4.07.2023 г., 22:43 ч.

Аз, Георги Тертер... 

  Проза » Разкази, Фантастика и фентъзи
733 3 16

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

21 мин за четене

Казвам се Георги. Син на Тодор Светослав. От рода на Тертер. Видял съм до сега 21-22 лета. Наричат ме Георги, в Христа бога верен цар и самодържец на всички българи. И е право. Аз съм българския цар. И тази нощ ще продам душата си на дявола.

 

          Може и да не съм се родил лош. Знае ли някой какъв е бил, когато се е раждал? За първи път усетих злината у себе си, когато бях на пет години. С други знатни деца ловях пеперуди. Сполучих да хвана една. Красна. С чудни багри по крилата си. Кафяво, червено, златно. Огледах се. Бяхме на една тучна поляна, близо до Царевград Търнов. И слънцето грееше, и птичките пееха, а в синьото небе се оглеждаха моите сини очи. Току посред поляната течеше малко ручейче. Пристъпих напред и потопих преперудата в бистрата вода. Гледах я как се гърчи. Удавих я. И ми хареса.

          Подир години започнах да ходя на лов, както прилича на царски син и наследник. Само че докато другите се радваха като убият дивеча с един изстрел, аз търсех само да раня животното. Харесваше ми да го гоня и да гледам как кръвта и животът изтичат от тялото му. Харесваше ми да гледам как сърната плаче преди смъртта си с човешки сълзи. И как дивата свиня издъхва с пяна на устата в мъка по малките си. Излезе ми име на лош ловец. Какво от това?

          Като попреминах възрастта на маломъжеството, моят баща, царят, нареди на когото трябва да научат сина му що е любов. По плът, а не по дух. И започнаха да ми водят селски момичета, коя от коя по-хубави. Опитах. Не усетих наслада. И я потърсих другаде. Така разбрах, че харесвам не момичета, а момчета. Намерих си слуги, които тайно да търсят любовници за ложето ми. И великият логотет, първият човек на баща ми, и той ми помагаше, като си мислеше, глупакът, че така ще ме държи в ръцете си. Оставих го да вярва в това до последно, докато скочи един ден в най-дълбокия кладенец на Търнов. Спях с момчетата, а после ги пребивах. Не съм сигурен кое ме радваше повече. Май че беше боят. Някои от тях убивах. Запомнил съм едно от тях. Слабичко, с гладка кожа и русо, русо, та чак бяло. Беше го гнус от това, което правех с него. Но баща му го възпитал добре. Или пък лошо, кой знае? Момчето вярваше, че живее, за да служи на България. А България бях аз. Затова ме изтърпя без дума да продума. А като свърших, взех един остър нож и му прерязах гърлото от ухо до ухо. Постарах се да не го боли. Вече се бях научил. Момчето умря без да гъкне. Отдръпнах се и го загледах. Невероятно красив юноша лежеше в леглото ми. Кръвта тъмнееше по гърдите му, но лицето се бе запазило чисто. То беше толкова невинно, така съвършено изваяно, че неволно се запитах колко жесток и студен трябва да съм, за да посегна на подобна хубост. А през отворения прозорец безсрамно надничаше голямата кръгла луна. Защо го заклах ли? Защото му завиждах. Не бях грозен, не бях страхливец, но никога не можех да съм като него. Пък дори и царски син. Това с пари не се купува. Слугите ми го изхвърлиха в реката. А после намериха и убийците му. Лично аз ги осъдих.

          По това време в България имаше мир. Мир, мир, ала все се намираха някакви – я византийци, я татари, я маджари, които искаха да грабят селата ни. Аз ги посрещах. И ги избивах без милост и жал. Така си спечелих славата на народен закрилник. Понесе ми се името на смел и силен княз, бъдещия господар български. А баща ми се радваше. Не знаеше, че топли змия в пазвата си.

          Един ден ми доведоха монах-отшелник. Беше от тия, дето приживе се броят за светци – кокалест, мръсен и окъсан, с дълга побеляла брада и непокорен поглед.

          - Чест и слава, светли княже! – рече той и се поклони, колкото и както можеше.

          - Дал Бог добро, свети отче! – отвърнах и паднах на колене пред него. Да ласкаеш глупаците – то лесно се учи, когато господаруваш.

