Старият Басет се разлая. Лаеше не от страх, не от злоба, лаеше защото бе нормално да лае. Хората не лаят, хората не знаят как да лаят, затова кучетата лаят вместо тях, така както препикават трапезарията, вместо тях или гонят котките, ръфаха старите нови чепици до вратата, вместо тях. Въобще какво ли биха правили тези двукраки, без тях. 

Правеха още едно нещо, което хората не знаеха как: слушаха.

– Апчих!

– Наздраве.

Басет се вдигна безразличните си очи и отвърна.

– Не бях аз.

– Басет ти на луд ли ме правиш….

В отговор кучето обидено извърна глава и се загледа в другата посока. Висок тъмен човек  висеше безмълвен изправен като призрак в другият край на стаята, близо до прозореца. Тя беше тъмна, осветявана единствено от танцуващите  полицейските лампи, които пречупени през полузатворените щори. играеха луди, образувайки червено синя решетка по бялата стена и по бялата лекарска престилка. Очите му скрити зад очила с дебели черни рамки, които блестяха от отраженията, наблюдаваха безизразно оживлението навън.

– Е, не аз …- отвърна Басет.

– Може би просто трябва да се предадеш. - Басет стоеше седнал в ъгълът на стаята.

Професорът реши, се понадигна леко зад бюрото което се беше скрил и погледна през малкият процеп навън. Снегът отразяваше синьото по добре от червения цвят, но освен това го заслепяваше, не  се виждаше нищо и никого. 

– Барикадирал съм прозорците, няма да могат да проникнат през главния вход, поне не за известно време. 

Басет продължаваше да се взира в него, а той продължаваше да се прави че не го вижда и затършува. Напипа меко кадифено сако  до него. В сакото имаше тяло. Бръкна във вътрешния му джоб и извади нещо което можеше да опише като пистолет, черен с кафява дръжка.  Не знаеше какъв модел, не разбираше от оръжия, Но знаеше, че барабанът е зареден, пет от шест. Някакъв вътрешен глас му казваше че е зареден.

– Защо, какво толкова ще стане? Ще те затворят в лудница? Ти вече се намираш в лудницата.

– Не не, няма да ме хванат. Никой няма да може да влезе.

– Ооо, значи не се опитваш да избягаш навън. Просто не искаш никой да влиза- Басет продължаваше да се взира в него- Това е нова стратегия? 

– Аз съществувам ли наистина?

– Този пък пък дали съществувал, гледай го. Да не би аз да съм единственият нормален тук? - каза говорещото куче- Чакай малко. Какво държиш в ръцете си? Това е мое, да знаеш.

Човекът наистина държеше нещо негово. Представляваше не много дебела книга с дървени корици.

– Добре, можеш да го задържиш, но знай, че ако я повредиш, изгубиш страница

… или две, ще изсипя гневът на четиринадесет демона върху главата ти, ще изгоря душата ти в реката на Зирос, ще те накарам да гледаш докато падаш във вечната дупка на Кин Джа, ще те накарам да опиташ от ужаса Виндалоо или- тук Басет се замисли- … или ще те препикая, зависи в какво настроение съм. Виж  аз съм с теб, но трябва да решиш какво искаш, трябва… 

Гласът му беше прекъснат далечен шум идващ от вратата. Сякаш някъде там във вътрешността на сградата имаше скрита буря опитваща се да откъсне някоя от вратите и да влезе. “Или да излезе”, помисли си Басет.

Тънък шум от високоговорител, тогава гласът отвън отново се чу: “ Говори началникът на полицията , имате пет минути да излезете с високо вдигнати ръце. Иначе влизаме ние и аз не мога да бъда отговорен какво ще  стане тогава”.

– Може би трябва да изляза?

– Добре, професоре. Какво решаваш? Ще решаваш ли нещо или ще чакаш други да решат вместо теб.

Тогава професорът както държеше пистолетът се изправи, доближи се до прозореца и стреля три пъти в произволна посока през прозореца. Звукът от изстрелите се удряше в стените на стаята, което го правеше оглушителен отвътре, но незначителен на два километра да кажем. Останките от прозореца се разбиха на паважа.

– Имам заложници, ако се опитате да влезете ще стрелям.

Басет гледаше ту към стъклото, ту към вратата на стаята откъдето идваха звуците, ту към професора,

– Абе да си бях мълчал- виновно и втрещено измънка Басет.

