Беше горещ летен ден. По светлосиньото небе не се мяркаха облачета, нямаше и помен от освежителния полъх на вятъра. Днес паркът на града беше най- посещаваното място. Огромните дървета правеха плътна сянка, a листата им сякаш държаха лъчите на слънцето надалеч. От цветята се носеше нежен аромат, който отпускаше и отклоняваше мислите на хората от неимоверните жеги напоследък. Пейките под дърветата бяха окупирани от старци, които обсъждаха политиците и се възмущаваха на наглостта и лицемерието им, и от млади майки с бебешки колички, които хранеха или приспиваха децата си. Хлапета се събираха около фонтана в самия център на парка, който на всеки 15 минути ги заливаше с огромни количества вода. Влюбените двойки кръстосваха неуморно безбройните алеи, държейки се за ръце и смеейки се истерично.

По една от пътечките, прегърнати, се разхождаха момче и момиче. Той, висок, мускулест и доста почернял от двете седмици на море с компанията, имаше дълга до раменете, тъмноруса коса и катраненочерни очи. Тя обаче беше пълната му противоположност - нисичка и стройна, с гарвановочерни букли, които се спущаха до кръста й, с млечнобяла кожа, която, въпреки многото часове под жаркото слънце, не бе успяла да накара да потъмнее, и големи, дълбоки тъмносини очи.

Двамата се шляеха безцелно по многобройните пътечки без да разговарят. А това не се бе случвало досега. Намериха една забутана, доста поолющена, но въпреки това празна пейка в края на парка и седнаха. Дълго време не се поглеждаха и мълчаха. Накрая тя обърна глава към него и впери очи в неговите. Той отвърна на погледа й и отново се втренчи в гуменките си, сякаш чак сега беше забелязал, че ги е обул. Но не можа да скрие сълзата, която капна на коляното му и остави голямо, мокро петно върху развлечените тъмносиви панталони.

„Какво има?", престраши се и попита тя. Досега никога не го бе виждала такъв. Нямаше ден, в който той да не изръси някоя глупост, да не подметне нещо смешно за ръста й, да не си поиграе с косата й, или просто да не я прегърне нежно.

Той пое дълбоко дъх и я погледна в очите.

„Бонбон, ти знаеш ли колко те обичам?", попита той. Този въпрос я шокира. Никога не беше й говорил така... Никога, освен когато й предложи да тръгнат, не й бе казвал какво всъщност изпитва към нея, и тя беше свикнала с това. Но сега... Единственото, което успя да отговори, беше едно тихо „Ъхъ..."

„Ти си ми всичко - продължи той, сякаш не беше я чул. - Сутрин, когато се събудя, си мисля за теб, когато си лягам - също, по цял ден сме заедно, но въпреки това, когато спя, пак те сънувам... Не мога без тебе..."

Последва миг на неловко мълчание, в който се гледаха. Той отново се втренчи в изтърканите си гуменки.

„Но...", каза тя, подканвайки го да продължи. Той преглътна и я погледна. Очите му бяха влажни и изпълнени със сълзи.

„Но..." - започна отново той, - Колкото и да ми се иска да не..." - каза и замълча. Извъртя главата си в другата посока. После закри лицето си с ръце и раменете му започнаха да се тресат. Нещо в нея се преобърна, сърцето й се сви. Тя знаеше какво иска да й каже и от това я заболя. Прегърна го нежно и сълзите потекоха и от нейните очи.

„Спокойно - каза. - Кажи ми..."

„Не! Забрави! Никога! Не мога..." - Очите му бяха червени и подпухнали. Прегърна я и прошепна: „Аз съм такъв глупак... Не мога да те загубя... Ти си моят живот..."

Тя чу звука от собственото си сърце, което се строши на хиляди малки парченца. Да я загуби?! Не... Тя се отскубна рязко от него.

„Искаш да ме зарежеш?" попита тя през сълзи. Стараеше се да изглежда спокойна, но просто в момента не се получаваше.

„Но... Но... Защо?" - едва прошепна тя. Той я погледна.

„Бонбон, аз..."

„Има друга, нали?" - вече викаше тя. Беше се отказала да се прави на силна и да се опитва да спре сълзите си. Избухна. Искаше й се да избяга, да се скрие някъде и да плаче, докато вече не може да диша.

„И... и...и не си ми казал... З... з... защо, п... по дяволите..." Вече беше станала права. Хукна да бяга. Знаеше, че той ще я настигне, но в момента това не я интересуваше. Токчетата й тракаха по неравния цимент, а зад нея се чуваха бързите му стъпки и виковете му: „Бонбон, върни се, моля те!". Накрая тя се измори и спря. Той я настигна и я прегърна. Момичето се дърпаше, но той не я пусна. Победена и плачейки, тя се отпусна в ръцете му и двамата се свлякоха на земята.

„Защо си ме лъгал?"

„Бонбон, никога не съм те лъгал... Никога... Само ти си, кълна се... Само тебе обичам..."

„Но защо тогава... За..." Той впи устните си в нейните, за да я накара да млъкне, и я целуна дълго и горещо. После я прегърна.

„Бонбон... - каза през сълзи, - Бонбон... аз умирам". Тези три думи сринаха целия й свят. Допреди две минути й се искаше да го убие, а сега... Причерня й, а начупеното й сърце стана на сол.

„Не... - каза. - Не е вярно... Моля те, кажи, че не е..."

„Вярно е. Бонбон, погледни ме... Вярно е."

Тя пропадна. Сякаш цялото небе се срина върху нея.

„Вярно..." - повтори. Вече не можеше да плаче. Просто гледаше в далечината, а думите му кънтяха в главата й. „Вярно..." - повтори тя отново. Той я гушна, изтри сълзите й, после своите и продължи:

„Имам още четири месеца. Четири жалки месеца, през които ще заприличам на труп, няма да мога да се движа сам... Бонбон, недей..." Тя отново бе започнала да плаче. „Недей, стига... Това, което искам да разбереш е, че няма да мога да го понеса, когато ме оставиш, когато..."

„Никога!" - извика тя. - Където и да си ти, и аз ще бъда там! Умреш ли ти, и аз умирам с тебе!"

„Не..." - започна той, но тя сложи показалеца си на устните му. Очите му, както никога досега, бяха изпълнени със страх. Нямаше го веселия им блясък, пламъчетата, които танцуваха в тях, когато се усмихваше... Тя го прегръщаше и го целуваше, казваше му, че го обича, и отново го целуваше. Двамата плакаха дълго, седнали там, на средата на малката алея.

„Но... как..." - започна тя. Той се вгледа в дълбоките й сини очи, целуна я още веднъж, заби поглед в гуменките си и каза:

„Левкемия."