Колко още ще трябва да газя
през мочурища кални – легла?
Тъй не се и научих да пазя
туй във мен, що наричам Душа.
Сякаш пътят утъпкан мори ме
все по равно - боли да вървя.
И се втурвам отчаяно...
Спри ме!
През трънаци... да диря цветя.
Колко още следи ще оставям
от изронени капчици смях?
И на вятъра да ги подарявам...
Няма кой да мине по тях!
Няма кой да събира и пие
тази обич - подарена на дребно,
изранени нозе ще измия...
и пречистена май... да поседна?
Уморих се от толкова истини!
Все пред мен си... и се изплъзваш, Любов!
Ще стоя на пътеката... може би
друг ще мине – за обич готов...
© Стефка Всички права запазени