Марица се виеше тежко и царствено в широкото си корито. През пролетта нейните плътни води, буйни на моменти, извайваха скалистите брегове или надскачаха насипите от пръст и се втурваха да препълват някое по-ниско място. Така по поречието на реката се образуваха малки блатни места, някъде с големината на по-дълбока локва, а другаде с размерите на мъничко езерце. Под сенчестите тополи изникваха довеяните от дивите ветровете семенца, папрати надигаха царствените си стебла, а папурите се извисяваха над останалите с окичените си дървесно цветни корони. Тук–там, между всичката тази зеленина се забелязваше и по някоя бреза, трепкаща със сърцевидните си листенца от милувките на ветровете.
Изникнало по извиващата се снага на реката, встрани от течението, но далеч от най-слънчевите места, се намираше едно малко речно блато. С големината на пълноводна локвичка, то бе скрито сред високите треви, наобиколено от папури и разстелело се под сенките на стройните тополи. В него винаги гъмжеше от щъкащи насекоми, жаби и, разбира се, от разнородна по вид зеленина.
Троскот, папрати, папури, блатни тревици, зад които се криеха малките мушици – всичко беше една симбиоза от живот в това малко блато. След задушната и влажна пролет, препълнила неведнъж коритото на реката, дори корените на старата бреза, прегърбила стебло, се миеха от тинестите му води. Тук винаги беше шумно, а и дори в редките случаи на природна тишина, все някой оплел се в мрежата на хитрите паячета комар, усилено забръмчаваше, докато или се умори, или някоя жаба се престраши и скочи, за да допълни късната си закуска. Природата навсякъде разсяваше живот и дори това блатце, зелено и тинесто, като още много други си имаше своите неповторими трептения из Вселенският живот.
Случи се, след едно пълноводие реката да довлече и няколко различни семенца и да ги запрати в тинестата кал. Само едно успя да покълне и надигне зеленината си. То не само, че беше различно и не се вписваше в семействата на другите блатни обитатели, но и на стеблото му за учудване на всички, се появи едно бяло топченце със зелено пъпче. Не мина много време и същата тази чудна украса се разпери и една красива бяла камбанка, напръскана по краищата със зелени капчици разнесе деликатния си свеж аромат.
- Ама, какво си ти? – уплашено в последният момент, едно водно конче смени посоката си. – Мама не ми е казвала, че някой живее тук!
- Новодошло е. Водата го донесе и то взе, че поникна. – мъдро и назидателно заквака една стара тлъста жаба, която целогодишно си дремеше в близката кал и не се трогваше от кавгите и шума на останалите.
- А как ти е името? – запита любопитно една новоизлюбила се попова лъжичка.
- Кокиче. Мисля, че името ми е Блатно кокиче. – тихо зазвънтя камбанката и разнесе облак нежен аромат.
- Не съм те чувало! – учуди се жабата и смига с очи. – Не си от никое от познатите ми видове.
- Ами, мисля, че не съм оттук, но това не пречи да сме добри едно с друго. – отвърна кокичето.
- Нямаш си голямо семейство, нито пък скачащи и квакащи роднини?! И от летящите не си…Миии, как да те приемем сред нас, като не си като нас? – Важен попита дядо Папур.
- И от нас не е! – развълнуваха листата си папратите.
- И аз съм растение и обичам блатните места, като това,в което се родих, значи и аз съм като вас и вие като мен. – зазвънтя камбанката.
- Глупости! Няма такова бяло нещо върху моите роднини. – заквака жабата.
- И при нас така! – провикнаха се останалите.
- И все пак, нали сме живи,имаме вода, и сме заедно… - опита се да надвика шума от другите кокичето.
- Е, добре. Може и да си растение, но махни това бялото от теб и може и да минеш за нас. – един троскот, наместил сплетените си корени до сами брега, извиси острият си баритон.
- Или може да стане като онези треви. – предложи трепкащо поповата лъжичка.
- Не ги слушай! – изскърца тежко брезата. Всички се умълчаха, очаквайки какво ще каже тя. – Щом си растение и да нямаш още семейство, то си от нас.Все пак се роди тук и порасна, а щом е така, значи ние, всичките сме твое семейство.
- О, благодаря! Много сте добра! – звънко се залюля блатното кокиче.
- Глупости! Добра?! Просто стара бреза, която не знае защо е тук и все виси отгоре и ни подслушва!
- Да, така е и когато ние папратите вземем да се оплакваме, винаги ни казва, че сме слепи и не познаваме света, а само за сенчестите му неща говорим.
- И с нас така, когато разказваме, че света е тинест и тъмен и заобиколен с повече вода, а там, където онова светло нещо припича, си е пустиня, а не живот. – разквака се старата жаба, а след нея какафония от квакания я подкрепиха.