          Онзи положи мазолестите си ръце над склонената ми главица и ме благослови.

          - Дошъл съм при тебе, светли княже, защото отдалече ти се носи име на добър и храбър стопанин на българското стадо, комуто е писано да върне мощта и силата на нашето царство. Тая слава достигна и до великата рилска пустиня, осветена от подвижничеството на нашия свети отец Ивана!

          Все за тоя Иван Рилски слушах. Досадно беше!

          - Не съм достоен, владико свети, за тая превисока чест! – простенах, както си бях на колене. – Аз съм само смирен раб на Иисуса Христа и послушен син на Майка България!

          - Прочее, нека Бог да отсъди! – рече монахът и сам не знаеше колко прав беше.

          - Дошъл съм при тебе, светли княже, - продължи той. - защото ни постигна нечувана благодат и сам ангел Божий се спусна над нашата изстрадала българска земя. И като поиска да срещне той верен и достославен по род и чест българин, при тебе го аз доведох!

          Още един побъркан старец! Ако имах толкова войници, колкото луди в държавата ми, щях да съм по-велик от Александър Македонски!

          - Що думаш, свети отче, - кротко отвърнах. – та мигар до там достигна в подвига на своето въздържание от храна и вода, че чак ангели Господни ти се явиха?

          Дано си тръгнеше с мир. Не ми се искаше да го убивам. И така скоро щеше да умре. А онзи се ухили – това точно е думата – вдигна мършавата си ръка и викна като старите вещери, дето едно време им викали колобри:

          - „А земята беше безвидна и пуста; тъмнината се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.”

          Сетне от ръката му избухна ярък лъч като сто слънца, който ме ослепи и прониза. Проснах се на каменните плочи и тоя път не на шега започнах да редя молитвите, дето някога ме беше учила дойката ми. Не чаках толкова скоро Деня на Страшния съд. И така лежах, докато ръката му не докосна тила ми.

          - Стани, светли княже, сине Светославов, бъдещ избавителю и обединителю на България! – рече монахът. – Не бой се! Нека се боят враговете ни! Това беше само частица от силата на ангела, дадена ми, за да подготвя пришествието му. Сега ще влезе той, пък аз ще си ида и до края на живота си ще се моля за твоето добруване. И да бъде волята Божия!

          Така рече и всичко утихна. И съм лежал ни малко, ни много, та накрая повдигнах глава и видях пред себе си тъмна фигура, забулена и закачулена в черно монашеско расо.

          - Кой си ти? – чух собствения си дрезгав глас.

          А онзи се държеше странно, люшкаше се насам –натам, като пиян, който не може да стои на краката си. Аха-аха да падне, едва се хвана за тежкия ми дъбов стол, а в това време качулката се изхлузи от главата му. Изпищях и не усетих кога гърбът ми се залепи за най-далечната стена на покоите ми. Така сигурно пищят душите на грешниците в ада. Но това не беше възможно. Тоя изглеждаше също като момчето, което бях заклал преди. Същата коса с цвят на светла пшеница. Същата гладка и хубава кожа. Същите черти, като изписани от зограф. Тоя поглед – мъдър и жален, дето ме кара да се чувствам като пиявица. И млад, млад...

          - Де са ти крилата, ангеле?... – промълвих аз разтреперан.

          - Не се бой от мене, Георги, български княже. – отвърна Светлият. – Не съм дошъл за зло, а съм дошъл да търся помощ.

          Така рече и отново се залюля, и като не можа да се държи повече на краката си, седна.

          - Де се е чуло и видяло ангел да иска помощ от смъртен? – издрезгавях отново.

          - Не съм ангел.- отвърна той. – И аз съм смъртен като тебе. Е, не точно като тебе, но почти. И съм тук, защото сме в беда. Аз и братята ми, и целият ни свят, който е различен от вашия.

- Не ме лъжи, ангеле! – поклатих глава. – Има само един свят. И оня другия – на умрелите...От там ли идеш?

