На другия ден отиде, взе си последната заплата, излезе и зачака отвън, недалеч от входа на сградата. Попита „дежурната овца“ кои от колегите му са идвали и разбра, че двамата скапаняци още не са дошли. Овцата го попита защо ги търси, а Дидо отговори: +

            -Е, разкажи го и на мен – отвърна тя.

            -Трима братя педераси, решили да ебат...

            -О, не стига, за какво ли попитах, знаех си че ще е някаква простотия!

            Дидо се засмя:

            -Тръгвам си, чао – отвърна той.

            -Да, чао, тръгвай си - отвърна тя.

            Имената им бяха Георги и Тодор – егоцентрика и педантичната мижитурка. Дидо се чудеше, кой от двамата ненавижда повече. Надяваше се да не дойдат едновременно, макар че всъщност това можеше да му улесни работата.

            Чакаше, чакаше и егоцентрикът се появи. Забеляза го, махна му, Дидо му махна в отговор и влезе в сградата. След около десет минути се появи и Дидо тръгна към него.

            -Здрасти, Геш – каза той.

            -Охо, Дидо-мен, как си?! – отвърна другия и му подаде ръка.

            -Ех, бива, много е приятно временцето!

            Дидо нарочно правеше малки крачки в същата посока, за да го накара несъзнателно да върви с него, докато се отдалечат на достатъчно разстояние.

            -Нали? Ей, ся взех заплатата и с моята ще ходим към моренцето малко да разпускаме.

            -Супер, има ли шанс да си изкарате готино?

            -Пффф, човек ние с нея не сме спирали – само купони и секс! По-луда глава е и от мене даже!

            „Да – помисли си Дидо – става за ебане овцата. Как само се е събрала с льохман като тебе незнам?!“

            -Хаха, е от хора с такъв мощен живец като вашия не очаквам друго!

            -„Мощен живец“, хаха – добре го каза! Ама маниак си и ти!

            Дидо сложи едни слънчеви очила и каза:

            -Викай ми Харабейшио!

            -Харабейшио, хаха, луд!

            -Аз да ти се похваля – отвърна Дидо, докато сваляше очилата и наближаваха едно сенчесто място между блоковете – виж какво си намерих!

            -Какво? – отвърна егоцентрикът, а Дидо извади от джоба си камъка и му го показа.

            -Ехеей, к`во е туй бе? – каза Георги и след като камъкът заблестя пред очите му, егоцентрикът се вцепени.

            -Нещо специално – отвърна Дидо и го допря в челото му.

            По същия начин очите на Георги светнаха и тялото му се строполи на земята. Дидо прибра камъка и се насочи към другата уличка, заобиколи и отново се озова пред входа на сградата.

            Очакваше педантичната мижитурка. Тодор се появи съвсем скоро. Влезе, взе си заплатата и след десет минути излезе.

            -Здрасти, Тоше – каза му Дидо.

            -О, Дидо здрасти, взе ли си заплатата?

            -О, да, нямам търпение да я похарча.

            -Е, внимавай, че следващите пет месеца такава няма да видиш, записа ли се в бюрото поне?

            -Не още, скоро!

            -Ех, все не ти се занимава на теб, все едно си на работа!

            -Ох, грешният аз! – отвърна Дидо.

            -Абе някакви хора и полиция са се събрали в отсрещната улица, нещо е станало сякаш.

            -Тъй ли?

            -Да, ама бързах за заплатата, какво ще кажеш да отидем да видим?

            -О, да, хайде!

            Двамата тръгнаха, но малко преди да завият Дидо избута Тодор настрани, извади камъка, допря го в челото му и в момента, в който тялото падна на земята, си тръгна по най-бързия начин.

            Докато вървеше към скамейката реши да прочете новините в телефона си.

            „Извънредно – мистериозна смърт на няколко места в града!“

            „Двама студенти, намерени мъртви пред входа на дома си!“

            „Намериха безижзнетото тяло на младеж недалеч от дома му.“

            „Мистериозна кончина посред бял ден в града. Без следи от насилие!“

            Да, полицаите щяха да разпитват Дидо, очакваше го след няколко дни. Немалко хора го бяха видяли, но все пак как щяха да докажат, че го е извършил той? Благодарение на новата му придобивка, нямаше как да го свържат при експертизата. Е, щеше и да се забавлява с изявленията на вездесъщи коментатори.

            На пейката му имаше две момичета, той извади камъка от джоба си, приближи се към тях и каза:

            -Тръгнете си!

            Те се обърнаха към него и малко след като видяха камъка застинаха като хипнотизирани и си тръгнаха. Дидо вече знаеше, неизвестно откъде, че нямаше да помнят как са станали от пейката.

            Той седна и зачака, не след дълго се появи момчето.

            -Ти ги събра!

            -Да, младеж, какво следва сега?

            -Подай ми камъка.

            -Добре, но само да те питам – възможно ли е душите им да се върнат обратно в телата.

            -Да, ако го допреш обратно, но в такъв случай няма да получиш камъка и ще се върнеш към стандартния си начин на живот – искаш ли това, все още не е късно да размислиш?

            -А вие как ще се оправите?

            -Ще помоля някой друг, имаме и други резерви, но от всички ти си най-безсърдечен.

            -Значи щастлив живот в грях или нещастен живот в честност – виж ти, дори и фантастичните сили не дават всичко на готово!