– Сега няма да влязат. Сега има да се чудят, да премислят какво ще правят. Може би дори ще опитат да преговарят.

Басет се замисли. Сградата беше стара, може би някъде към началото на века са започнали да я строят. А това е продължило двайсет години, в които си променят мнението как трябва да изглежда поне двайсет пъти и си личеше. Имаше стълби които водеха на никъде и стаи до които не можеше да се  стигне, особено в приземните етажи. Сякаш архитектът се е будил всяка сутрин с амнезия за предишния ден. Може и да било така, в крайна сметка архитекта се оказва самият собственик на къщата. В края на живота си неговите роднини с право или не го обявяват за луд. Превръщат къщата, която вече е била много масивна в психиатрична клиника и го затварят в нея. Прагматично решение.

Та значи в мазето на стаята имаше пет такива стаи, до които нямаше никаква врата. Стая в стаята в стаята. Най-вътрешната беше заобиколена от всички страни. На бас че шумът идва от там. Каквото и да го предизвиква, не може да дойде насам. Тогава защо усеща това далечно дращене като че беше точно зад гърба му. Козината на Басет вече настръхваше.

– Да бе да, надявай се.

Телефонът на бюрото прозвъня.

Професорът стоеше изправен пред прозореца, с пистолетът в ръка загледан в бялата фигура. свали запотените со очила и вдигна телефона. Няколко протяжни секунди той държеше слушалката, най-сетне той си каза наум: “За теб е”. Целият трепереше.
– Да аз съм.  Имам заложник, ако се опитате да влезете … Да, … Знаете кой съм и ако се опитате да влезете… Да... , в безсъзнание е, …., мисля че се представи, та ако се опитате да влезете…. …. Да, разбира се ще изчакам…– Погледна Басет докато все още държеше  слушалката.

– Не ме гледай мен, мисля че се справяш чудесно.

Щеше да каже “ Ю ар дъ бос, шефе”, но мислите му бяха разтърсени, така както беше разтърсена и земята под краката му. Полилеят се разлюля, и тънка струйка прах се падна от тавана точно над прозорците и попадайки на пътя на светлина потоците от фотони влизащи отвън през полу затворените завеси.   

– Майната му- изпсува професора и затвори телефона.- ти почувства ли това? А? Това не съм си го въобразил. Нали?

Басет не му отговори, а вместо това отиде до прозореца, изправи се на задните си крака и мушна муцуната си между завесата, там където беше счупеният прозорец, след което сякаш подуши въздуха.

– Отговори ми мамка ти!

Но Басет не му отговори, той сякаш все още душеше хладния въздух. 

– Не мисля, че ще влязат, Те не искат да влязат, те искат ти да излезеш. По някаква причина, те не могат да влязат, така както ти не можеш да излезеш. Кажи ми моля те, как ме намери? Аз не съм много лесен за намиране. 

– Отговори ми..

– … и знаеше името ми. Откъде знаеш името ми? Никой не го знае. Ако питаш който и да е на този свят, аз съм никой, аз съм другият. 

– … моля те…

– … а и не съм много благоразположен да изпълнявам молби, особено от такъв характер. За какъв ме мислиш? За някакъв дявол, който ще си претрепе краката от ада само за да вземе мижавата и никому ненужна душа. 

Туй Басе се отдръпна от прозореца и се настани до тъмния ъгъл, само очите му се виждаха.

– … а и не съм сигурен че мога.

Тук професорът изтощен падна на стола, от устата му този път излезе само стон. Погледът му беше празен, а ръцете все още стискайки оръжието се бяха правили около коремът му.  Нещо в джобът му извибрира, но той остана неподвижен.

– ...Освен това питаш говорещо куче дали не си си изгубил ума. Хайде вдигни. Хайде де.

Но той не вдигаше.

– Хайде де, вдигни. Обажда ти се приятел. Имаш нужда да чуеш гласа на приятел. 

След като и това не помогна, Басет се видя принуден да прибегне до скритото си оръжие.

– Бау, бау. Бау…

– Това е един ужасен лай, да знаеш.- раздвижи се той и вдигна телефона.

– Ало, професоре.

– Ханк? Това ти ли си.

– Да, звъня ти от друг телефонен номер, загубих моя. Просто ти се обаждам да видя дали си добре. Някакъв човек е ...

