1.    Вкусът на „Какво ще направиш?”

         Силната миризма на антибактериален разтвор така се беше сраснала с въздуха, който вдишваше, че му се струваше невъзможно косъмчетата в носа му да са оцелели, след подобен род предозиране.  Тялото му вече изпитваше непоносимост към този тежък, наситен дъх на медицински разтвор, към прозрачните маркучи и лъскавите, опаковани грижливо игли. Даже и към болничните стаи. Почти не беше спал. Прибра се само за час и  още мокър от душа вдигна набързо телефона.
           - Здравейте, господин Ситняков. Звъним ви от отделението по онкология. Намери се донор за дъщеря ви. – информира го гласът на старшата сестра. След близо две години той не очакваше да чуе това. Опита какво ли не – изследвания, подкупи, дори заплахи, но винаги удряше на камък. Така и не се намери донор с верните показатели за детето му. Не знаеше имената на всички от персонала, но по гласовете им си спомняше как изглеждат външно. Тази сестра беше от дневната смяна. Ниска, пълничка и мургава. Не харесваше мургавите хора. Изпитваше неприязън към всички, които изглеждаха различно от нормалната европеидна раса – бели, средни на ръст и с нормално поведение и по възможност с нормално телосложение. Мургави, жълтолики или с друг вид оцветяване на кожата за него бяха клоаката на човечеството. Те винаги носеха едно чувство на смрад и ухание на болести. Като дете дружеше с едно дете от ромската махала. Черньото го излъга и окраде, но пък и какво ли друго да очакваше. Майка му винаги му бе казвала, че не трябва да се играе с тази „мръсна пасмина”. Бе запомнил този урок и даже в бизнеса си отказваше да подписва договори с цветнокожи, колкото и пари да му даваха.
     Добре че през деня в болницата стоеше повече жена му. Някога красавица с поддържан маникюр и фризура, сега бледо подобие на жена с горящи от мъка очи. Беше спрял дори и на нея да обръща внимание. Да, беше му родила красива дъщеря,прекрасно дете, но ... Да виждаш как детето ти постепенно се стопява, ден след ден, час след час, минута след минута, беше гледка, която ти изкормваше всичкото отвътре и го разпиляваше в краката на другите. Това той не можеше да понесе и също, че прекрасното му русо ангелче, както наричаше детето си, почти се бе превърнало в жив труп.
        В началото му беше отвратително да гледа онези, които за него бяха грешка на природата, тоест родени с различни външни белези от общоприетите за него. Но дългият престой в болницата налагаше подобен род срещи. После просто реши, че ще игнорира съществуването им. Единственото важно нещо беше дъщеря му.
       - Идвам до час. – грубо отвърна на гласът, който в съзнанието му рисуваше мургаво кръгло лице, кафяви, почти черни очи и прави тъмни коси. „ Също, като мръсен парцал за под.” – мина мисълта в главата му, при спомена за правата катранено черна коса на старшата сестра.
Час по-късно сърцето му почти щеше да се пръсне.
      - Съжалявам, но това е единствената възможност. Едва ли, дъщеря Ви ще издържи още дълго без трансплантацията. Лекари сме, не Богове и магьосници. – твърдо му отговори доцентът. Гледаше го с неодобрение и видимо, едва си сдържаше нервите да не му отвърне нещо по-остро.
Донорът се оказа негърче. Хирургът го уведоми, тъй като знаеше за мнението му за различните.
Ситняков се строполи на седалката пред операционната.
    -Трябва да решите, възможно по-скоро. Имате най-много половин час, докато колегите си свършат работата с отделянето на органите. И други чакат… - последните думи на Доцента прорязаха огромна рана в гърдите на Ситняков. 
    - Направете операцията докторе! – извика жена му.
    - Какви ги говориш? – обърна се като в транс той към съпругата си.
    - А какви да ги говоря? Какви?! – развика му се и го заблъска с юмруци тя. – Ти какво направи? Какво? И какво ще направиш?

                       2. Лепкавото „ На мястото на другият .”

          - Богатиров, синът ти пак е минал на знак „ Стоп” и е разрушил една ограда. – изрева в телефона инспектора от полицията. – Омръзна ми да се занимавам с твоето хлапе! Казах ти да му срежеш малко крилцата. Следващият път може да има и пострадали.
