Ето... Пак е есен, листата танцуват бавно по асфалта и ти се чудиш има ли любов там някъде за теб.
Какво е истинското щастие - не клишираната дума, а усмивката на любимия човек за теб, нали?
Какво ще направиш, ако един ден той вече не е до теб? 
Ще имаш ли възможността да се пуснеш пак по течението, с надеждата, че някой ще те хване преди да си стигнал водопада? 
В какво се състои любовта? Само в усмивки, прекрасни мигове и ръце, желаещи обятия? 
Не, приятелю, любовта е най-голямата отрова... 
Оставя те без сили, но въпреки това я желаеш все повече и повече... 
Нуждаеш се от нея, искаш я. Не я ли запазиш, губиш я и така, докато срещнеш някой, с който искаш да прекараш живота си.
Когато го срещнеш обаче, разбираш колко незначителни и грешни са били останалите. . .
Ще ти разкажа една история. История, за истинската любов, която не завършва с happy end всъщност.

Месец Юли, жаркото слънце блуждаеше наоколо, птичките пееха, а едно момче отчаяно търсеше любовта, за която всички говореха...
Всеки ден ставаше с мисълта, че днес ще е различно. Ще се разходи из малкото китно селце и ще я срещне, ще се влюбят и ще заживеят като в приказките - заедно и щастливо. 
И така често се прибираше вкъщи, вече изгубил надежда и вярващ, че любовта е просто една красива илюзия...
Минаваха дни, минаваха седмици, а той беше вече на мнението,че онова чувство, в което всички се вричаха, го имаше просто във филмите и приказките, които гледаше и четеше... 
Неусетно времето минаваше, беше вече Август, а той беше спрял да се надява, че би могъл да има човек до себе си, който да го обича с всичките му минуси и плюсове... 
Септември си замина, дойде и Октомври... Героят ни беше започнал работа в цех за правене на детски играчки, вече предубеден, че любов в реалността няма и всичкo е един фалш. 
Споменах ли,че няколко пъти преди да започне да търси любовта бяха разбивали сърцето му? Може би заради това беше спрял да вярва в красотата на онова парещo чувство, което всички желаеха...
Прибираше се всеки ден, изциклен, безсилен, а всичко, за което някога мечтаешe, се бе превърнало в една неосъществима илюзия... 
Първата му работа, когато прекрачеше прага на бащината си къща, където живееше единствено с клетата си майчица и шестте ù котки бе да се довлачи с последната си енергия до хладилника, да вземе кентче бира от него и да се приземи върху дивана, където сядаше с дистанционното на телевизора и прекарваше там цяла вечер... 
Понякога даже заспиваше там, мръсен, потен и ужасен... Дните му минаваха така... На работа и вкъщи. Беше се занемарил, имаше дни в които се къпеше през седмица, седмица и половина. Ужасна гледка, да... Онова малко момче, за което говорех по-горе се беше превърнало в 28-годишен дебелак, който с нетърпение очакваше да изяде последното кексче и да се пресели, може би в Рая. 
Тук ще кажете, че няма никаква надежда за него и че както с коварната смърт, причинена от рак на белия дроб, заради тютюнопушенето на клетата си майчица, така и той всеки момент ще заспи зимния си сън и няма да открие любовта... 
Ноември дойде и отмина бавно, но не беше като останалите месеци... 
На пръв поглед нищо не се беше променило. Героят ни отиваше на работа, прибираше се, напиваше се, за да утоли болката от загубата, заспиваше и на следващия ден все същото.. 
Около средата на месеца обаче в цеха, където работеше постъпи на работа жена, никой не знаеше откъде идва тя, с какво се е занимавала преди, освен управителят, който имаше вземане-даване с жената, която отговаряше за реда и затворниците в районното управление на селото... Да, тя беше бивша представителка на затвора. Преди години беше убила човек с надеждата, че никой няма да я хване и ще вземе наследството му, а след това ще избяга в чужбина....
Героят ни се влюби в нея, намираше щастие в очите ù, откриваше любов в думите, които галеха ушите му... Промени се изцяло заради нея. Поддържаше се, стоеше дори на ден по двайсет минути пред огледалото, само за да се увери, че изглежда добре, за да го хареса тя... Сами се досещате, че това бе любовта, за която дотогава той само мечтаеше. 
Тази жена бе влязла до такава степен под кожата му, че ако не чуеше гласа ù преди да заспи, нямаше да заспи спокойно... 
Минаха месеци, любовта го изгаряше, той сияеше от щастие, в съзнанието му беше единствено Тя. 
Котките вече ги нямаше, Тя беше казала, че не обича животните, защото правели единствено поразии...
Отиваха заедно на работа, прибираха се, излизаха на разходка, заспиваха гушнати на дивана, гледайки поредната романтична боза, но бяха заедно и нищо друго нямаше значение.. 
Той бе обсебен от мисълта за нея, а тя единствено от това как ще го убие, за да наследи малкия апартамент, в който живееха и петстотинте лева, които беше заделил за черни дни...
Кроеше планове дали да не го направи с пистолет или пък да го задуши с възглавница, докато спи и после да каже, че е бил астматик и оттук да дойде всичко... 
В главата ù имаше хиляди идеи, за които той дори не подозираше. А той си мислеше, че както е отдал всичките си енергия и чувства в тази връзка, така тя му отвръща със същото...
След Новата Година коварният Февруари настъпи... 
Времето беше ужасно студено, сякаш отражение на сърцето ù... 
Един ден тя просто сложи отрова за мишки в картофената супа, която му бе сготвила и той се спомина жалко и гнусно като полска мишка... 

Нима това е любовта, единият винаги да чувства повече... 
Нима щастието и нещастието са толкова еднакви неща, а за да оцениш едното, трябва да си се докоснал до другото. 
Но това е животът - радост и тъга, разочарование и очарование. 
Любов и омраза... 

"Живеят истински тези, които умират от любов..."

Д. Борисова.
29.07.2013 23:49h