– ООО, Ханк, Съжалявам. Много съжалявам. Издъних се.

Гласът  отсрещната страна замлъкна за малко.

– Защо, какво се е случило?

– Издъних, се издъних се. Аз…

– Чакай, спокойно. Аз съм в колата. На тридесет минути от теб съм. Ще се видим и ще ми обясниш….  Г-н Мишев?

Мишев въздъхна дълбоко.

– Не мисля, че ще можеш.

– Не, не не не. Скоро ще съм при теб.

– Не, не разбираш. Аз съм в клиниката. Исках да говоря с доктор Шлиц. ,,, Застрелях го….Ханк, Ханк…

Връзката прекъсна.

– Странното е, че не почувствах, нищо. Абсолютно нищо Все едно не го извърших аз..– продължи да говори.- Беше като инстинкт за самосъхранение. Когато ми каза, че може да изтрие спомените ми за Лили и така да продължа замръзнах, ужасих се. Това значи да загубиш част от себе си, за мен това е по-голямата, по-важната част. Когато тя умря … тя, не си отива. От десет години тези спомени ме измъчват, но как да живея без тях. Какво друго ми остава.

Кучето го наблюдаваше като замръзнало. То поначало стоеше като статуя, но сега цялата му позиция наподовяваше на айсберг на който изведнъж му е станало студено. 

– Разбирам.

– Как би могъл, ти си едно въображаемо куче.

– Даа- хвърли му онзи поглед, който значи “най-после схвана”- Но дори въображаемите кучета сънуват, понякога. Освен това. Погледни книгата ми.

Професорът първо се учуди, след това го изгледа като си наклони леко главата и най-после се усети, че става въпрос за книгата която държеше преди 10 минути. Огледа се и се оказа че я бе оставил на масата д телевизора по някое време. Замисли се, защо куче ще има книга. Особено такава с дървени корици. И то какви. Дървото беше много старо и беше почти черно погледнато набързо. Погледнато втори път се виждаше че то бе изографисано със стотици думи, които които бяха разпръснати по-произволен начин. Не, това бяха записки. Думи, които бяха записани върху други думи, върху които бяха записвани други думи… повечето бяха на език, който не разбираше. 

Отвори кориците. Страниците не бяха толкова много, но за сметка на това всяко празно място беше заето от думи. Личеше си че това не е правено на веднъж. Първо е имало някакъв текст, после сякаш мястото не е стигнало  и е запъленени всяко място дори и с най-ситния шрифт между оригиналния текст. Който не бе записан с думи между другото, а с някакви пиктографски знаци. Повечето от текста не се разчиташе.

– Това е моята памет. Кръстосвам света от известно време, повече отколкото мога да запомня. Повече отколкото което и същество може да запомни. Хората се раждат, а после умира, което значи, че имат живот. Явления като нас, не се раждат и не умират. Поне не по-този начин. Виж, всяко движение което се характеризира с някакъв модел, който води до образуването наааа … някакъв обект, т.е има ентропия,  във вселената като водовъртеж, торнадо, галактика, живот… фантазия. А това е някаква форма на памет, Хората и другите живи същества са родени с част от нея и я допълвате докато трае вашият живот, който някой ден ще свърши. Което им придава форма. Аз няма да умра. Поне не в този смисъл. Всеки път когато запомня нещо ново, аз забравям нещо старо, което ме променя. Аз няма да умра но след сто години аз няма да помня нищо, освен ако не е написано на книгата. Тя е моята памет, до някъде тя ме прави жив. Ако откъснеш част от страницата и я изгориш, на практика изгаряш страница  от моя живот, а това ме прави по-мъртъв. Така че до някъде разбирам.

Черният телефон прозвъня. 

– Ало. 

-- Г-н професор, бихме искали да чуете това…- телефонът изпука-  Извинявайте, само един момент…- пукането продължи- Извинявайте отново.. 

През  черната слушалка на телефона се чу саксофон. Свиреше джаз,  бавен, мързелив, среднощен джаз. От този вид джаз който чуваш, когато вървиш сам по улицата и уличните лампи осветяват студеният бетонен тротоар. Изведнъж звукът сякаш не идваше от слушалката. Професорът се почувства сякаш е в подлеза някое иначе натоварено, а сега празно кръстовище. Музиката се изпълваше пространството наоколо, срещаше някой случаен минувач от време на време и си взимаше поздрав от него. Не беше от този тип музика която си тананикаш, беше от този тип музика, която идва при теб когато не се сещаш за нея, когато не се сещаш за нищо друго. Като далечен приятел, който си забравил и който ще забравиш след минута. Все пак професорът беше там, не беше в кабинета отпуснал безжизнено слушалката с празен поглед. Той беше на улицата, под топлите жълти светлини и захвърлените по земята остатъци от храна около затворените капанчет. И нямаше изглед скоро да се завърне.

