БОЧО
1
И днес Бочо беше извел кравите на паша в ливадите по Къпинчо. Капчици роса блестяха в тревата под лъчите на утринното слънце, птици се боричкаха и цвърчаха в ниския храсталак в покрайнините на гората. След снощният буреносен дъжд, цялата природа блестеше окъпана, въздухът беше прозрачен, както никога и в далечината връх Козя стена се виждаше ясно и изглеждаше измамно по-близко, отколкото всъщност е. Бурята бе връхлетяла неочаквано града привечер. Дъждът бе съпроводен от силен вятър, ослепителни мълнии драха до късно кожата на небето и тътенът на гръмотевиците, подсилван от микрофоните на ехото многократно караше земята да трепери под краката на всичко живо. Добре че Бочо навреме видя какво предстои да се случи и успя да прибере кравите в обора. В противен случай, главата му щеше да бере ядове. А днес, сякаш всичко това не е било и ако не се виждаха на места по хълма пречупени клони от старите и сухите дървета, човек не би повярвал. Внезапната буря бе нанесла много щети на много от домакинствата. Че на всичко отгоре падна и градушка, която безпощадно очука всичко.
Подпрян на топора на брадвата си, Бочо гледаше надолу към блесналия на слънчевата светлина град. Винаги когато излезеше с кравите носеше със себе си или брадва, или косата или вилата – с празни ръце не ходеше.
Знаеше, че днес, след силната буря, най-вероятно е да му потрябва брадвата. Докато гледаше към града, с периферното си зрение той внимателно следеше движението на петнистата кафява крава, която имаше неприятната склонност да се отделя от стадото и да му отваря излишна работа да я търси. Само преди седмица беше се отлъчила от стадото и загуби цял следобед да я търси къде ли не. Прибра се вечерта капнал от умора. Постепенно кравата заби към гората, а Бочо знаеше, че остави ли я да влезе навътре, ще има неприятни последствия, затова тръгна бързо към нея и подвикна:
- Ела тук, Стояно! Все в гората са ти очите. Връщай се назад, че ще играе кривакът.
Стояна не се стресна кой знае колко от виковете му и се наложи да изтича и да я завърне към ливадата.
В този момент се чу рязкото изсвирване на автомобилни спирачки, издрънча счупено стъкло. Като чу това, Бочо остави кравите и дотърча на мига до пътя, за да види какво става там. Оказа се, че малко след завоя, бурята бе откършила един дебел клон от стария крайпътен дъб и той беше препречил движението. Шофьорът го бе видял чак когато автомобилът е изскочил от завоя и е налетял право на него. Видял го е късно и десният преден фар, ударен в клона, се беше строшил, а бронята смачкала и силно изкривила. Излезлият от колата водач се държеше за главата и псуваше, като виждаше състоянието на возилото.
- Какво стана, бе приятел? – викна му Бочо.
- Не виждаш ли? Щях без малко да се пребия тук.
- Имаш ли телефон да се обадим, да дойдат да очистят пътя, че и друг може да пострада.
Позвъниха където трябва и като нямаше какво да направи, шофьорът се качи в автомобила, направи малка маневра и псувайки продължи по пътя си. А Бочо свърна към кравите, защото се опасяваше кафявата да не ги поведе из гората, откъдето трудно щеше да ги събере. Завърна ги към съседната по-голяма ливада, където можеше по-спокойно да ги остави да пасат. После ги премести на друго място и едва към надвечер се завърна там, където бе паднал клонът върху асфалта. Беше си още върху настилката. Макар да бяха обещали, че ще вземат мерки, не си бяха направили труда. „Бре, мамка му, ще вземе някой да се пребие и едва тогава ще почнат да се тюхкат, и да се питат кой е отговорен за станалото. Няма да я оставя аз тази работа така” – си рече. Запретна ръкави и развъртя брадвата в ръцете си – започна да сече клона. Падна голямо сечене докато освободи платното и го отмести в канавката. Дишаше тежко, ризата лепнеше от пот по тялото му. От завоя се появи възрастен мъж с бомбе и бастун в ръцете. Като видя секача, щом дойде при него, той му се скара.
- Как може, господине, да вършите такава вандалщина? Имате ли разрешение за това, което правите?
- Не виждате ли, че разчиствам пътя, защото от нощес никой не се погрижи да направи това, а преди малко едва не загина човек тук.
- Не ми ги разправяйте вие на мене тия. Виждам аз какво разчиствате. По-надолу още един като вас яко разчиства, че си е докарал даже и ремарке.
