...........
Затварям очи... докосва вятърът лицето ми,
той знае как да ми говори...
и пътя знае, към сърцето ми,
единствено със него то не спори.
Тогава си жива... повече от всякога,
по-жива от цялата истина...
Ти владееш юздите на вятъра,
затова и до лудост си искана.
Връхлиташ с коси разпилени
в кехлибарено-медни къдрици...
Посяваш надежди до грях оцветени,
предричали древните жрици...
В очите ти мълнии светят,
усмихват преди да убият,
с гласа ти камбаните пеят,
преди вечността да отпият...
Накрая си бяла престъпно красива,
в рокля от снежна коприна...
Непорочно зачатие в образ на Дива,
кой ще посмее смеха ти да има...
Не питам защо си такава,
"защото" е сякаш присъда
за всичко "безумно", за стъпки в жарава,
които ме правят да бъда...
Затова ще ти напиша песен,
по-силна от вкуса на времето,
за нея светът ще е тесен,
на кой му пука, Ти ще си на стремето!
© Петър Трифонов Все права защищены
"защото" е сякаш присъда
за всичко "безумно", за стъпки в жарава,
които ме правят да бъда..."
Не питай!Защото не отговор трябва
да бъдеш щастлив или тъжен.
Тя(музата)чувства почти не показва,
но всеки куплет е оръжие,
което те пази, което за тебе
натрупва богатства от мъдрост.
въпросите само създават мишени,
светът е пораснал със дързост...