Тъкмо я изпратих,  свечеряваше се, целувка за довиждане и зърнах тази витрина. Дяволът ме накара да се спра. Зад стъклото, усмихната продавачка обличаше грозен манекен в копринено бельо. Дантели, воалчета, жартиери. Очите да ти останат. И веднага въображението ми мислено го съблече от телцето на тая, новата, в полутъмната хотелска стая. И се видях как я приближавам, сластно я притеглям в обятията си… Като закачи етикета с цената, цялата тая красота се срина, рухна в краката ми, напомняйки мизерната стойност на месечната ми заплата. Обърнах се да си ходя. Преди да пресека, погледнах  към тротоара отсреща - жена ми. Изтръпнах! Ами сега? Дали ни е видяла? Да хукна из тълпата да бягам, като хлапак, а после да отричам – не, не съм бил аз – тъпа работа. Половината град ме познава, ще съм егати смешника. Тогава? Какво да лъжа? Как да замажа положението, мамка му! Никога досега не е проявявала открити признаци на ревност, но всичко до време.

Наближава. Разбутва нетърпеливо хората, повдига се на пръсти, протяга врат, към мен гледа.

Мамка му! Мамка му!

В паника съм! Цялото мъжко самочувствие и нагла небрежност, демонстрирани допреди минутки само пред новата ми любовница, отиват по дяволите. Обръщам се, зяпам невиждащ осветената витрина, а главата ми е като кашон с изгнили портокали. Дори един читав не е останал да освежи изпръхналите от напрежение устни на, инак, толкова лъжовните ми уста.

Отзад чувам стъпки, забързани, припрени и се сещам защо се укривам като мушица, под светлината на витрината, а не потъвам в тъмнината зад ъгъла. Защото съм тъпак, хванат на местопрестъплението и ме е страх повече от собственото ми унижение от разобличаване, отколкото да се срамувам от наглостта на постъпката си.

Три метра, два, приближават стъпките. Обръщам се рязко, поставил възможно най-невинната физиономия на лицето си:

- Елена! Как ме намери? Тъкмо мислех да те изненадам за празниците с едно подаръче, ех, развали ми удоволствието…

Работник от магазина, изпънал шия в усилие, мъкне някакви боклуци към контейнера. Слава Богу! Правя се на самарянин, прихващам сандъка от другата страна, помагам му, носим двамата, а тежи нещото, труп ли мъкнеш вътре, бе?

Така, стъпвайки заднишком, мятам поглед към тълпата, пъстра, многоцветна, понесла луксозни кашони, елхи, пакети, жужаща, припряна, бързаща за последни покупки преди да затворят магазините, но не виждам жена си. Обнадежден, се вглеждам по-внимателно, търся между лицата – зървам и замислени, и оживени физиономии, с разкопчани палта и размъкнати якета, мъжки ризи под саката и дамски вечерни тоалети, но не я откривам. Като че е потънала, сляла се е с мнозинството, влязла е някъде да пазарува, случайно ще да е било, да. Случайно.

И случайно поглеждам към осветената витрина, пред която допреди миг висях в невъзможност да се измъкна от ситуацията и я зървам. В няма възхита, пред оня грозен мукавен модел, загледана в елегантното бельо. Наклонила глава над рамо, прецизирайки го с широко отворени очи, пълни с няма възхита,  прехапала устни, в мислен идолопоклон  пред изяществото му. Представих си го облечено по нейното, никак нелошо тяло, стори ми се отлична идея да поизмия мръсничката си съвест с един жест по празниците, но мигом се отказвам, спомняйки си цената му.

Хвърлил съм сандъка на земята, махам за сбогом към работника, каня се да поема по заобиколни пътища към семейния апартамент, когато…

Я чакай! Тая, моята жена, какво се е лепнала за тоя парцал и не откъсва очи от него, като че ли майка си вижда? Кога е носила тя гащи, по-скъпи от два лева? А? Практична, образована, деликатна. За толкова години, ни веднъж не й се поиска да се поглези, не на кича! В моята къща дори и реклами по телевизията не се гледат. Аз възпитавам здраво семейство в здрав дух. Или обратното беше. Няма значение. Никакви тинтири-минтири, гевезелъци. Лъскави, комерсиални, морално амортизиращи личността, безидейни боклуци. Особено вносни. Къде е родното производство?! Какво сте залели витрините с фалш без стойност, украсен с панделки! И тия… тъпаци, клиентите. Стадо! Последните си стотинки броят, за да се сдобият с безполезни лъскави джунджурийки, само защото са “маркови”. От Китай. Ха–ха!