- Не знам кой какво прави по-надолу, но аз тук наистина разчиствам. Ето, вижте строшеното стъкло още стои на асфалта.
- Няма ли горски служители за вас да ви озаптят, не мога да разбера. Ще трябва да се обадя на полицията.
- О, я вървете по дяволите – ядоса се накрая Бочо.
Не му ли стигаше това, че ще закъснее и пак ще се прибере без сили в къщи, ами и разправията с този гражданин му идва като капак на всичко отгоре.
- Така ли? Пък сте и курназ. Ще я видим тази работа. Това тук е парк и не може всеки да сече когато и където му се прииска – продължаваше да мърмори заядливият господин, докато набираше вероятно номера на полицията по мобилния си телефон.
Бочо навлече дрехата на потното си тяло, грабна брадвата и побърза да застигне кравите, които вече бяха на другия край на ливадата.
„То в тази наша скапана държава човек да не смее и нещо добро да направи, защото пак неприятности ще си навлече” – си каза. Прибираше се подтиснат и ядосан. Знаеше, че ще го държи поне два, три дни това лошо настроение. Но какво да се прави, животът поднасяше всякакви изненади и той трябваше да посрещне предизвикателствата му с открито чело.
2.
Тази нощ не успя да се наспи добре – сънува много и то не добри сънища, буди се често и се въртя неспокойно в леглото. Щом зората се сипна, се измъкна от постелята, след като разбра, че така и така няма да може повече да заспи. Не успя да си отпочине, малко замаяна чувстваше главата си. Но кравите не признават неразположение на физиката и духа, искат си своето, да ги храни и пои, да ги дои, да им рине – нещо, което бе му омръзнало. С течение на годините работата започваше да му тежи. Понякога се улавяше колко дълго се кани да свърши отдавна запланувани неща.
Изми се на чешмата, направи си попара с прясно млекце, хапна набързо и излезе на двора да наточи косата, защото имаше днес една ливадка, която трябваше поне половината да окоси, докато времето е хубаво, защото прогнозата е, че към края на седмицата се очакват отново дъждове.
Щом слънцето изгря, изкара кравите и ги поведе към Къпинчо. Този хълм беше като негов втори дом – там минаваха дните му, с кравите. Тук беше израснал, бе тичал бос по трънливите ливади, бе се прибирал не веднъж с разкървавени колене, изподран и охлузен. На този хълм расна и порасна, възмъжа, докато помагаше на баща си и дядо си в отглеждането на животните, в коситбата и събирането на сеното. Когато преди време бе започнал работа в пощата, мислеше, че миналото е загърбено, че е скъсал веднъж завинаги с него, но в живота какво ли не се случва? Съкратиха го от работа и той се почувства уязвим, безпомощен. Вече мъж на години, с какво можеше да се заеме? И като не успя да предприеме друго, захвана се с това, което знаеше, което можеше, което бе правил и наследил от дядо си и баща си – отглеждането на животните. Имаше крава, купи си още една, кравите се отелиха и така започна всичко. Сега стадото му е голямо, но и работата с нарастването му се беше увеличила и ставаше все по-трудно да се справи. Всичко друго се нареждаше някак си, надяваше се да се справи, но нямаше как да спре остаряването.
Кравите бързаха напред към облизаното от изгревните лъчи на слънцето чело на хълма, а той, сложил в раницата на гърба багажа си за деня, с косата на рамо, едва ги догонваше. От крайната къща на махалата изскочи зло куче и се спусна към кравите, настървено залая и ги подплаши. Стопанинът му излезе да го усмирява и Бочо не се стърпя да му се скара:
- Слушай, ще си развалим с тебе комшулука. Колко пъти ти казвам да не го пускаш, защото е лошо и ще ми направи беля? Защо правиш така? Да ме ядосваш ли?
- Не бе съседе, връзвам го, ама то като чуе да минава някой, побеснява. Отвързало се е само. Сега ще го прибера.
- Връзвай го здраво, защото иначе ще играе кривакът. Като не ще мира, ще има секира.
Стояна отби от пътя и нагази през тревата. Другите крави я последваха. Тръгна подире им и той. Дебелата роса в тревата миеше гумените цървули и намокрените крачоли залепнаха на глезените му. Кравите вървяха по обичайния маршрут, но Бочо ги завърна, подкара ги към ливадата, която е запланувал да окоси, докато те пасат. Когато стигна там, окачи раницата на един приведен клон на стария орех в края на ливадата и запретна ръкави. Но преди да замахне с косата видя, че клинът е паднал от халката, която притискаше косата към косилото.