- Не съм ангел. – повтори Светлият. – И грешиш, княже. В тоя всемир има много слънца и много светове. Чет нямат. Моят свят е много далече от тук. Толкова далече, колкото не можеш да си представиш. И в него от край време всичко било наред, защото прадедите ми строго пазили законите и обичаите си. И всеки ден бил по-добър от предишния. Един ден прадедите ми открили твоя свят. Харесал им, защото в него нямало ни злоба, ни завист. Имало само разни смешни животни. Имало и човеци, дето и те били като животни, защтото не различавали добро и зло. Така моите прадеди започнали вче по-често да идват на твоя свят, а не стига това, ами започнали да погребват и мъртъвците си тук. Защото и ние, макар и да живеем дълго и предълго, накрая все пак умираме. И закопавали дедите ми своите дълбоко, дълбоко във вашата земя. На места, които не си и чувал. И трупали отгоре им камъни, каквито не си и виждал. Има такъв гроб на север, в земята на англите и бритите. И друг има - под Великата пирамида в Египет. И в Ерусалим - под хълма Голгота. И на запад има – в Мачу Пикчу, и на изток има – във Великата планина, наречена Хималаи. И на други още места. А тук, съвсем наблизо, до селото, кръстено Царичина, на хиляда крачки под земята има гробница, дето ако я види човек като тебе, не би имал думи да опише нейната красота и великолепие. В нея лежи прабащата на моя народ, който е и прамайка, защото живял и като мъж, и като жена едновременно.

          - В моята земя няма ни пирамиди, ни каменни грамади! – казах.

          А онзи се поусмихна.

          - Някога тук бил раят на вашия свят. И всичко вряло и кипяло от всякакво изобилие. Тук било това, което се нарича Едем. Кому е нуждо да вдига пирамиди в Рая? Самата земя, въздухът, небето, те са нетленна пирамида на тая райска хубост. И затова много народи са искали и са воювали да живеят на тая земя. Но само българите са се задържали. Защото те са избрани, поради своята справедливост, да пазят свещените останки на нашия прародител.

          Полека отлепих плещите си от стената.

          - Като всичко е по мед и масло, защо сега си тук и просиш моята помощ? И защо не можеш да стоиш на краката си? – запитах.

          - Колкото по-умни ставали мъжете и жените от моя народ – продължи да говори Светлият. – толкова повече не можели да се търпят един друг. Защото можели да прочетат всяка тайна мисъл и желание на другия. А без тайни не може да има любов. А без любов не може да има деца. И така започнали да идват моите хора на твоята земя и да спят с човеците, защото те били прости и незлобливи. И така се пръкнали странни създания – някои огромни като великани, други полухора-полузверове, трети с по осем ръце и с по три очи. Огорчили се старейшините на моя свят и решели да залеят земята ви с вода, та да изтребят всички тия създания. Но най-умните от тях оцеляли. И когато водата се отдръпнала, те поставили началто на новия човешки род. И всички вие сте техни потомци!

          - Татко мой! – рекох.

          Лошавината вече вземаше връх. Идвах на себе си.

          Онзи ме погледна със сияйните си очи.

          - Не съм ти баща, а брат. Но нека те питам нещо: колко време трябва на теленцето, за да стъпи на краката си, след като го роди кравата?

          - Няколко часа. – отвърнах.

          - А на пиленцето като се излюпи?

          - По-малко. – обадих се отново.

          - А на човешкото дете?

          - На детето му трябва до година време, за да проходи.

          - Така е. – кимна светлият. – Защото му е трудно да свикне с тая земя и с тоя въздух. Защото освен че е човешко дете, то е и дете на звездите. Като мен. И аз не мога да свикна с вашата земя и с вашия въздух.

          - Щом не можеш да свикнеш, какво търсиш при нас? – някак надменно попитах.

          Чух дълбока въздишка. Не знаех, че и ангелите въздишат.

          - Появиха се врагове и започна война. По право казано, не война, а клане. Защото ние вече бяхме станали прекалено умни и нямахме никакви оръжия. Така хиляди и хиляди от нашите измираха съвсем безпомощни, докато накрая не открихме, че един рядък метал може да ни помогне да унищожим нашествениците. Но тоя метал наистина се намираше трудно. А колкото го имаше, използвали го бяхме да направим от него ковчезите на нашите мъртъвци. И започнахме да изравяме мъртвите, за да спазим живите. Но враговете бяха безчет и металът все не стигаше. Накрая се принудихме да посегнем и на тези, които почиват във вашата земя. Идвахме, за да ги вземем, а човеците ни мислеха за богове и магьосници. И дадоха на нашите много имена – Кетцалкоатъл, Иисус, Буда, Мерлин, Упнапищим, Свети Илия... А враговете ни разбраха какво правим тук и започнаха да изпращат от своите, за да ни пречат. И се разбесуваха проклетниците, но не можеха да ни спрат, защото издържаха по-лошо и от нас. Слънцето ви ги убиваше. По цял ден трябваше да спят на усойни места и само нощем можеха да мърдат. И трябваше да пият човешка кръв, за да оцелеят.

