/Всякакви случайни съвпадения са напълно нарочни/
Пръв го забеляза овчарят Йордан, комуто за пиенето и старческото детство наричаха бай Дан. Него ден той беше извел стадото на поляната и дебнеше да не го изненада Киу Китайчето /иначе – Киро, ама не можеше да казва „р“/. Пасеше си, значи, стадото, дремейки под големия храст, когато усети нещо некомфортно. Първом помисли, че е от ракийцата, с която проми стомаха по време на пестеливия обяд – някакъв си литър скоросмъртница. Та затова реши да я разреди и доля в устата още половинка от дарената му заранта шльокавица. Мичу кръчмарят така си плащаше за десетте овчици – със събраните след полунощ в тенекиена манерка остатъци от разните питиета.
Както и да е, бай Дан не трепваше от нищо. Освен от изворна вода, защото тя създаваше условия за ръждясване на червата.
Поотвори едното око, после другото само зяпна. Клепачите рипнаха над челото чак…
Над поляната се носеше змей…
Ужасен, с бели криле, червен гръб, син корем, с огнени очи, уста по-голям ...