Аз съм добър човек

Разказ

          Офисът беше почти готов. Оставаха малки довършителни работи. Имотът, в който се намираше, беше доста голям, разположен на хълмче, от което като на длан се виждаше селото. А отсреща, една зад друга се издигаха планински вериги, покрити с величествени гори, все още пощадени от брадвата на секача. Гледката беше наистина красива!

         Оградата беше готова – висока и непристъпна, градинките приличаха на малък оазис. Сред тях, под широк навес бяха подредени няколко масички от масивно дърво и голяма люлка, застлана със скъпо покривало. В люлката блажено се беше полуизлегнал и придрямваше шефът на фирмата. Българин от турски произход или турчин от български произход – и той самият не знаеше точно. Знаеше само, че през турско прадядо му е бил бей по тези земи и сега нещата отново се повтаряха…

          Вътре работеше гипсаджията – младо момче. Приличаше на истински художник. С изящни движения на шпаклата оформяше корнизите. Работата така го беше погълнала, че в момента за него друго освен гипса не съществуваше. Дори беше забравил за момичето, което от външната страна на стъклото облепяше надписите. То също работеше с удивителна сръчност на малките си ръчички, от време на време слизаше от стълбата и се отдалечаваше, за да прецени дали всичко е добре направено.

          Шефът с присвити очи наблюдаваше работата на момичето и се впечатляваше не толкова от неговата сръчност, колкото от малкото му стегнато дупенце, а когато се наведеше, се очертаваха и леко се врязваха ръбчетата на мъничките му бикинки. Имаше и доста едри гърди, някак си несъразмерни за финното му телце, добре прибрани в стегнат сутиен. „Машалла, машалла!” - шепнеше си шефът и се унасяше в мечти.

          Майсторът слезе от стълбата да си забърка разтвор, запали цигара, погледна разсеяно шефа си и хвана похотливия му поглед. „Какво ли е намислил този пергишин?” - помисли си момчето, но побърза да прогони лошите мисли: „Не ми пука? Нито я знам коя е, нито ме интересува. Да се оправя както може!” Махна с ръка, но това не го успокои. Интуицията му подсказваше, че нещо не е наред. „Ще трябва да му отклоня вниманието от момичето!” – каза си той.

         -   Шефе, тука над вратата как го искаш? – попита майсторът с уж безгрижен тон.

          Видя как шефът се вбеси, задето му е развалил рахатлъка.

          -   Ти сега какво? – озъби се той. – Направи го... както трябва да се направи! Я върви за две кафета!

          Мамка му! Разбра какъв грешен ход беше направил. Знаеше много добре защо го пращат за кафе.

          -   Шефе, не мога сега! Ще ми стегне гипсът – заусуква го той.

          -    Друг ще забъркаш. Бягай!

          Момичето беше спряло работа и го гледаше втренчено. Младежът тръгна неохотно, но изведнъж се спря:

          - Ей, шефе! Внимавай с момичето! Чуваш ли! – каза той полусериозно, полу на шега. Сам се учуди на смелостта си.

          Шефът внезапно се разсмя с пълен глас.

          - Майсторе! Ти какво ме направи, бе! – каза той през смях на момчето, което продължаваше да го гледа заплашително. – Аз съм добър човек. Хайде, отивай!.

          - Връщам се веднага! – хвърли младежът многозначителен поглед към момичето и хукна към селото. Дълго време до него достигаше смехът на турчина.

          Не усети как стигна до селото. Бягаше нагоре с двете кафета и сърцето му сякаш щеше да се пръсне – не толкова от стръмнината, колкото от гнева, който го задушаваше. „Дано да не ù посегне… - мислеше си той. – Ех пък, ако ù е посегнал… Кълна се в майчиното си мляко – ще го убия, ей, Богу! Какво си мисли той? Че като не си знае парите, всички жени са негови, така ли?” Преди време го беше попитал на шега: „Шефе, не те ли е страх от данъчни?” „Данъчни ли? – изсмя се шефът. – Фирмата ми е в Турция. Сметките ми са там. Да вървят да ровят, ако им стиска. Тук е само филиал.” Всъщност този офис изобщо не му трябваше. Парите му ги носеха на ръка, а горите скоро нямаше да свършат. Но тук така се прави…

          Когато стигна горе, видя, че всичко си беше така, както го бе оставил. Момичето си работеше, а шефът си дремеше в люлката. Запъхтян остави кафетата на масата и с треперещи крака се запъти към обекта.