          - Вампири. – прошепнах.

          Светлият кимна.

          - Вампири или бродници, или таласъми, както щеш ги наричай. Те са виновни за нашите нещастия. Нашите и вашите. Вашите, българските. Те ви изпращат всякакви врагове – ромеи, маджари, сърби, рицари, узи, татари... Те сеят развала и морят народа ви. Затова тая райска земя толкова пъти се е превръщала в пепелище. Затова България все някак неправедно страда. Всичко е заради тях. За да ни попречат да вземем своя прародител, погребан при Царичина. Защото знаят, че вече сме на края на силите си. И не можем да ги удържим още много.

          - Защо да тормозят нас, та да пречат на вас?

          - Не е толкова просто да се стигне до ковчега. Трябват хиляди хора. Опитни копачи. И време трябва.

          - Че не можете ли да си го вземете, както сте го оставили? Тогава никой не ви е помагал.

          Светлият отново се усмихна и хубавато му лице се сви в неизразима жалост.

          - Малцина останахме. И сме слаби. Онези унищожиха всичко, което имахме. Не можем вече сами.

          Скръстих ръце на гърдите си и закрачих около масата. Нещата си идваха на мястото. Аз бях силният. Аз имах. Той искаше.

          - Моите българи не са добри рудари и копачи. – рекох. – Но траките са. Мога да повикам и сасите от Сърбия. Само че, защо да го правя? Какво печеля аз?

          - Печелиш всичко, княже! – отвърна Светлият и с мъка се надигна, за да не ме гледа отдолу нагоре. – Докато ковчегът с нашия прародител е в Царичина, бял ден няма да видят българите. И огън, и смърт, и мор ще владеят земята ти. Сега, в тоя миг, бродниците са при едно малко племе на изток, оттатък проливите. Те му дават сила и го готвят. Да знаеш, княже, да помниш: Ако не ни помогнеш, скоро ще тръгнат насам турци-анадолци, а подир турци – черни пожарища. Мнозина ще бъдат изклани, други – отвлечени в плен, а тези които ще останат – и тях смърт несретна ще покоси, защото ще погинат от глад. Такъв глад ще настане, какъвто от сътворението на света не е бивал. Ще опустее земята българска и няма да остане ни цар, ни вожд, ни наставник, който да отърве людете. Истина ти казвам, княже, ако не ни помогнеш сега, ще дойде време, когато живите ще завиждат на по-рано умрелите!..

          Завъртях се, извадих меча и с един удар отрязах главата му. С втория му разпрах корема. Вътрешностите се разпиляха по пода. Приличаха на човешки. И кръвта му беше червена. Защо го убих ли? Не е толкова лесно да се каже. Завиждах му, то е ясно, но имаше и друго. Усещах, че Светлият няма да ми даде това, което исках най-много в този живот. Исках да убия баща си и да стана цар. Да властвам. Но не смеех да го направя. Затова ми трябваше помощ. Но този нямаше да ми помогне. И той беше като онова красиво момче навремето, вярваше в разни неща, които никому нищо не носят. Виж тези негови бродници, те можеха. И щом той ме е намерил, ще дойдат и те. Пък за приказките му не ща и да се сещам дори. Глупости! Някакво си племе отвъд проливите щяло да съсипе България. Ветрища! Нали първо трябва да разорят Империята на ромеите. А тя се държи от хиляда години! Пък и да го направят, ще се бием! Искам да видя как ще си строшат зъбите в яките стени на Търнов!

 

          Скоро бродниците дойдоха. Пак ги доведе монах, тоя път сърбин. Най-после някой от тая калугерска паплач да свърши нещо полезно! Обещаха ми моето, а в замяна не поискаха нищо. Само да започна война с Империята. Че аз и без тях щях да го направя!

