LiaNik (И.К.)
259 4451
22 июн. 2018 г., 23:04  

 Родопско сърце - 1 

  Проза » Повести и романы
949 6 13
Произведение от няколко части
6 мин за четене

     Каква чудна планина e Родопите! Няма човек, веднъж сблъскал се и навлязъл в дебрите на този планински масив да не остане омагьосан от чудноватостта и привидната непристъпност на тези извисяващи се почти до небето върхари. А заиграе ли се вечерникът, зелените борове и ели, листенцата по храстите, тревичките и билките по скритите, малки полянки запяват протяжни, дълги песни. И тези песни на едни вещаят хубост, сбъднатост и щастие, на други – тежка съдба. И само пътникът да се спре и да се заслуша в дълбочината на стоновете, в богатството на ритъма, в красотата на това как игличките пеят, а вятъра разнася историите, и ще разбере всичко онова, което окото му няма да види, но сърцето му ще познае, като свое. И тогава ще се открие една чудна магия, едни непознати светове, едно неподозирано богатство от природа, от живот и от хора – сами решили да живеят задружно под самата длан на Бога.

       Колко стара е тези планина никой вече не знае, отдавна на камък и пепел са станали онези, чиито стъпала са бродили по върхове и тайни пътеки още в самото начало. Какви ли не легенди се носят из клисурите, из деретата и високите върхове! Какви ли не песни се пеят за тях! Какви ли не съдби са решавани и още се решават из тези чудни висини! А какви съкровища се крият в пещерите, дълбоко, дълбоко в сърцевината на Родопите и какви красиви лабиринти от издълбани  тунели, които се вият като вени, пълни с живот под краката на незнайните пътници!

     А пътища много от и до Родопите. Всеки пътник навлязъл в дебрите  и, изправен на някой близък връх може да види ширналата се в далечината, чак до хоризонта, плодородна Тракийска низина. Дивят се очите на богатствата що ражда тази земя и на животинките, които живеят по нея. Колко крака са вървели по тези чукари, колко кундри* са се износили в бродене по сокаци и падини. Дълги са тези вековни скали, пазят те всичко в дълбините на сърцевината си, като сърцето, което е необятен съд за хилядите проявления на човешките емоции.

    Няма такъв човек, който веднъж преживял буря в Родопа планина да не помни големите сиви кълба, плуващи по небето, сякаш до сами главата му, на места тъмни, на места по-светли, но опасно проблясващи и изсипващи електрическите си искри толкова шумно и страшно,че светът ти се разтреперва под краката. А като забучи и се лейне онзи ми ти дъжд, точно като из ведро, и пелената на водната стихия се спусне пред очите ти, тогава всичко ти причернява, така, както най-голяма мъка е споходила сърцето ти и само дъхавите върхари с издължените им към небето снаги зеленеят в тъмнината пред теб и ти дават сенчеста посока.

     Бурята наистина бучеше, виеше се и изливаше насъбраните си с дни сълзи върху земята. Тръгваха хиляди малки ручейчета от кална вода и се стичаха по скалистите стени помъквайки със себе си къде коренчета на дива билка,къде малки отчупили се слюдички от крайпътните скали. Трудно се вървеше в това време по неравните широки пътеки. Светкавиците осветяваха отдалече, но тътена от гръмотевиците вибрираше под краката, а звукът се оттласкваше и преповтаряше от долина до долина и заглъхваше в някоя усойна клисура. Тя не обичаше бурите. В една такава буря беше загубила тейко си *(баща) – единственият мъж в нейният живот, който и беше пример и опора. Бяха останали двете с майка и, сами и без стълб, на който да се опрат в живота, и макар че майка и Слава да беше аждраха * , след смъртта на мъжа си тя се затвори в себе си. На душата на Слава тежаха майчини грижи. Едно дете и беше оставил Господ и то момиче беше. Другите, дето ги в мъки раждаше все мъртви идваха на този свят, макар и мъжки да бяха, а това го роди в гората и то оживя. Грях ли беше сторила някому, Слава сама не знаеше, но на дупки беше сърцето и от загубата на мъртвородените си деца. Не че не милваше и това, но все за онези мислеше: Какви ли щяха да бъдат? Колко големи щяха да пораснат? В помощ как щяха да са? Слава беше куца  по рождение и сега дори по свличащите се кални каши по пътеката здраво стъпваше, макар че още повече и личеше този недъг. Но тя си знаеше, че недъг имаше и в душата и. Останала сама с едно дете, и то момиче, съдбата и отреди да  взима бързи решения. Такива като нея и щерка и никому не бяха нужни, затова трудно беше да се изхранят колкото и работливи да бяха. А детето се беше замомило рано и трябваше за бъдещето му да мисли,а и за своето, защото тя сама в колибата на махалата щеше да си умре гладна и непотрепна. Дълго търси и мисли Слава, но из близките села нямаше кой да вземе нейната дъщеря и да прибере и нея самата. От дума на дума къде пътници, къде хора преминаващи покрай колибата им в нея узря мисълта, че ще е нужно да се търси жених в низината. Намериха се хора, дето да се заемат с това и ето ги двете, сбрали в няколко вързопа каквото имат и по пътеките надолу към новото, което имаше да се изстрадва за напред.