          - Аз съм добър човек – промълви сякаш на себе си шефът. Залюля се няколко пъти и се понадигна. – Ей, малката! Я почини малко!

          - Ох, не мога сега! – погледна го стреснато момичето. – Имам още много работа, а до довечера трябва да приключа…

          - Утре пак! Аз не бързам – каза шефът. – Ела пий едно кафе!

          - Утре имам друга поръчка – отвърна момичето, но тръгна неохотно. Седна на крайчето на стола. – Аз… само една глътчица и продължавам.

          - Я седни като хората! Какво сега… Аз не съм лош човек. А така… – Шефът ù подаде цигара.

          - Благодаря, не пуша. Харесва ли Ви надписът?

          - Абе… много са ти бледи буквите – поокашля се шефът.

          - Ама не може да са по-тъмни. Вътре е тъмно, отвън – тъмни букви, няма да се виждат!

          „Все ми е тая какви са ти буквите” - каза си шефът. Обтегна се като истински бей и каза с делови тон:

          - Ще останеш ли довечера?

          - Какво?

          - Чу ме…

          - Не мога… - каза момичето. Очите ù зашариха неспокойно на всички страни. Приличаше на уплашено птиченце, което по собствена воля е влязло в капан, от който нямаше излизане. – Оставила съм детето при родителите ми. Трябва довечера да си го прибера.

            - Добре – направи спокоен жест шефът. – Както искаш. Аз съм добър човек. Утре… пак!

            - Какво… пак?

            - Разлепяш всичко и… наново. Докато ми хареса… Иначе пари няма.

            Усети как нещо заплака в нея. Но външно беше непроницаема. В този момент ù идваше да зареже всичко, да се хвърли в колата си, която беше под другия навес и да не стъпи дори и в мислите си на това прокълнато място! Но нямаше как. Едва беше събрала триста лева за материали. Всичко беше лъскаво и супер скъпо. Пари за нови материали нямаше. Трябваше да намери пари и за погасяване на заема за офиса си. А иначе поръчката си струваше…

           - И… сега… какво да правя? – промълви отчаяно момичето.

           - Не знам – протегна се шефът. – Ти си разбираш от работите. Направи това, което трябва да се направи.

           - Да разлепям ли?

           - А, защо? Довърши го. Може пък довечера да ми хареса. Аз съм добър човек…

           - Добре, ще остана… по до късничко. Ще направя каквото мога… за да Ви хареса… - Момичето стана и с бавни стъпки се запъти към голямото стъкло…

           Сутринта майсторът по гипса дойде късно. Спа лошо, дори въобще не спа и сега чувстваше главата си празна. Завари ги на същото място. Шефът се беше изтегнал бейски в люлката си и се полюшваше едва-едва с цялото си блаженство. Момичето пушеше и гледаше с празен поглед някъде далече зад планините.

           - Е, шефе… - поде тя с безразличен глас. – Аз изпълних каквото се искаше от мен…

           - Ще останеш ли и довечера? - размърда се шефът.

           - Не мога повече да остана. Трябва да си прибера детето. Пък ти… ако искаш ми плащай! Тръгвам си.

           - Добре – понадигна се мързеливо шефът. – И… каква ти е цената?

           - Каквото се договорихме.

           - Само толкова ли?

           - Все ми е едно…

           - Добре. Аз съм добър човек – каза шефът. Бръкна под възглавницата си. Извади измачкан вестник, в който бяха свити няколко пачки пари. Хвърли едната на масата.

           - Доволна ли си? Кажи сега, не съм ли добър човек?

           Момичето взе с два пръста парите, пусна ги в чантичката си без дори да ги погледне и тръгна мълчаливо към колата си. Чувстваше, че нещо дълбоко в нейната същност беше  умряло, но не знаеше точно какво...