Колко още ще трябва да газя

през мочурища кални – легла?

Тъй не се и научих да пазя

туй във мен, що наричам Душа.

Сякаш пътят утъпкан мори ме

все по равно - боли да вървя.

И се втурвам отчаяно...

Спри ме!

През трънаци... да диря цветя.

Колко още следи ще оставям

от изронени капчици смях?

И на вятъра да ги подарявам...

Няма кой да мине по тях!

Няма кой да събира и пие

тази обич  -  подарена  на дребно,

изранени нозе ще измия...

и пречистена май... да поседна?

Уморих се от толкова истини!

Все пред мен си... и се изплъзваш, Любов!

Ще стоя на пътеката... може би

друг ще мине –  за обич готов...