Посвещавам този разказ на 100                                                                                         годишнината от Геноцида 

                                                                        над арменския народ.

Анаид

       Трупът се опита да повдигне черепа си. Той лежеше до него  и не реагираше на  усилията му. Tрупът  направи един последен  опит,  протягайки премръзналите си пръсти към  черепа, но отново безуспешно. Черепът го гледаше с празните  си орбити, където някога  се намираха  големите,  черни очи на  момичето, но  оставаше все така безмълвен и чужд.  Трупът  не разбираше какво става.  Защо черепът не беше на мястото си, а в краката  му. Нима светът се беше обърнал с главата надолу?        

              Пясъците се бяха нагорещели до червено, сякаш бяха безбрежно  кърваво море.  Небето беше захлупило  пустинята като нажежен връшник и се сливаше с  жеравата на пясъците. 

 Едно единствено дърво  се  открояваше на фона на безлюдния пустинен пейзаж. Дървото беше овъглено  от пожара, който беше бушувал тук преди сто години и го беше превърнал в графично изображение на живо растение. На него  беше кацнал  мършав белоглав лешояд. Дишаше тежко, защото въздухът представлвляваше гъсто желе от  еритроцити, в който отдавна не летяха птици.

         Трупът се страхуваше да размърда скелета си, по който не беше останал милиграм мускулна тъкан. Пустинните вълци, чакалите и лешоядите отдавна бяха изконсумирали плътта по  тялото на момичето. Беше толкова отдавна, и въпреки това,  в мъртвото й съзнание, събитията все още тлееха като въглени  и с  жестокостта си изгаряха ранената й душа. Тя помнеше!

         Анаид  се изправи, взе черепа си и го сложи на старото му място. Вратните прешлени не съвпадаха,  явно ударът на ятагана беше счупил някой от тях и сега частите не пасваха.  Въпреки това, младото момиче, или по-точно това което беше останало от нея  след 100 години прекарани в ямата под  пясъците на пустинята, направи няколко крачки по нажежения пясък.  Болката беше неописуема, ставите набити с горещ пясък  стържеха хрущяла на коста така, че стружки  от ставата падаха като  едри  седефени снежинки  върху деформиралите кости на стъпалото. Още две мъчителни крачки и тя се намери пред  белоглавия лешояд кацнал  на овъгленото дърво. Той  я следеше с интерес, но си личеше, че е нащрек. Страхуваше се от това несрещано до сега същество. Макар и да имаше формите на човек, не беше човешка твар.  Имаше вид на изсъхнало дърво, но и това не беше. Дърветата не се движат, а това странно нещо го правеше. Погледна я в очите. От там го гледаха  две празни дълбоки дупки.  Някога в  тях беше видял големи черни очи, украсени с дълги мигли и  изписани вежди. Не, не можеше да бърка. Белоглавият лешояд беше  виждал тези очи  изпълнени с ужас, страх и отвращение..  Очите бяха голeми и красиви. Имаха форма на бадем и  притежаваха необикновен блясък.

Тогава  лешоядът  беше почти дете и майка му го учеше да лети. Изморен от уроците,  тя го беше оставила да си почине на едно от редките  дървета край реката.   Главата, току що отсечена от черкезин,   се беше търкулнала под дървото на което беше кацнал той.  Когато ги изкълва бяха още топли. А сега, на  тяхно място имаше « нищо ». Белоглавият лешояд вече не се страхуваше, беше я познал. « А дали тя ме помни »?- мина светкавична мисъл през главата му, и цялата му перушина настръхна, но веднага се успокои. Тя не го беше познала!

         Анаид направи още два мъчителни крачки, вдигна черепа си  и насочи  празните орбити  към хоризонта. В далечината видя картина, която би трябвало  отдавна да е забравила. Но не беше! Тя помнеше!

         Малко китно селце, потънало в зеленина се гушеше в полите на  Свещенната планината. Поля покрити с цъфнали макове, планински ручей лъкатушест между плачущи върби, а току що цъфналите бадеми и кайсии изпълваха въздуха с неповторим аромат.  Бистрите   води  на поточето скачаха от камък на камък,  добавяйки  пролетна прохлада към мириса на цъфналите дървета.  На полето,   трудолюбиви селяци, потомци на библейския старец Ной,   лееха пот  и напояваха  земята на своите прадци, така както техните бащи и дядовци го бяха правили  хилядолетия наред.