И от бръмчене, към бръмчене, шумолене на листа и пърхане на папури, прелитане на водни кончета и мухи, се стигна до там, че всички обявиха Блатното кокиче за неравностойно и лошо нещо, защото не приличаше на тях и се опитваше да защити старата самотна бреза или с добро да им обясни, че щом Голямата река им е дала живот, значи всички трябва да живеят в разбирателство.
Троскотите, папратите, дори жабите –всички разказваха колко е грешно малкото кокиче да има бяло цветче. То клатеше главичка с нежни листенца.В началото се опитваше да обясни с любов, че светът е страшен и за него, но те, всичките, са много красиви и то ги чувства близки. Пък и защо папратта да не е красива?Или пък Папурите, които бяха стройни и дългунести и виждаха надалече, извън блатото. Не им трябваше бяла камбанка, за да съществуват.А жабчетата, дори можеха да излизат и на сушата, там където имаше и още по-страшни неща. Така мислеше и така говореше блатното кокиче, но жабите решиха, че се мисли за по-мъдро от тях, комарите, че е по-дразнещо, папурите се надуваха, защото не искаха някакво нискостеблено да закрие гледката им от високо. Милите, те си мислеха, че ако се вслушат в думите на странното същество, то ще порасне и ще ги засенчи. Така всеки светъл ден и всяка звездна нощ – папратите говореха колко е трудно да си висок, да те брули вятъра. Жабите от своя страна, колко е несправедливо, че трябва да квакат и да се борят за някоя летяща вечеря, а на всичкото отгоре, че винаги трябваше да гледат бялата камбанка на странното същество. Всички останали растения все мърмореха, че от земята по здраво няма и по-важни са само онези, дълбоко вкоренили се в нея. И тъй като всички в това блато бяха тъмно зелени и ако не се смятаха папурите, не цъфтяха и нямаха красива бяла камбанка, като малкото кокиче, единодушно решиха, че не е нормално в блатния им свят, пропит с тинеста застояла вода да изникне нещо толкова различно от тях, а и да мисли, че света е цветен и ярък, вместо тъмен, сенчест и блатно зелен. Старата бреза мълчеше и наблюдаваше как постепенно блатното кокиче увеси камбанката си, потъмня и не след дълго тя се отрони, като тежка дъждовна капка и цамбурна в тинестата вода. Тънкото, стройно стебло от зелено стана кафяво и падна в тинята, като повалено от страшна буря дърво.
В блатото настъпи кратка тишина, а след това животът си продължи по старому – всички имаха своето виждане за чернотата и тъмнината на света и кой има повече право на повече място или кой пръв се е родил и извисил. Само старата бреза шумолеше възмутено с листа и колкото и да и се искаше, знаеше, че ако някой не е с отворено сърце за живота в света и светлината на споделеното, то той винаги ще си тъне в блатните води и ще иска да облече в своята премяна всичко по-различно от себе си. Тя беше твърде стара и бе видяла и много и малко. За нея в Света винаги имаше място и за светлината, и за тъмнината, и за бялото, и за зеленото, защото животът имаше нужда от всичко. Но колкото и стара да бе, така и не разбра, защо нещо родено от живот, искаше да подчини, да стъпка, да изличи друго, родено от същото, като него.
Не след дълго, тя видя, как един от големите лаещи космати натрапници, които минаваха от време на време да смачкат папратите и да размътят още повече тинестата вода с езиците и лапите си, изрови с муцуна мястото, където преди беше Блатното кокиче. Една дребна луковичка се изтърколи самотно до тревите на брега. Не след дълго от нея изникнаха няколко листенца, после други и на мястото се появиха три бели топченца и разцъфтяха в три бели камбанки.
- Такива като Вас, май съм виждала вече! – страшно заквака познатата стара жаба, подгонила на подскоци един комар.
- И? – зазвънтя едното.
- Как се наричаме? – отвърна другото.
- Ех, колко е хубав и добър Светът! – възкликна третото.
- Пак ли? – надигнаха глави папратите.
- Отново?! – възмутиха се Папурите. – Да си знаете от сега: Светът е зелен и тинест и няма нужда да ни се обяснява, че имало цветове в него.
- Светът си е свят и е такъв, защото ние сме в него и защото всички може и да сме различни, но го обогатяваме! – мъдро заключи първото блатно кокиче.
- Това, че за нас Светът е бял и цветен, пречи ли Ви госпожо Жабо, да си гоните господин Комар? – запита второто.
- А нима ние се опитваме да Ви замъкнем в нашата цветна светлина?! - въпросително затрептя третото.
Над малкото блато полъхна вятър и разнесе шумоленето на всичките му обитатели надалече из околността. И до ден днешен те, все още не са на едно мнение по заключението на първото блатно кокиче и нямат еднозначен отговор на въпросите на второто и третото. А, всичко бе започнало от поникването на една мъничка,колкото семчица, луковичка .
© И.К. Всички права запазени