          - Стига, стига, Мазников! – отвърна му спокойно.Радваше се, че освен натъртване, нищо друго му нямаше на синът му. Пък и не му беше за пръв път, но то и заради това му купуваше най-сигурните возила, независимо от цената. – Ще му купя друг джип. А за щетите ще платя, даже ще пратя фирма, да изградят нова и по-красива. Знаеш ме. 
            - Е, точно защото те знам ти казвам, че всеки път става по-лошо. – измърмори му инспектор Мазников. – Ще дойде време, няма как да платиш цената на онова, което ще е направил твоят хулиган.
         - Няма цена, която да не платя, Мазников. Ако трябва ще му купя целият свят! Още като се роди, така съм си обещал, че в мизерия и липси няма да живее.
        - Абе, пусти му пари, ма…Три месеца без книжка и солена глоба, плюс щетите. Това е. Считай се предупреден за следващият път.
      -  Мини някой път с жена си на вечеря. – покани го Богатиров.
   - Няма да е скоро. Жената ще ме изгони от вкъщи само ако и спомена. С тези му прояви, твоичкият и в дома ми скандали прави.
     - Ееее, ти пък сега. Че смени жената. Ще ти намерим някоя по-млада и по-сговорчива. – разсмя се Богатиров.
      - Викат ме.  – някак далечно му отвърна инспектора, а на ум си помисли: „ Лесно се добра жена, която да те обича и да се грижи за теб, въпреки професията ти, не се намира. Пък и на три деца, коя ще стане нова майка. Ама и като имат повечко пари, си мислят, че са им поникнали бронебойни криле. „
    - Какви хора! – въздъхна в кабинета си Богатиров. – Даваш им целият свят в краката им, ама не се  сещат да го вземат.  Едно време гризах сухи корички и ся си мислят, че ще си оставя единственото дете да е в беднотия и да не получи това, което иска. А, сиктир, бре!
Богатиров беше от бедно семейство. Едно от най-бедните и постоянната липса дори на нормални неща в дома им беше накарало детето да се стегне и да намери начин да си осигури финансово спокойствие. Ожени се късно, почти на 42 за по-млада с 20 години от него. Тя му роди единственият му наследник. Още като го взе в ръцете си, Богатиров си обеща ,че нищо няма да му липсва. И още от малък синът му дори само да вдигнеше пръст срещу нещо, то на секундата му се доставяше, купуваше и получаваше. Все пак, нали заради това работеше един баща?
Бизнесменът набра номер и поръча новият модел на най-скъпата марка кросоувър. Синът му заслужаваше най-доброто. После звънна в адвокатската фирма, която го представляваше, да оправят всичко. Книжката и да му я задържаха за три месеца, много не го притесняваше. Все пак, Сашко караше, а не някаква си хартийка. Пък и да го хванеха щеше да плати глобата. Понякога родителската обич не само ,че нямаше граници, а се израждаше в постоянно „дондуркане” на вече порасналите деца.
                                                                                   ***
               Александър Богатиров, или Сашко Диването, както си го знаеха аверите му, а и останалите в града се кефеше на новото си возило.
           - Ей, златен си баща ми! Да си го знаеш. Ся още по- сладки мацки ще ми се лепят. Избор, колкото си щеш. Може и някоя да ти прехвърля за да ти събуди скоростният лост. –беше казал, когато видя новата си кола. Дремеше му за оградата. Онзи мухльо, Иван Зубъра ще получи нова по-хубава ограда. Ще му се муси и ще му прави забележки да карал по-внимателно, че можел да удари майка му. Ай сиктир бе! Много важно! Една дърта чанта по-малко! Дремеше му на него сега. В купето думкаха новите колони, цокаше си биричката, по 20-так на бутилка, специално производство за него от Фабриката за бира и си мислеше колко мижави са другите и как светът е в краката му. Пък и да минеше още една –две годинки, че баща му да плати и за диплома в университета. Не за друго, ми ще го види тогава Зубъра, кой кой е. Сашко си живееше животеца, а онзи да мърсолясва над книгите и да се мъчи, като грешен дявол. Въобще не обърна внимание на поредният знак „Стоп” и пешеходната, преминаваща през платното. Силен удар се чу и автоматичната защита на автомобила от ново поколение включи спирачната система. Под едната гума на новото Сашково возило, почти размазано лежеше тялото на Иван Зубъра,единствен син на майка и баща, отличник на випуска и добър човек.