Скоро баща ми умря спокойно, в съня си. Цяла България плачеше за своя добър цар, който донесъл тържество на реда против безредието. Но него вече го нямаше. Царят бях аз. Събрах войска и отнех много крепости от ромеите. После обаче при Адрианопол младият император Андроник ІІІ ме победи и трябваше да се спасявам с бягство. Скоро той пак нахлу в земите ми и взе голяма плячка, а аз никак не можах да го спра. Не стига това, ами в Царевград Търнов започнаха да се носят разни слухове. Че баща ми не умрял от своя си смърт... За някакви изчезнали момчета... Хората започнаха да се мръщят. Хвърлих няколко от скалите на Царевец, но това не помогна много. Започнах да спя с нож под възглавницата. Чувах, че Иван Русина и цялата тежка конница разправяли, че Михаил от Бдин ще е по-добър цар от мене. А доскоро ми бяха верни! И друго - императорът люто се заканвал през пролетта да дойде за главата ми. Беда след беда и върху тях – нова беда.

Намерих онзи сърбин и поисках да видя отново бродниците. Всичко бих сторил, за да запазя властта и короната си. Пък и то – останаха ли грях и злина, които да не съм познал? Монахът се поклони угоднически и изтърколи нанякъде туловището си. Появи се след седмица. Но не той – сянката му се появи. С разчорлени, щръкнали от ужас коси, блед като платно, с кървава рана на рамото. Каза, че сам архивампирът, вампирът на вампирите щял да дойде при мен. Да съм го чакал. Нарече го Сатана. Стражата едва успя да го изхвърли от покоите ми. Крещеше нещо за съд и разплата. Останах сам. От страх ли ми тракаха зъбите или от студ? А от челото ми се търкаляха едри капки пот. Който знае – ще ме разбере. Който не знае – дано и да не му се случва. Седнах на трона си. Щяха ли да ме държат в него бродниците? Защо да ме държат? Аз направих своето – заклах Светлия, разбуних България... Какво можех да им дам още? И не знаех ли вече прекалено много? Защо идваше този Архивампир? За да ми помогне? Или заради царската ми кръв?

Затова вече цял ден мисля и пиша. И чакам. Защото се здрачава. Ако е речено да умра, нека остане поне след мене моята история. Да се помни и знае за Георги, син на Тодор Светослав и внук на Георги Тертер. Не искам ни прошка, ни милост от никого. Човек е такъв, какъвто е. И трябва да живее по своя угода, не по чужда. Само за едно ми е жал. Не трябваше да убивам онова момче. Някога, там, в леглото ми. Не биваше да затривам хубостта му. И тая душевна чистота. Все ми се чини, че ако го бях запазил, халът ми щеше да е по-друг. Било какво било. По-добро няма да стане.

 

Но помнете от мене, хора, ако някой ден ви се случи... ...срещнете... ...вярвайте...

...любов...

 

 

*   *   *

 

 

          Петдесет години по-късно един престарял монах скрибуцаше с пачето си перо върху книгата. Не бързаше. Нямаше да има вечерна молитва. Нито утринна. Братята лежаха изклани оттатък портата. Пуст беше манастирът. Пък и от очите му начесто капеха сълзи, та все трябваше да спира, за да ги бърше. Пишеше с мастило и със сълзи.

          „...В добри времена почнах да превеждам тази книга на св. Дионисий, когато божествените църкви и Света гора процъфтяваха като рай, като постоянно напоявана градина. Свърших я обаче през най-злочестото от всички зли времена. Тогава Бог беше излял гнева си над християните от западните области, тогава деспот Углеша дигна всички сръбски и гръцки войски и брата си крал Вълкашин, и други мнозина велможи, нещо около шестдесет хиляди избрана войска, която тръгна в Македония да изгони турците, без да помислят, че срещу Божия гняв никой не може да се противопостави. Те не само не изпъдиха турците, но сами люто пострадаха, защото бяха избити и костите си останаха там непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха закарани в плен; трети, малцина, бяха сполучили да се спасят и да се върнат. Никое ухо не е слушало или око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха на всички западни градове и области...”