- Така ще е, като забравих да го зачукам! – изсумтя недоволно косачът. – Сега пак ще ми се обърка работата.
Кравите кротко хрупаха сочната трева край него, чужди за неговите затруднения.
- Сега, ща не ща, трябва да сляза до работилницата на Кольо Далтата да ми сложи нов клин – промърмори косачът. – Тъкмо ще си купя и ново косило, защото това нещо изметна и не ми е удобно за работа.
Остави кравите да пасат и се спусна по пътеката към града – не се притесняваше за тях, защото ги беше оставял и друг път. „Няма къде да идат. Най-много да се приберат в обора без мен, защото те добре си знаят пътя” – помисли си докато слизаше.
Завари майстора приведен над някаква дърворезба. Без да го погледне, той попита клиента си какво желае. Краварят му обясни какъв е проблемът.
- Имаш ли ново косило?
- Имам всичко. Подпри косата в ъгъла. Утре по това време можеш да дойдеш за нея, но ще искам да ми напълниш онова трилитрово шише с прясно мляко.
- Ще го напълня, няма проблем, но не може ли сега да ми я направиш, бе майсторе? Днес трябва да кося.
- Не виждаш ли, че сега имам друга работа?
- Виждам, как да не виждам. Но тя тази работа може да почака, пък коситбата не може, защото времето ще се развали и тогава нали разбираш…
- Разбирам, ама вие не разбирате. Все бързате. Всички бързате. Пък аз имам само две ръце, кого по-напред да обслужа!?
Далтата остави длетото, с което резбоваше на тезгяха и грабна косата от ръцете му.
- Ей, Бочко, ще ме уморите вие мене. Ама сам съм си виновен, аз съм за натаковане, защото не умея да ви отказвам.
Тъкмо майсторът се захвана с работата му и пред работилницата спря автомобил. От него слязоха две елегантни, добре облечени дами. Видът им подсказваше, че те са от другата прослойка на обществото, противоположната на тази, към която принадлежаха Далтата и краварят. В лицето на едната Бочо веднага разпозна своя някогашна съученичка. Жените веднага се отправиха към окачените по стените дърворезби и с интерес започнаха да ги разглеждат. Щом ги видя, Далтата остави косата и веднага отиде при тях.
- Дърворезбата ли ви интересува, уважаеми госпожи? – обърна се към тях любезно майсторът.
- Да. Искаме да изберем нещо за подарък на една колежка.
- Чудесно! Имам какво да ви предложа за тази цел.
И като използва цялото си сладкодумие, той започна да ги съветва какво е най-добре да купят за подарък на колежката. Бочо погледна часовника – денят все още е пред него, но времето неумолимо напредваше. Като разбра, че работата му няма скоро да стане, той седна на дебелия липов дънер пред работилницата. Познатата му така и не забелязваше някогашния си съученик. Когато все пак минаваха край него, тя задържа погледа си върху лицето му, усмихна се с преднамерена усмивка и рече:
- Бочко, това ти ли си?
- Аз съм – отвърна тихо краварят.
- Че какво правиш тук, в този вид?
При този въпрос тя го изгледа продължително от петите до главата. Изпитателният й поглед накара Бочо да се сгърчи цял, беше като слана върху подранил пролетен цвят. В него той долови неодобрение, погнуса и още нещо, което съвсем го смазваше – съжаление. От всичко друго, най-много не обичаше да го съжаляват. Нима се бе превърнал в човек за съжаление? Нима не изкарваше с честен труд хляба си, за да го съжаляват?
- Че ти не работиш ли в пощата? Защо си облечен така?
- Отдавна не работя там. Съкратиха ме и сега паса на Къпинчо кравите, както някога.
- Не знаех – промълви дамата и го изгледа с още по-голямо съжаление.
Този поглед на някогашното момиче, в което Бочо тайно беше влюбен, го накара отново да потъне в земята. И добре, че Далтата привлече вниманието на жените с новото си предложение, и те отидоха при него, за да може малко да си отдъхне. Макар и вече на години, тя все още си бе останала красива и привлекателна жена, облечена с много вкус. Бочо само за миг се опита да си представи как стои до нея в дочените си дрехи, изцапани с кравешки изпражнения, обут в гумените си цървули, с набръчкано и обгоряло от слънцето лице, с беззъбата си усмивка и неподстриганата си, рошава и побеляла коса, и представата не му хареса; почувства, че са от два различни свята.
Жените купиха най после това, което им трябваше и тръгнаха към автомобила. Преди да влязат в него, някогашната съученичка му помаха за довиждане и му викна:
- Чао, Бочко! Бъди здрав. Беше ми приятно да се видим.