Басет разбра какво става, доближи се до слушалката и изръмжа. Беше много гърлено ръмжене. Беше предупредително ръмжене. Някой от другата страна го чу, защото един глас промълви.

– Ще ви звъннем по-късно професоре.

Професорът погледна слушалката учудено.

– Това пък какво беше.

– Може би са искали да ти пуснат малко музика.

Изпъшкване в далечният ъгъл на стаята.

– Този поне е жив.

– Че защо да не е жив. Дадох му приспивателно, не отрова.

– Аа, а защо си направил това?

– Ами, то влезе в кабинета ми…

– Твоят кабинет?

– Да  и каза, че обмисля да се самоубие. Не можел да издържа, дрън дрън и така нататъка, само аз съм можел да му помогна. Казах му че не съм специалист по самоубийствата, но може да опита да се обеси като използва пердето в стаята на госпожица Трендафилова. Корнизите са здрави и ако си закопчае коланът около гърлото това ще свърши работа. Той ми каза че знае за корнизите, но дали мога да му помогна с нещо друго. Аз казах, не съжалявам и той тръгна да си ходи много унил. Казах му да изчака една секунда и му дадох от таблетки приспивателно. Уверих го, че с тези таблетки всичко ще свърши бързо. Той обаче ми се стори леко не сигурен, затова го накарах да ги изпие пред мен. 

На въображаемото куче му трябваха около две минути да асимилира казаното.

– Човекът е дошъл при теб да иска помощ и… и ти си му казал как да се самоубие. 

– Не съм искал да се самоубива. Той просто… не можех да се занимавам с него в този момент имах работа, трябваше да говоря с професор Шлиц. Ще спи няколко часа и ще се събуди. Той има време.

– Но ти си му дал плацебо.

– Аз… в смисъл?

– Ако дадеш на някого плацебо и му кажеш че това е аспирин, ще има петдесет процента от ефекта на аспирина. Сега като си му дал приспивателно и си му казал, че това е смърт. Дали сега ще се чувства петдесет процента мъртъв.

– АА, виж сега, мислех като се събуди да го провеся от покрива да постои така десетина минути и след това да го пусна да падне върху батут или нещо подобно. Какво да направя, когато някой желае смъртта, никой не може да го разубеди, освен самата смърт.

– Това, абсолютно не е вярно.

– Вярно е изправял съм се пред … Абе в този случай беше вярно.

– Че какво му е по- различното сега.

– Слушай, ти какво искаш от мене?

– Ти ми кажи! Ти ме извика.

В този момент радиото се включи. Един доста екзалтиран глас се влючи:

“ Здравейте драги слушатели на най-втрещяващото музикално шоу ... - тук гласът му беше прекъснат от бял шум за  няколко секунди- … единственото ради, което можете да хванете от всяка точка на планетата на честота... - отново бял шум-  Това е предаването което ще ви накара да се взирате в една точка, това е предаването което ще ви вземе ума. Нека да ви напомня, че всяка музика която пускаме се чува един единствен път по нашето радио. И след като тя не съществува никъде другаде, можем да кажем че всяко парче при нас е уникално. Колко уникално ще попитате и аз няма да ви отговоря, вместо това ви прочета какво ни е написала Стоянка Петрова от Перник. Тя ни е изпратила молба да пуснем парчето “от дебрите на земята”. Хаха ма разбира се от Перник. А ако и вие искате да пуснем вашето любимо парче, моля обадете се на…- отново бял шум-... А сега нека чуем парчето … – не се чу нищо защото от Басет се засили и успя да изтръгне контактът на радиото. 

– Значи това са се опитвали да направят. Искали са да чуеш музиката. 

Басет се доближи до прозореца и погледна към полицейските светлини. Кучето се загледа по един много човешки начин. Присви очи и се опита да прогледне отвъд това което не се виждаше на пръв поглед. Не можеше да види, но му се струваше, че се виждат силуети в зад мигащите червено сини лампи. “Значи времето не е спряло” Не че знаеше как се спира времето.