          Така пишеше старецът дядо Исай. Пишеше и плачеше. Накрая с въздишка сложи „Амин” и затвори книгата. Сетне се загледа около себе си и се заслуша. Не видя нищо и не чу. Помисли за ядене, но не беше гладен. Не можеше и да се моли, защото беше загубил вярата си. Изправи се с мъка и се затътри към манастирския скрипториум. Искаше да започне Откровението на свети Йоана, тоя страшен Апокалипсис, защото вече беше дошло последното време и да знаят хората какво ги чака. Дядо Исай започна да фъфли в брадата си:

          - „И видях и чух един Ангел да  хвърка посред небето и да вика с висок глас: горко, горко, горко на живеещите по земятта...”.

          Трябваше му пергамент. Но нямаше. Затова щеше да изтрие някой стар, непотребен ръкопис и да го покрие отгоре с огнените слова на пророчеството. Влезе в голямата възтъмна килия и пред него се изправи грамадата на хрисовулите и кондиките, които се пазеха в манастира. Треперещата му ръка галеше украсените и изписани книги. Сърце не му даваше да унищожи някоя от тях. Това щяха да сторят турците. Накрая погледът на монаха попадна върху някаква купчина, забутана в най-далечния ъгъл на килията. Странен ръкопис беше този. Без украси, цветове и заглавни букви. А последният лист беше напоен с ръждиви петна от засъхнала кръв. Старецът дълго гласи ръкописа пред отслабналите си очи. Накрая прочете: „...Наричат ме Георги, в Христа бога верен цар и самодържец на всички българи...”

- Царе! – гневно рече сам на себе си Исая. – Ето до къде ни докарахте!

Сетне приседна до масата и търпеливо започна да чегърта буквите от овехтелия пергамент.

© Анани Ананиев Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Гузен негонен бяга »

3 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви за милите думи и за хубавото чувство.
  • Честито и от мен!
  • Честито! Не само за мястото, а и за труда и знанията, с които си ни поднесъл по един отличен начин толкова силна творба!
    Поздравления!
    И ти, и Ивита сте направили нещо много повече от участие в поредния конкурс!
  • Глас от мен.
    По-силна творба по моите критерии в това предизвикателство не виждам.
    Успех!
  • ...а за твоя пръв приятел (Метроном) персонално, нито дума... лошо... много лошо.
  • Напротив, намесвай се! След всеки коментар благославяй всекиму деня, родата, котката, жената... и обяснявай колко е важно за теб точно моето мнение примерно! И как нашата подкрепа ти дава крила и вдъхновение!
    Успех!
  • Браво! Ето такива работи пиши.
  • Благодаря на всички, отделили от времето си да прочетат разказа и да оставят своите отзиви, поклон смирен! Доколкото той участва в състезание, макар и съвсем символично, разбира се, смятам че е по-коректно аз като автор да не се намесвам в коментарите, но бъдете сигурни, че наистина ги оценявам.
  • Те не ме пущат, Акеми.
  • Анани сега важно мълчи.
    Кажи едно ''мерси'' бе бурсук!
  • Много добро.
    Пожелавам успех.
    Поздравявам те.
  • Значи, без да си губя времето да го чета съм познал, че разказът е добър.
    Браво на мен!
    ... и на Анани!

    П.П. Благодаря на прочелите го и коментиралите - спестиха ми излишни усилия!
  • Моето мнение е, че този разказ е най-добрия от публикуваните в предизвикателството до този момент. Успех!
  • Прочетох разказа, пропускайки моментите на насилие, защото не искам в съзнанието ми да се запечатват подобни картини. Хубаво написано и умело вплетени елементи от конспиративни теории и т.н. алтернативна история.
  • Анани, много ми се искаше да кажа нещо хубаво, което да те зарадва приятелю, ама като видях че разказът е 21мин... няма начин да го прочета. Със синджир да ме вържеш - късам го и бягам. Все пак - Браво! Казвам го на базата на предните коментари - вярвам им. Сега и 5-ца ще ти дам. За ''сърце'', нямам сърце.
    Хайде, успех!
    Жив и здрав... и все тъй да ме вбесяваш с тъпите си заядливи коментари.

    п.п. и глас ти дадох напук.
    Каже берем едно ''тенкю, баба''... и се научи да слушаш дет метъл!
  • Поздравления, Анани, впечатлен съм! Прочетох с удоволствие, пък и бях воден от професионален интерес. Много често историческите разкази се представят сухо, някак документално. Но тук всичко е добре премерено! Браво!
Предложения
: ??:??