Старият Басет се разлая. Лаеше не от страх, не от злоба, лаеше защото бе нормално да лае. Хората не лаят, хората не знаят как да лаят, затова кучетата лаят вместо тях, така както препикават трапезарията, вместо тях или гонят котките, ръфаха старите нови чепици до вратата, вместо тях. Въобще какво ли биха правили тези двукраки, без тях.
Правеха още едно нещо, което хората не знаеха как: слушаха.
– Апчих!
– Наздраве.
Басет се вдигна безразличните си очи и отвърна.
– Не бях аз.
– Басет ти на луд ли ме правиш….
В отговор кучето обидено извърна глава и се загледа в другата посока. Висок тъмен човек висеше безмълвен изправен като призрак в другият край на стаята, близо до прозореца. Тя беше тъмна, осветявана единствено от танцуващите полицейските лампи, които пречупени през полузатворените щори. играеха луди, образувайки червено синя решетка по бялата стена и по бялата лекарска престилка. Очите му скрити зад очила с дебели черни рамки, които блестяха от отраженията, наблюдаваха безизразно ож ...