– Хей докторе. Кой е на този портрет. 

Професорът погледна към очите, които бяха скрити зад дебели тъмнокафяви рамки.

– Това е доктор Шпиц. Той не обичаше да се снима никъде. Това може би е единственото негово изображение, е с изключение на - тук професорът показа с пръст лицето си- неговото собствено.

– Защо така. В смисъл нито една снимка а пък се е съгласил да му направят портрет.

– Доктор Шпиц страдаше от експресивно разтройство на личността. Зад това леко казано странно наимеование всъщност стои фобия от снимки. Вярваш, че ако лицето ти се дублира на снимка, твоето съзнание ще бъде клонирано така да се каже и че другото ти аз ще бъде впримчено в изображението, като вчен затвор и че някой ден ще опита да открадне тялото ти над което ще има също толкова право колкоти и ти. С други думи създаваш си свой собствен демон.  Картината не е като снимката, тя се създава постепенно и пациентът има време да свикне с нея. Картината не е нещо което се създава на момента. Тя се рисува, което значи създава се по естествен път. Освен това тя не е точно копие както е снимката има несъвършенства, което би трябвало да я прави безопасна. Въпреки че едни от първите записани случаи са от шестнадесети век. Дълго преди да се появи фотоапарата. Възможно е и Шпиц да е искал да има свой собствен демон, той си беше Куку.

– Как така са му позволявали да лекува хора след като е имал психическо заболяване.
– Това не е психическо заболяване. Е един вид е, но какво ще стане с психиатричните клиники ако се забрани на лекарите да лекуват само защото имат някои проблеми. Няма да останат психолози.  Пък и какво да го правят, да го настанят в психиатрия. Че той вече си е там.

– Ясно. Професоре. Помните ли защо ме повикахте?

– Да съм те повикал. Та ти не съществуваш. Ти си просто проекция на моето съзнание.

– Точно така, добро момче. Все пак. Дори и тогава, проекция или не. Сте ме повикали. Защо?

Професорът си наливаше втора чаша от полупразното стъклено шише с надпис “Бука”.

– Между другото, много бързо се ориентира относно това уиски.

В отговор професорът вдигна чаша за наздраве.

– Когато вдигнах пистолета… започна, но не успя да довърши защото вътрешният му джоб извибрира.

– Вдигни, сигурно Ханк те търси.

– Той е добро момче. Все пак, не мисля че трябва да го замесвам в това. Някои неща трябва да се свършат сами.

Той затвори телефона. 

– Не искаш ли да чуеш какво иска да ти каже.

– Не не наистина,

Професорът отново затвори вибриращи телефон.

Басет реши да не настоява повече на своя въпрос и се сви в тъмния ъгъл. Беше решил, че може да почака, каквото и да се случеше може да почака. В крайна сметка той беше просто едно куче, въображаемо при това. Жалко, ако беше човек би си сипал една чаша.

Нощта премина някак неусетно. Може буи бе преминала за пет минути, може би за час, два. Не знаеше да се ориентира в този свят. Черният цвят небето примесен с мигащи светлини на полицейските автомобили беше заменен с хладния тъмно син цвят на утринта. Оголените от листа дървета покриваха заобикалящите ги хълмове. Снегът на двора беше мръсно кафяв. Професорът беше задрямал. Кукуригането на петел се чу някъде оттатък хълма.  Басет гледаше през прозореца.

– Мисля, че има раздвижване навън. Вече е ден, нищо не ги спира. Реши ли какво ще правиш?

– Може би ще трябва да се обадя на някого. Но вече е твърде късно.

– Не, не.

Професорът вдигна телефона и без да поглежда набра последния номер.

– Хей Ханк, здрасти.  Сигурно искаш да ме напсуваш, но няма да ти дам възможност, не просто слушай.. Сигурно вече си се досетил, аз намерих сферата и да знам, че трябваше да те изчакам, но., толкова исках да си я върна. Ако имаш право на едно желание… тя беше там в гладката златна повърхност….

– Мисля, че се канят да влязат- намеси се басет.

– Да ти ме предупреждаваше, да знам- отсрещната страна беше замлъкнала и професорът усет че се готви  да каже нещо - чакай. Ана, така се казваше…

И професорът започна да говори на слушалката, със сълзи, а слушалката слушаше.