         Къпейки се във водите на този планински ручей, момичето мечтаеше за магията, която беше събудил в нея Арам, съседското момче с едва наболи мустаци. Галено от тези ледени планински води, непорочното й тяло гореше от неосъзнатата страст на любовта. Очите й следваха  пътеката, която водеше към нейния роден дом. По тази пътека, всеки ден,  тя идваше до ручея за да почувства радостта на живота, събираше  диви цветя  с причудливи окраски, газеше с босите си крака гъстата зелена трева и небето ставаше все по-синьо и по-синьо.

         По същата  тази пътека препускаха атовете на двамата черкези,  вързали с дълги въжета за седлата си, телата на обезглавените  й  братя.  Небето беше черно, гората гола като наказана от Бога грешница, и вместо трели на горски птици се чуваше дивият вой на  ордата главорези.

         Анаид искаше да затвори очи за да не вижда  отново онази ужасяваща картина, но не успяваше. Белоглавият лешояд ги беше изкълвал.

         Миражът беше изчезнал. Китното селце  се беше стопило в Небитието, заедно с всичките си  милион и половина обитатели.

         Един след друг, всичките й близки бяха измъчвани, поругани, изклани, заровени живи, умъртвени от жажда, глад и мъчения, - майка, баща, дядо и баба, чичовци и лели, братя и сестри, съседи и….  и съседското момче Арам. Всички!

Рекичката беше почервеняла от кръвта им, белите камъчета по дъното  бяха  станали невидими. Ручеят  се беше превърнал в кърваво блато, а  труповете образуваха вирове съсирена кръв. Тя помнеше и това!

                  През същата онази година, тя беше  отпразнувала петнадесетата си пролет. Накичена с венец от полски цветя,  тя беше танцувала  вихренния танц на младостта. Беше танцувала за своите родители, братя и сестри, за младите и старите, които се радваха на нейната красота, възхищаваха  се от  нейното изящество и чистота. В очите на всички се четеше  радост, гордост и възторг. Тя помнеше това! Но това беше през март, когато Природата се събужда  за нов живот, когато по дърветата се появяват първите  листа, когато поляните и нивите оживяват, когато стадата поемат към тучните пасбища на Свещенната планина.

         Черкезите  я отвлекоха. Вързаха  я за едно дърво. Седнаха на земята недалеч от нея, извадиха зарове и ги хвърляха  шумно с викове и кресъци. Тя чуваше  мръсните им  закани, но  не  ги разбираше. Сбиха се. Отвързаха я за да се гаврят с нея. Тя молеше  за пощада, за милост и спасение. Спаси я Смъртта.

Момичето  направи още две крачки към лешояда. Видя го как трепери. Сега неговите очи молеха за милост и пощада. Но тя не ги виждаше. Сто години беше чакала този ден, сто години за да застанат един срещу друг, очи в очи.  И този ден беше дошъл!

         Застанала пред него изсъхнала като дърво поразено от светкавица, празните й орбити излъчваха  непоколебима воля, сила и  благородство. Белоглавият лешояд трепереше целият, проскубаната му перушина  беше настръхнала от уплаха. Денят на разплатата беше настъпил.

Анаид винаги беше вярвала, че този ден ще дойде и неумолимо беше вървяла към него. Тя помнеше всичко и всички, които бяха ограбили младостта й, които бяха опожарили родният й дом за да заграбят земята, която беше кърмила рода й от хилядолетия. Бяха осквернили Свещенната планина и нейния Бог. Бяха превърнали в руини храмовете които тя първа беше издигнала в християнския свят. Помнеше  плътта на братята си увиснала  по трънаците край горската пътека.  Цветята, които толкова обичаше, обагрени от кръвта им.  Помнеше! Нищо не беше забравила!

-                    Къде са очите ми, къде са братята ми? - попита момичето с глас, който звучеше като присъда.

-                    Къде е моят роден дом, къде е църквата в която съм кръстена?- попита Анаид, но и този въпрос остана без отговор.

-                    В кой храм ще се венчая, в коя църква ще отправям молитвите си към моя Бог?- гласът на момичето ставаше все по-настоятелен и все по-глух, защото идваше от  безкрая на времето. Отговор нямаше! Но тя помнеше!

Ехото повтаряше нейните въпроси, сякаш хиляди  трупове с  очи изкълвани от лешояда,  погълнати от  пустинята преди сто години,  днес  задаваха същите въпроси. Те  също помнеха! Но отговор, отговор нямаше!