Когато вълните се разбиват в острите скали, едва ли си мислят, че може би са имали и друг избор. Дали океанът има избор да променя своя път или завинаги е осъден да обитава едно и също място? Всеки ураган е зов за помощ, молба за промяна, желание за нов живот, желание да не знае къде е , до къде може да стигне и кого ще срещне по пътя си. Всяка такава малка окeанска революция носи жертви – мъртви, бездомни, бедни жертви на свободата. Няма свидeтели на щастието на океана, има само негови палачи. И засрамено вълните отиват пак там, където са били, умирайки по един и същ начин всеки път и раждайки се пак там. Под пръските се ражда живот и умира живот. Един кръговрат само в капка вода. А хората си мислим, че сме значими. Свобода няма. Има само различно погрешни избори, наречени компромиси и примирение. Всяка революция изяжда децата си. Клише, но факт. Борбата за свобода е в основата на всяка революция, макар че понякога се крие и зад други идеали. Порочността на целите ни оправдава пред самите нас, че не е лошо да сме грешни, щом сме хора. Грешни сме по подразбиране, и нямаме дори желание да променим настройкaтa. Всеки зов за свобода се заглушава от мисъл за удобство и комплект привидно гарантиращи щастие избори. Но гаранции няма. И да ги даде някой в случай на природна грешка няма кой да ти помогне накрая. Тишината на вика за свобода е оглушителна. Една шумна тишина производна на природната болка , изначално присъстваща в човешката душа. Търсим себе си. Търсим половинката си, защото не сме намерили и половината от себе си. Търсим щастието, защото половинка не съществува - просто няма цяло от което да се отдели. И приказките вече не помагат. Пътуваме по познатия път в гората и знаем, че вълкът отдавна е депресиран и няма да ни обърне внимание. Търсим изгубени принцеси и омагьосани принцове, но всички те отдавна търсят нещо друго. Дали мислим понякога, че този, който търсим не търси случайно някой друг... Безмислено е всичко наоколо, но все пак търсим смисъл и наричаме нещата с нови имена, за да можем да ги познаем, когато отново забравим къде сме. Нещата не се променят в своята същност, само ги забравяме понякога за разнообразие. Самотата е естествено състояние и е абсурдно всекидневното усилие да промениш статуквото. Никога не можеш да избягаш от празното в теб, макар и пълнещо се с емоции до кръв. Не можеш да си отидеш, защото не си дошъл. Не може да бъдеш напуснат, защото никой не е идвал. Не можеш да избягаш, защото не трябва. А и няма как да избягаш от нещо, за което не знаеш, че съществува. Нима можеш да спреш и да протестираш, да искаш различно, да се бориш за различно? Да излезеш от коритото и да прелееш, убивайки и унищожавайки всичко без милост, без следа, без съжаление? Да продължиш, завземайки всичко твое по право, създавайки правила, ред и подредба според своето съзнание, проектирайки свят в който всичко е запълнено... .. и накрая банално умирайки от ръката на празното в нечия чужда душа. Борбата е банална, защото е обречена.Вече няма свои последователи, няма свои деца. Ялова майка на страхове и копнежи. Мъртва утроба за малки мечти. Смърт в капка вода, в капка търпение, в трохичка от чувство. И никой няма да продължи. И никой няма да се осмели дори да поиска.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Поздрав!