И тук моето скудоумие секва. Секва патосът, възмущението от  чуждопоклонничеството на нацията ни. Замислям се дълбоко, философски. Житейската ми мъдрост, опитът от годините ми подсказват, че нещо не е наред. И колкото повече мисля, толкова съм по убеден. И изведнъж! Да! Светна ми! Жена ми си има любовник. Мамка му! Ужас! Как може, бе, как може! Ленче, не те ли е срам! Не мога да повярвам направо. Десет години брак! Десет! Две деца! Апартамент, кола... и майка ти уважавам. Как можа!?

И пристъпвам напред,  в осветеното, съзерцавам жена си - Боже, колко е красива! Дори и малките, почти незабележими бръчици около очите, които старателно прикрива с грим и за които само аз знам, не я състаряват, напротив, правят я по-зряла, по-мъдра и уверена, по-женствена. Вързаната на тила коса, спускаща се по раменете до средата на гърба й, изправената, елегантна стойка, от която толкова се възхищавам, благородният й профил, меко заоблената брадичка, чувствените устни.

Ленче, как можа! Знам, знам, че всеки втори мъж по улицата се обръща след теб,  тайно въздиша, както аз, когато се запознахме на оная далечна Нова година, у приятели. И колко се борих за теб, колко безсънни нощи, колко трепети до първа среща. И как ти, разбрала за чувствата ми, безапелационно избра, разгонвайки тълпата досадници около себе си, с две думи само: “Твоя съм!”

 Не, не мога да повярвам, че имаш любовник. Не мога! Винаги си твърдяла, че бракът е институция, свещен обет на двама и, че ненавиждаш изневярата също толкова, колкото и предателството. Лъгала си ме!  Господи, Ленче, какво направи!

Вървя към нея, какво вървя – като охлюв, залепен към собствената си, отвратителна слуз пълзя, уж мърдам с крака, напъвам се, а съм забит в земята. Хората бързат, блъскат ме, спъват се върху ми, а дори не ме виждат, вдлъбнатина някаква, мислят си, на плочките. Толкова ли съм незабележим, невзрачен? Изтерзан от собственото си падение, отчаян, жалък, жалък, жалък…

- Митко! – чувам като от небето глас. – Къде се изгуби?

Познавам го! Божествен! Сред скандиращ стадион, пълен с жени, ще го позная. На жена ми е, тоест, бившата, дето си има любовник.

- Три пресечки те гоня – звъни смехът й в ушите ми – Голям атлет си станал, не мога да те стигна. Забрави ли, че тая вечер сме канени у Ина…

Дъра–дъра, все едно ти вярвам, чудиш се как да си измислиш оправдание сега.

- … ела да ти покажа какъв подарък открих тук, за нея.

Коя е пък тая Ина бе, че и подарък…

- … малко скъпичък, вярно, но тъкмо го намалиха с петдесет процента. Какво ще кажеш?

Гледа ме с топлите си бадемови очи и в мразовитата вечер, изведнъж започвам да чувствам как гълъби пърхат в душата ми. Стоплих се някакси, кръвта се раздвижи по вените ми, почувствах крайниците си и не се спъваха вече отгоре ми идиотите.

- Мите? Да го купим ли? Можем да си го позволим, млада е, ще му се зарадва. Хем с един подарък ще минем и за годежа, и за Коледа?

Нали ви казвам, практична.

Смее се и ме гледа с тия очи, а мен ми иде да я хвана, едната ръка през кръста, другата зад гърба, като в оня танц на Бродуей и да я поведа, да се понесем под нежния вихър на музиката, бликаща от думите й. Шопен ли, идеално! И пред смаяните погледи на гражданството, да танцуваме, танцуваме… Като в оная нощ, в Студентски град, под щастливото нощно небе, пръскащо рояци звезди - фойерверки, когато ми каза “Твоя съм” И да разлаем пак кучетата, скупчили се около блестящите витрини, и да дойдат пак мустакати ченгета, и да килнат засмени фуражки към тила, да ме тупнат по рамото:

- Браво, пич. Страхотна мадама си свалил!

Жена ми весело бърбори, стиска ме, дърпа ме за ръката, хайде да влизаме, ще изкупят всички бройки, жалко ще е, знаеш ли, Ина така ще се зарадва, а аз, запъхтян от танца ни, зяпам витрината, гледам грозното мукавено чудовище, облечено в кичозно, свръх скъпо бельо и никак, ама никак не ми се иска да го съблека от него. Страх ме е, дали голотата му няма да ми заприлича на една разсъблечена, омерзена душица, която не може да скрие гузната си съвест ни в гащи от два лева, ни в коледен подарък.

 

25.11.2009 год.

Румен Романов