Г-н Мишев имаше този проблем. Нямаше кой да го изслуша. Той се беше преместил през 1997 година от Румъния в град …. за да бъде близо до дъщеря си, която работеше като преводач и репортер в … Оттогава дните се бяха проточили, нижеха се бавно и с нищо запомнящи се. Дъщеря му беше по цял ден на работа и много рядко имаше възможност да я види, да говори с нея беше почти невъзможно. Стояха заедно в ресторантът и с часове не убелваше и дума. Хранеше се бавно, методично и без да го поглежда. А той и се любуваше бащински без въобще да издава своето присъствие. Така протичаха срещите им, тихо.
Това продължи до началото на 2000 година. Като всяко ново хилядолетие, новата година беше посрещната по старият начин: Предсказания за краят на света, нови надежди, лечители и… ужасно много хора на които не им пука за това. Г-н Мишев посрещна новата година на площада, заедно с ужасно много хора. Имаше и ужасно много фойерверки. Те сияеха в небето, може би малко повече отколкото беше нормално, но това нямаше значение. Бяха се разбрали да се чакат близо до една от статуите. Тя щеше да дойде с годеника си, с когото все още не се познаваха. Там ги и намери, те двамата заедно с едно куче, което бяха намерили да се скита предишния ден и все още издирваха стопанина му.  

Площадът беше пълен с хора, които се забавляваха така все краят на света не просто е дошъл, а закъснява с десет години. За първи път от много време професорът се усмихваше истински, несъзнателно, дори на глас. Той се запозна с годеникът ѝ, който беше приятно момче, малко приличаше на зубър с тези очила с дебели рамки, и говореше прекалено бързо, но нито професорът нито дъщеря му говореха много, така че това донякъде компенсираше нещата. 

В един момент следващият залп от фойерверки озари небето, както и всичко останало.

Следващото което помнеше бе как се прибира пеша до тях. В един от подлезите чул някаква музика,  не, не било музика. Било джаз, но не обикновен джаз. Звуците се изливали от саксофона, а слепият музикант, той не просто свирил, той говорел чрез музика. Какво точно казвал, не успял да запомни, но било тъжно. Звуците били тъжни, слепите му очи били тъжни, но музиката не. Тя движела и запълвала пространството около празните пейки, празните лавки в глухата улица. Музиката говорела различно, тя била по-скоро като стар приятел, някой много се радваш да видиш, но ще забравиш в крайна сметка.  

Мишев бил в настроение и решил да пусне един лев на музиканта. 

“ Благодаря ви господине, цял ден свиря, а вие сте първият който пуска пари. Толкова ли лош свиря”, Г-н Мишев отговорил, че музиката е великолепна, но в наши дни хората предпочитат да хвърлят парите си за да подхранват своите илюзии, “ Какво имате предвид?” . Имал предвид че ако в днешно време някой пусне пари, то ще е или за да играе тото или за да отиде на врачка, “ Не ги съдете, хората имат нужда от някакви илюзии,” професорът отговорил, че предпочита да вижда нещата такива каквито са.

“ Сигурен ли сте”? Мишев само се засмял и си тръгнал, “Получавате това, което сте си пожелали” извикал музикантът зад него и продължил да свири. 

 На другият ден  Мишев се събудил в много добро настроение. Реши да се свърже с Ана за да види дали са се прибрали, но не успя да си намери телефона. Опита се да си спомни телефонният ѝ номер и да и звънне от домашния, но не успя.  Телефонът беше заключен.

Тогава за първи път срещна сестрата. Той беше изненадан, не беше ясно как е изглеждал, но тя също беше изненадана.

Тогава той видя нещата по-различно.