- Всичко добро! – отвърна той и дълго гледа след отминаващия автомобил.
Като се залови отново с косата, Кольо Далтата го попита:
- Ти откъде познаваш тази важна особа? Тя работи в банка.
- Съученичка ми беше.
- Е, виждаш ли докъде са стигнали съученичките ти, а ти тичай по цял ден след кравите.
- Кой както я нареди. Като си помисля как не можеше на времето да реши и най простите уравнения по математика, преписваше задачите от мен, се чудя как после стана студентка. И ето ти я сега, работи в банка, а аз паса крави. Така се получава понякога в живота.
- Не е само в уравненията работата, Бочо. Тя е жена, има какво да предложи. Като я гледам, на твоите години е, а още лови окото – авторитетно и поучително рече дърворезбарят.
Най-после косата беше готова, разплатиха се и като взе трилитровата бутилка, която трябваше да напълни с прясно мляко, Бочо забърза към Къпинчо, където не знаеше дали ще намери кравите на ливадата. Сега хубавият слънчев ден не го радваше – вървеше нагоре по стръмнината подтиснат, загубил желание за работа, защото още усещаше погледът на съжалението върху себе си. И знаеше, че ще го усеща още дни наред, преди да се освободи от него.
3.
Щурци припяват в пожълтялата и прегоряла от летния зной трева, която и тази година по тези места никой не окоси. Загубиха се онези грижовни стопани, които някога не оставяха педя необработена земя и педя неокосена ливада. С тях се загубиха и многобройните пасящи стада по обширните поляни в планината. Сега можеш да вървиш с часове из нея, без да си сигурен, че ще видиш някъде някое стадо. В околностите на града едно от тези, които можеш да срещнеш, е малкото стадо крави на Бочо.
Ето го и него, легнал на припек в дебелата като дюшек трева, загледан в далечния синеещ се хоризонт на планината. Дотолкова е свикнал с гледката от Къпинчо към Балкана, че можеше да я види и със затворени очи – особено онази част, в която начупения контур на Козята стена изпъкваше пред всичко друго. Големите накълбени, все още летни облаци над върха, се спускаха над него и целуваха скалистото му чело. В окъселите есенни дни слънцето вече си отспиваше, изгряваше късно и едва в обедните часове изсмукваше росата и падналите първи слани, затопляше земята и тогава краварят можеше да метне антерията си в тревата и да полегне докато кравите кротко пасат около него. Не далече от тях, на самата височина, вбил глава в сърцето на небето, с ореол от облаци е забил триножника си в гърдите на ливадата Илия Ганчев, който, изпаднал в магически транс, рисува планината. Той въртеше четката като рапира, с която се опитваше да прободе изплъзващите му се форми на видимия свят. Понесен на крилете на творческото вдъхновение, неспокойният му дух се опитваше да се отскубне от тежката котва на тялото и да полети на воля в своя измислен и пресътворен свят. Като го наблюдаваше как рисува, Бочо разбираше, че той физически е близко до него, но духовната му същност е някъде далече, в непознати за него измерения, в пространства, в които можеш да навлезеш само ако си подготвен, ако си предопределен за тях. Беше дошъл часът на най-късите сенки, затова пастирът откачи раницата от клона на сливата, под която лежеше, и му подвикна:
- Хей, майсторе! Ела да хапнем, каквото дал Бог, че стана пладне.
Наложи се да повтори поканата на по-висок глас, защото рисуващият, първия път изобщо не го чу.
- Сега работя, не мога – отвърна през рамо вдъхновеният художник.
- Ела да хапнем, пък после ще продължиш. Работата не е заек, няма да избяга.
- Работата няма да избяга, но вдъхновението ще избяга и иди после го гони.
- Е, заради вдъхновението ти сега гладен ли ще стоиш?
- Не съм ни гладен, ни жаден. Остави ме на мира, че ме разконцентрираш.
С това разговорът приключи. Бочо разбра, че пречи и остави човека с четките да се бори с вятърните мелници на своите мечти и видения. А така му се искаше да си хапне в компанията на някого, с когото да размени думи, макар и за най-баналните неща. Подивя по цели дни сам с кравите.
Залъците присядаха в пресъхналото му гърло, храната не му се услаждаше. Хранеше се не толкова защото бе огладнял, а защото бе дошло време за обядване, а той имаше изградени навици, които не искаше да нарушава. „Вкъщи кукувам сам, няма с кого дума да разменя, тук тичам по цял ден с кравите, вечер лягам, спя, за да стана сутринта рано и да започне всичко отначало. Това живот ли е? Ще забравя да говоря накрая” – тъжно помисли краварят.
