Уметник на смртта

Тој цел живот ја шминкаше смртта,
И` ги поткаструваше ноктите,
ѝ ја бричеше брадата,
ѝ ги дотеруваше мустачињата,
ѝ ставаше римела на трепките,
ја потстрижуваше, педикираше, лакираше и пудреше,
ѝ гримираше насмевка – дискретнa како на Мона Лиза,
ја разубавуваше како убав спомен, за миг само –
да биде убава пред да ја затрупа земјата,
пред да стане бестелесна – само спомен!
– На сон, покојниците ми доаѓаат, ми се лутат
зошто сум им го заборавил златниот часовник,
или зошто врзонките на чевлите сум им ги врзал
само со еден јазол, дека сакала бела,
а не жолта роза, која ја потсетува на изневерата,
дека сум ѝ нацртал престрога гримаса, а била праведен судија,
дека не била толку убава, дека ќе ја паметеле
поубава мртва, отколку жива, дека воопшто не сакала
да ѝ ги покријам брчките кај очите со кои била среќна,
дека никогаш не носела пеперутка машна,
ниту кошула со мали снобовски крилца –
мизерна е смртта помеѓу богатите, 
ни машко, ни женско е, ми велеше тој.
Кога татко ми замина, му обувме картонски чевли,
па не се жалеше – само ние по него жалевме.
И, ете, така ми помина животот,
па се мислам да ја надитрам со мене –
ќе ја претворам во пепел, а ветрот ќе ми биде гроб,
па кога ќе дува од исток, некој ќе се сети
дека бев овчарче пред да заминам во Америка
и ракија жешка за душа ќе ми се напие...

Борче Панов

Художникът на смъртта

През целия си живот гримираше смъртта,
 подрязваше ѝ ноктите,

бръснеше ѝ брадата,
коригираше ѝ мустачките,

слагаше ѝ туш на миглите,
подстригваше я, правеше ѝ педикюр, лакираше и пудреше, 
и  гримираше усмивката - дискретна като на Мона Лиза,
разхубавяваше я като красив спомен,  само за миг
да бъде красива, преди да я затрупа земята,
преди да стане безплътна - просто спомен!
– Покойници насън ми се явяват – ядосани,
че съм забравил златния им часовник,
или че връзките на обувките им съм завързал
само с един възел, че била искала бяла,
и не жълта роза, която ѝ напомняла за изневярата,
че съм ѝ нарисувал твърде строга гримаса,
 а тя била праведен съдия,
че не е била толкова красива, за да я запомнят
по-красива мъртва, отколкото жива, 
че тя изобщо не е искала да ѝ покрия бръчките около очите, 
с които е била щастлива за това, 
че никога не е носила панделка на пеперудка,
нито риза с малки снобски крилца…
Нещастна е смъртта между богатите –
нито е мъж, нито жена, ми казваше той,
когато баща ми си отиде, му обухме картонени обувки,
той не се оплакваше – само ние го оплаквахме.
И ето така животът ми мина.
Така че мисля да я подкарам с мен –
ще я превърна в пепел, а вятърът ще бъде моят гроб,
та, когато задуха от изток, някой ще се сети,
че съм бил овчарче, преди да замина за Америка
и с люта ракия за душата ми ще се напие...

Борче Панов,

превод: Геновева Цандева