Докато му даваха редовната доза лекарства, той помоли да се срещне с доктора. Санитарят го изгледа злобно, но Мишев просто казал “ Моля ви, ще изпия лекарствата, но преди това искам да се срещна с доктора.”, последното изречение подействало обаче “ знам, че съм луд и не може да ми имате доверие, но все пак, моля ви” . Имало нещо в изражението му, което стреснало санитарят и той извикал доктор Шлюц, който от своя страна отсъствал и затова дошъл доктор Шлиц. Преди да проговори обаче, Мишев промълвил: “Може ли да поговорим някъде другаде”. В кабинетът му доктор Шлиц го изгледал с учудване, Мишев не можел да си движи ръцете защото били в усмирителна риза. “ Кажете професоре, друг път не съм ви виждал в толкова свежо настроение”. “ Изглеждам различно нали?” тук докторът леко се притеснил “ Ако трябва да кажа, честно да. Изглеждате много различно. Все едно сте различен човек”. Докторе може ли да поговорим за моето състояние “  Амии, всъщност не знам . “ Мисля, че съм добре, поне можете да говорите с мен затова, мисля, че ще приема всичко което казвате”. Докторът се прокашлял, потропал с пръсти, помисли малко и след това сякаш си казал. Какво пък. Извадил една бутилка уиски от чекмеджето с две чаши. Сипал на пациента и на себе си “ Вижте, вие страдате от едно много рядко заболяване, толкова рядко, че дори не сме сигурни, че е заболяване, със сигурност няма открити лекарства” докторът отпи без да си дава сметка, че неговият другар по чашка няма ръце да отпие. “ Всъщност толкова много хора страдат от него, че не съм сигурен дали не трябва да построим много, много такива заведения. Все пак, вие сте особен случай, не съм виждал толкова силна самозаблуда никога. Това което ще ви кажа… отпийте, отпийте, ще ви трябва”. “ Аз нямам дъщеря докторе” Докторът потвърди, че няма дъщеря. Дори и професор не бил. Така му викали след един случай в който откраднал една бяла престилка и се преструвал на  доктор един многоуважаван професор , който гостувал от Австрия се заблудил, че разговаря с истински терапевт, бил впечатлен от знанията му. Когато разбрал каква е истината бил много изненадан и го му казал , че е по голям професор и от него. От тогава му викат така. Всъщност бил музикант, доста добър при това, световно известен, но не нямал семейство. Един ден го били докарали агентът му. Един такъв дето говори много бързо. Бил много загрижен за него. Много хора искали да продължава да свири, но не било безопасно. 

“ Както и да е, за първи път виждам случай в който пациент да има толкова бистър поглед. Не знам дали сте се излекували, но бих искал да останете известно време за да ви наблюдаваме.” Не минало много време и лекарите се убедили, че г-н Мишев по прякор професора вече не страда от халюцинации. След два месеца го исписали. На излизане Доктор Шлиц го попитал: “как се чувства”. Мишев не отговорил,  върна в старият си празен апартамент. Никога повече не срещнал дъщеря си. Една година по-късно намерил сверата. 

След като свърши разказа Мишев замълча няколко секунди. От другата страна също мълчаха.

– Сега разбираш ли ме Ханк?

– Извинете- обади се след няколко секунди замаян женски глас- извинете мисля, че сте сбъркали номера. Аз ви се обадих преди малко да ви информирам, че дрехите ви са готови.

– Моля за извинение- каза Мишев и затвори слушалката.

Постоя няколко секунди и запали още една цигара.

– Сега си спомням- далеч в коридора се чу все едно някой се опитва да разбие вратата. Басет знаеше, че вратата е подсилена и така няма да стане- Аз намерих сверата и тя даде възможност да си я върна. Ана. Но поиска жертва. Това беше сделката. Тя ми връща обратно моята Ана, а аз и давам живот. Затова застрелях Шлиц, мисля че така е честно.

– Мислиш ли? - промълви Басет. Мишев забеляза че той гледа през него и се обърна.
Висок тъмен човек  висеше безмълвен изправен като призрак в другият край на стаята, близо до прозореца. Тя беше почти светла, осветявана от ледената утрина светлина, червено слънчево петно тепърва се подаваше оттатък склона, лъчите  играеха като луди, образувайки ярка решетка по бялата стена и по сивото сако. Очите му скрити зад очила с дебели черни рамки, които блестяха от отраженията, наблюдаваха безизразно оживлението навън. Близо до лявото му слепоочие имаше дупка от куршум. Ръката беше висеше отпусната. Под нея имаше пистолет с два патрона.

– Професоре, скоро ще влязат, нямаме много. Аз не съм сверата, но мога да помогна. Кажете ми, защо ме повикахте?

Чу се експлозия. От тавана паднаха няколко тънки струйки пясък. Те бяха вътре.