    Ането цялата потръпваше. Тази буря над главата и беше като сърцето и, сърдита и раздираща с тътена си всичко наоколо. Жално и беше, че напускаше родното и милото, а и тетьо си остави, там горе, да е самотен без тях. Тя беше радост за него още от малка, но чувстваше, че за майка си е като бреме. Само тя беше оживяла от децата, които беше раждала нейната майка, но не стигаше да изпълни и излекува майчиното сърце. Откакто се помнеше, девойката усещаше тежкият поглед на Слава, когато онази я погледнеше. Там Анка виждаше цялата горест и мъка, че не тя се е загубила, а останалите малки, всичките до едно момчета. И тя знаеше, чувстваше, предполагаше някак в чистата си девича душа, че ако би Господ дал, щеше да бъде сменена, харизана, ей така, за тях всичките, които беше прибрал горе при себе си. А колко обичаше тя майка си! Обичаше я така, както едно дете обича човекът дал му живот, бил негова сянка срещу слънцето, негов бранител срещу бурите. Понякога дори сама се молеше, че ако има съдба, да бъде сменена за братята си е готова да приеме това, стига майчината и душа да намери покоят и радостта да озари нейният  поглед. Молеше се, но знаеше, че няма как да бъде това, което от небето е неписано да стане. Ането беше готова да преклони глава пред всичко, което трябваше, стига Слава дори малко да почувства радост и спокойствие. И сега, дори, когато сърцето и препускаше в унисон с дивата, страшна буря, девойката, независимо от страха си и несигурността на това, какво ще стане се уповаваше и надяваше, женихът, който и бяха избрали да я залюби силно, чисто. Само обич търсеше малкото и сърчице, а всичко останало, каквото и да бе то, тя беше готова да стори.

    Из небето плуваха сивите облачни кораби. Дъждът бавно окапваше от клоните на гигантските борове. Тътенът от далече глухо се преповтаряше, а Родопите се извисяваха почти до небето, пазещи из недрата си тайните на минали радости и неволи.

 

Следва...

» следваща част...

© И.К. Все права защищены

1. кундри*(обувки- диалект)

2. усойна клисура * (скрита в сенките, на тъмно място)

3. аждраха * (оперена, пробивна ,оправна жена)

 

Започнах с мисълта, че това бързо ще го напиша, но излезе, че е трудно да вплиташ такива пълнокръвни характери, още повече, когато си поставен пред предизвикателството да сътвориш герой от историята на истински хора. Благодаря на човека, специално помолил ме да напиша разказ по лична история.  Топличко ми е в сърцето, когато знам, че мога да зарадвам някого с тези редове, а и душата ми трепти, когато имам възможност на опиша красотите на  родната си земя. :)

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря, antoan, че добави в любими!
  • Благодаря ти, Мария! Хубав и слънчев ден!
  • Лиа, това, което пишеш докосва и облагородява! Толкова живо-дишаща е твоята Родопа, не може да не я обикне човек! Ще продължа да чета с удоволствие нататък!
  • Благодаря ти Роси!
  • Чета с огромен интерес!!
  • Добро утро, скъпа Иржи! Благодаря ти!
  • Страхотни природни картини рисуваш,Лиа,дори заобичах Родопите!Страхотен разказ се заформя,вече ще го следя и след 4 част!
  • Благодаря ти Линна-Виделина!Най- голямото удовлетворение ми носи това,че съм "стоплила сърце и нахранила една душа".
  • От много отдавна не съм чела с такова голямо удоволствие и радост.Благодаря Лиа стопли сърцето ми нахрани душата ми.....Твоето "Родопско сърце "1 много ми напомня Й.Йовков любим писател .
  • Здравей Марианка, благодаря ти ,че отново си по моите редове и аз не изпускам нищо, а за драмата...в живота и в природата бурите са страшни и рушат, но и място правят за новото.
  • Силве, Наде благодаря ви! От все сърце Ви дарявам топла прегръдка.
  • Радваш, Лия, топлиш, като огън,в огнище...Най-българското!
  • Ще следя с голямо удоволствие, Лия. Зарадва ме начина на написването. Чакам с нетърпение следващата част 🌻.
Предложения
: ??:??