            -Във вселената има баланс, Дидо – всяко място е пълно, за сметка на друго, което е празно и така...

            -Да, съгласен съм, е заповядай!

            Той му подаде камъка, момчето извади червения му аналог, допря ги един до друг, двата присветнаха и след това му върна зеления. На Дидо му се стори, че за миг вижда агонизиращите лица на жертвите си и се усмихна. Всички те си го заслужаваха!

            -Използвай го мъдро – каза то – с камъка можеш да манипулираш мисълта на хората, можеш да я разчиташ, можеш да крадеш душите им и да ги затваряш в скъпоценния камък яспис, можеш да слагаш две или повече живи същества в едно и да създаваш гаври с природата. Не ти препоръчвам да правиш последното, защото е възможно творенията ти да се обърнат към самия теб. Не на последно място, който ти го отнеме, може да разполага със същата сила, както ти, така че го пази повече от очите си, бъди умерен и щастието в живота ти ще дойде. Ще имаш всяка жена, която искаш без усилия, ще имаш колкото пари искаш, без усилия. Ограничи се до там и ще бъдеш спокоен и щастлив.

            -Ами остава ми да ти кажа само едно мъник – благодаря и ми прати картичка от новата планета, когато стигнеш!

            Момчето се усмихна:

            -Да ще го направя, камъкът може и това, ще бъдеш първият видял с очите си нова екзопланета. Когато камъкът започне на пулсира, просто го докосни. Аста ла виста пич и още един път ти благодаря!

            Щом каза това, то се отдалечи, а Дидо насочи погледа си към морето.

            Не след дълго стана и си тръгна. Мислеше да направи за камъка нещо като калъф с лепенки и да го прикрепи към вътрешната част на китката си.

            По пътя срещна една двойка – високо чернокосо момче и нисичко, русо и синьооко момиче, които се държаха прегърнати, докато вървяха. Стори му се че в тях има нещо особено, докосна камъка си и погледна към момчето.

            В този момент прочете мислите му и разбра нещо невероятно – той също можеше да чете мили, без камък или нещо друго, а приятелката му можеше да спира времето и да променя хода на събитията. Той се казваше Андрей, тя – Ани и съвсем скоро бяха опитали да спрат човек на име Благой, който можеше да убива хора с едно докосване. Не бяха успели и той беше убил човека, който го беше оскърбил в автобуса... досущ както егоцентрикът беше оскърбявал Дидо на много пъти на работа.

            Тримата се разминаха, след няколко крачки спряха и се обърнаха един към друг. Андрей и Дидо се гледаха право в очите.

            „Ти си... ти също си убиец, като Благой!“ – каза му мислено Андрей, без да се усети.

            „Да, но съм и нещо много повече, не се опитвай да ме спираш, приятел! Живей си мирно и кротко с гугутката си, защото и тя няма да те спаси.“ – отвърна му Дидо.

            „Добре, както кажеш, може би си прав в доводите си, както беше и Благой.“

            „Да, за съжаление, или за щастие – а сега ме извини, отивам да се отдам на второто. Весели дни ме чакат.“

            „До скоро, Дидо.“

            „До скоро, Андрей“

            Тримата се разделиха, но и Андрей и Дидо знаеха, че бяха научили един за друг повоче, отколкото трябваше.

            „Той ще се опита да ме спре, независимо от всичко. Когато това стане, аз ще съм готов, но няма да се откажа от щастието.“ – мислеше си Дидо и с бодра стъпка се насочи към светлия път, който го очакваше.

            -Андрей, какво стана? – попита го Ани, когато се отдалечиха от въпросното момче. – Още един като нас ли?

            -Не, по-лошо – обикновен човек, но със сила близка до божествената, дадена му от пришълци. Не мога да повярвам!          

            -Какво?! О, не! А, като Благой ли е?

            -Да, само предните три дни е избил седем души, това са мистериозно починалите  от новините днес, има още трима, за които предстои да разберем. Мисля че е дори по-зъл от Благой.

            -Какво ще правим?

            -Засега нищо, разбрах че няма намерение да убива, но в едни момент ще му се наложи и няма да се поколебае. По-силен е от Благой, но в същото време и по-уязвим. Пришълците са му дали някакъв камък, който е източникът на силата му – може да чете мисли, може да манипулира мисли, може и да... отнема душите на хората, докато са живи. После да прави още по-ужасни неща с взетото.

            -Можем ли да го спрем?

            -Да, най-вече ти ще можеш, но не искам да те рискувам, а и той не иска засега да убива – иска да печели жени и пари без усилие и това смята да прави.

            -Значи казваш да изчакаме?

            -Да, при всички положения, ако не го закачаме, няма да ни закача и той... засега.

            Но Андрей дълбоко в себе си знаеше, че няма да остави нещата така.

            -По това поне си прилича с Благой, можеше и да е по-лошо – каза Ана.

            -Да, можеше да реши да ни очисти предварително! – отвърна Андрей и си помисли:

„А също и да го реши впоследствие“.

            -Ще изчакаме и ще бъдем близо един до друг – докато се пазим двамата сме на сигурно място.

            Тя се усмихна и се притисна в него.

            -Нищо по-хубаво от това – каза Ани.

            Той я погали по ръката, с която тя държеше яката му.

            -Наистина – каза той и се усмихна на свой ред, но душата му все още беше смутена от срещата.

            Щяха да изчакат, да!

                                                            К Р А Й