Един от отряд от тежковъоръжени барети се придвижваха към втория етаж като изследваха с излючително любопитство паяжините на всеки ъгъл в стаята преди да продължат към следващата. По точно е да се каже че те имаха намерение да влязът в една конкретна стая от вторият етаж, но намереията не винаги съответстваха на резултата. След като влязоха през главния вход и завиха по десния коридор, попаднаха на стълбище, което всъщност ги отведе на четвъртия етаж. Лидерът на групата реши, че скоро ще попадне на стълбище, което ще ги отведе надолу и позна. Едно дълго и стръмно стълбище ги отведе много надолу, чак до подземния етаж, пит това положение те решиха да се върнат за да потърсят друг път и намериха. Един от от ариегарда на групата забеляза че близо до тоалетната има друго сякаш скрито стълбище което води пак надолу. Слязоха по него и се озоваха близо до входа само, че от лявата му страна. Групата повтори упражнението само че тръгнаха по десния коридор този път. След пет минути лутане се озоваха от дясната страна на входа. Накрая един от патрулиращите полицаи влезе да види какво става и ги уведоми, че има външно стълбище от вътрешната страна на двора. 

Когато тежковъоръжените полицаи най-накрая се качили на втория етаж и влезли в стаята успели да намерят само труп- един брой. Куче: един брой и охраната, който бил в безсъзнание.

– Тук Рамбо. Периметърът е чист. Няма следа от заподозрения. 

– Сигурни ли сте, проверихте ли цялата сграда.

– Да, разбира се, няколко пъти.

Малко по късно през деня  двама цивилни полицаи пушеха цигари до входа.

– Самоубийство сигурен ли си?

– Положително. Разбира се трябва да изчакаме до аутопсията де, но изстрелът е произведен от същата тази ръка, която се пада лява на жертвата.  Според показанията на охраната, той е влязъл в кабинета и тогава е загубил съзнание. 

– От какво.

– Открихме … в кръвта му. В такова количество е че, би трябвало да е спал цяла нощ. Поне шест седем часа.  От лабораторията потвърдиха че наличието … в колата му.

– Значи какво се е случило?
– Към дванадесет часа някой е сипал приспивателно в колата му. Когато е влязлва в кабинета е почувствал замайване и след това е припаднал. Жертвата е взела пистолета и се е гръмнала половин час по-късно. Тогава от една къща в съседство са чули изстрела и са се обадили на 112.  На място пристига патрулка и се канят да влязат, когато от втория етаж се чуват изстрели. Според показанията на полицаите, три на брой. Пристига подкрепление, районът е обкръжен и отцепен. Началникът на местното РПУ се опитва да се свърже два пъти по телефона със заподозрените.

– Може вече да са се били чупили.

– Не не са, защото от телефона се чува някаква музика и дишане.

– Дишане?

– И кучешки лай, В шест сутринта пристигат специалните части и половин час  по-късно щурмуват сградата, което им отнема известно време. Не откриват никого. Сградата е претърсена отгоре до долу.

– Ясно значи е офейкъл преди още сградата да се обкръжи.

– А телефонното обаждане сър?

– Този който наричаха сър посочи кучето което беше на вързано на каишка до една от патрулките.

– Добре, но в пистолета има шест гнезда.

– Е и?
– От тези шест глезда, патрони има само в два. Охраната потвърди, че скоро никога не е стрелял с този пистолет и че винаги е зареден. 

– Какво предлагаш, трупът да е станал и стрелял във въздуха?- последва смях сред колегите му- Не го мисли това, кажете ми за жертвата.

– Идентифицирахме го като Странчо Мишев, бил е регистриран в клиниката и е изписан малко преди тя да бъде затворена.

– Мишев, Мишев, чакай бе. Онзи музиканта ли бе. 

– Не се сещам, но да бил е музикант.

– Той беше голяма работа ме момчета. Немаше такъв саксофонист. Сигурни ли сме?

– Според документите му, да. 

По-възрастният полицай измънка нещо.

– Освен това се обадих на дъщеря му. Тя ще дойде тази сутрин да го разпознае.

– Не знаех, че има дъщеря. Помня че писаха по вестниците, нещо по въпроса. 

– Има да, осиновена. В момента мъжа и идва насам.

– Така ли.

– Да изглежда се е свързал с него по телефона, но връзката е била прекъсната.

– Разбирам...

Полицаите започнаха да спорят къде ще обядват и Басет загуби интерес. До сега стоеше на каишката от чиста любезност, но след като забравиха за него, реши че има по важна работа за него. Трябваше да намери книгата си и да си запише някои неща.