Като се нахрани, той се изправи и изтръска трохите от себе си. „Нека има и за мравчиците, да похапнат и те.”
В този момент откъм туристическия дом се зададоха две разхождащи се жени. „Добре, че от време на време мине някой тук, та да разменим по някоя дума”. Когато наближиха, Бочо разпозна в едната от тях Марияна, първата жена, която бе имал в своя живот и сърцето му трепна от вълнение при този мил спомен. В своя не лек и дълъг живот на мъж той бе създал само няколко краткотрайни връзки с жени. Излизаше с Мариана не защото бе влюбен в нея, а защото беше много симпатичен, добър и мил човек, с благ и състрадателен характер. Искаше му се и той да се почувства истински мъж, беше дошло времето да опознае и тази страна на живота. Усети, че жената го харесваше много и за да не я огорчи и разочарова, тъй като беше наясно с чувствата си, навреме се отдръпна от нея, за да не я кара после да страда. Беше страдал и той, защото все още обичаше друга жена, виждал е сред приятелите си любовното страдание, виждал е докъде можеше да докара човека то, и затова подхождаше отговорно, и сериозно в отношението си към другия пол. Не беше я виждал от много време, стана му приятно, че я вижда. Една вечер след банкета в службата, отиде да я изпрати и се качи с нея в квартирата й. Докато лежаха в топлото легло, заситили глада си, тя положи на рамото му глава, погали го с нежната си мека ръка по косматите гърди и го попита:
- Би ли искал да имаме дете?
Именно този въпрос го накара тогава да изтрезнее, да разбере колко на сериозно го е приела в сърцето си Мариана. Тогава той замълча, не отговори нищо и влюбената жена продължи да му шепне:
- Бих желала първото ни детенце да е момиче, за да може да се грижи после за братчето си.
Това, което изпитваше към нея, не бе го карало да мисли за такива неща. Даде си сметка, че така повече не бива, че трябва да направи нещо. И той наистина го направи. Много внимателно постепенно я дистанцира от себе си. После тя дълго и упорито се бореше за любовта си, но за да живее любовта, трябваха двама, а тя беше сама.
Щом дойдоха при него, жените се спряха и Марияна представи Бочо на спътничката си с думите:
- Този мъж е моята стара голяма любов. Бях готова на всичко за него.
- Мисля, че сега си щастлива, имаш деца, семейство. Предполагам, че не съжаляваш, че стана така, като ме гледаш мене сега в какво положение съм – остарял, побелял, да паса кравите тук на Къпинчо.
- Каквото е било, било е и няма как да поправяме миналото – усмихваше се Марияна насреща му, все така чистосърдечна в общуването си. – Но искам да ти кажа, че ти остави в мен един незабравим спомен, остана човекът, с когото преживях едни от най-хубавите, най-истинските си мигове в живота.
Тези й думи трогнаха до болка сърцето на самотния мъж. Когато жените се отдалечиха, той дълго гледа след тях. Все така жизнерадостна, гъвкава и подвижна за годините си, лъчезарна, Марияна бе върнала за миг младостта му и той с основание се запита: „Дали не сбърках, като се отдръпнах тогава от нея!?” Но като осъзна безсмислието на един такъв въпрос сега, се обърна на другата страна. Художникът вече го нямаше на върха на хълма. Дори кравите се бяха отдалечили и чуваше само хлопката на Стояна, която пак ги бе повела натам, накъдето не му се искаше да ги води. Дори и те го бяха оставили да стърчи сам, подпрян на гегата, като самотния кавак с пречупения от светкавицата връх на височината.
От билото на планината се претърколиха изневиделица дъждовни облаци. Полазилите мъгли затулиха лицето на Козята стена. Денят помръкна, свъси чело. И Бочо се запита, дали и той не му е сърдит за нещо.
Вече съвсем дребни, в огромната шепа на планината, далече от него, двете жени бавно се отдалечаваха. Стори му се, че капна първата капка дъжд. Подложи шепа да провери има ли и други. Други нямаше. Зеленината на дърветата скри от погледа му Мариана, но той още усещаше присъствието й до себе си. Нямаше защо да съжалява. Беше постъпил честно с нея и със себе си. И тогава изведнъж усети вместо дъждовна капка в протегната си под облака шепа, една малка капка радост, която тази жена бе донесла в тъжния му ден…
© Иван Хаджидимитров Всички права запазени