Лошото време се задържа повече от очакваното, напук на синоптиците, които твърдяха, че скоро ще се оправи. Валеше неспирно от няколко дена, като от време на време поспираше, само за да може пак отново да завали. По улицата почти нямаше хора. Тук-там се мяркаше някой, но по изражението на лицето на минувача, на човек му ставаше дори още по-потиснато. Намръщените физиономии допълнително усилваха ефекта на мрачното небе, дъждът и лекият вятър, който навяваше водни пръски дори и на закритите места. На автобусната спирка хората чакаха. Транспортът в събота никак не беше редовен, а в това дъждовно време си беше направо ужасно. Минутите минаваха бавно. Скоро трябваше да дойде, макар и най-вероятно препълнен заради закъснението. Всеки от чакащите се беше замислил за своите си работи, когато се появи бабата.
Възрастна, дребна и слаба женица. Не носеше чадър, макар за това време да беше най-подходящият атрибут. Беше с вехта кафява шуба. Главата си беше предпазила, като беше завързала една кърпа, а върху нея си беше сложила качулката на шубата. Краката ù бяха обути в галоши. Жената беше сама. Живееше в една от къщите наоколо и беше известна на повечето съкварталци с искането на „бяла стотинка”. Не беше добре, но не беше опасна за никого. Тя беше толкова безопасна, че съвсем никой не се грижеше за нея. Просенето ù беше механично. Бялата стотинка можеше да е от десет стотинки до лев, но за нея нямаше значение стойността ù, стигаше да е „бяла”. Искането ù винаги биваше изричано бързо, почти като „здрасти” между двама разминаващи се познати. Тя не изчакваше да види какво въздействие оказват думите ù върху „жертвата”, а продължаваше нататък.
Бабата погледна кандидат-пътниците на спирката и тръгна към тях. С наведен поглед към земята тя бързо изрече „Имаш ли бяла стотинка?” и отмина към следващия човек. Всички я изгледаха. Едни със съжаление, друг с досада, а трети почти с презрение. Един господин явно реши, че ще ù помогне да спре с искането на стотинки от хората, ако ù каже „Я да ми се махаш ма, ще ти дам аз...” В този момент едно момченце на около осем-девет години, идващо от магазинчето, намиращо се от другата страна на улицата, се спря до бабата, която вече отминаваше човека, и ù подаде „бяла стотинка”, хартисала му от покупката, чипс и вафла. Човекът се ядоса още повече, защото бабата взе стотинката и продължи по пътя си. Думите които той и момчето си размениха, накараха присъстващите на тази сцена да се почувстват неловко.
- Малкият, защо ù даваш на тази пари? Не виждаш ли, че си проси? - възмутено заяви той
- Знам, ама това бяха десет стотинки. - каза момчето без излишни емоции, като додаде - Жал ми е.
© Йонка Стефанова Всички права запазени