                                                                                         ***
    - Не става, Богатиров! – остро му отвърна инспектор Мазников. – Влиза в следствения и това е. Накарай адвокатите си да измолят гаранция до делото. Предупредих те, че това ще стане, ма ти не чуваш!
    - Еее, щом е до гаранция ще я платим. Пък и ще дам няколко хилядарки на тези и бързо ще прежалят сина си. – отдъхна си Богатиров и вечерта, вече у дома със семейството си, само каза на сина си, да внимава повече, а след това се чукнаха с най-скъпото бренди, което можеше да се намери.
                                                                                           ***
       Беше се нещо объркал. Караше си хамърчето и си думкаше от цигарката. Беше завил грешно и сега обикаляше уличките на малкото селце, дето тъпите провинциалисти му викаха град.
      - Да бе! – разсмя се по хиенски. То и заради това му казваха Косю Хиената. Така беше известен в средите на дилърите, пък и си разбираше от работата. Добра сделка беше направил и след солидна почерпка си беше тръгнал за морето. Но, нещо беше подминал някой завой, та се бе озовал в това малко градче. Дремеше му, все щеше да излезе на магистралата. Телефонът му завибрира и той се наведе да го вземе. Ударът беше силен. Хамърът се обърна на една страна, но освен натъртвания, Косю нямаше тежки наранявания.Минаваше един през нощта. Сребристият кросовър, последен модел, се бе  разцепил на две. Косю мразеше да гледа кръв, още повече да му цапат колата. Звънна по телефона. Дежурната патрулна кола и аверите на Хиената пристигнаха почти едновременно на мястото на произшествието. Катастрофата се беше случила на същото онова нерегулирано кръстовище с два знака – „път с предимство”  и „ Стоп.”, на което само преди година беше смазан младият Иван. И този път, Сашко не беше спрял, въпреки знака. От силният шум прозорците на къщите се обляха в светлина. Бащата на Иван Зубъра помогна да извадят, потъналият в кръв Сашко Богатиров.
                                                                                  ***
       Старият Богатиров мереше с крачки коридора. За една нощ от напет и силен мъж се беше превърнал в счухрено старче с увиснала кожа под очите и бледо лице. Тялото му трепереше нервно. Трябваше спешно кръв , за да прелеят на синът му, но донори почти не се намираха. Приятелите на Сашко се бяха изпарили като димът от пурите му. Почти всички в града имаха поне един лош спомен, оставен им от семейство Богатирови. Отчаянието беше завзело сърцето на възрастният Богатиров, когато чу думите.
    - Ние ще дадем кръв. Аз съм баща и каквото и да ми е направил човек, не бих дал друг да изпита мъката ми и да загуби детето си.
    Пълните му с мъка очи срещнаха тези на майката и бащата на Иван Зубъра, детето, което неговият син беше блъснал преди година и което той искаше да плати. Бяха отказали парите, но съдът им ги присъди. После беше разбрал, че почти всичко са дарили на нуждаещи се.
    - Аз…- нещо пресече гласът му.
    - Синът ми би го направил, значи и ние ще го направим. Каквото и да е, Иван ценеше живота  и ако сега беше тук, би ценил и този на синът ти. – треперещият женски глас на жената, изпълни болничния коридор и се повтори, удряйки се жалостиво по стените.
    По лицето на бизнесмена Богатиров се стекоха тежки лепкави сълзи.
Александър Богатиров оживя, но не се подложи на козметични операции. Остави белезите от нарязаните си ръце и крака от стъклата, за да му напомнят за един живот, който е бил като паразит – хранел се е с този на другите. А само кръвопиещите имат лепкави отровни субстанции, с които да се впиват и да смучат, и смучат... Хората от града, често го виждаха на гроба на Иван Зубъра и в къщата до родителите му, където ежедневно ходеше, за да помага.