12 мин за четене
В стаята беше бяло и тихо. От отворения прозорец влизаше ароматът на прецъфтелия трендафил, а един слънчев лъч се беше промушил покрай шева на пердето и пареше слепоочието на спящия. Часовникът тиктакаше на стената пред него задушно и монотонно.
Като преуморено животно, което пази своята територия – така спеше. Стряскаше се, отваряше очи, поглеждаше към стрелките и пак се унасяше. Окончателно към обед го събуди някаква дандания. Чуваше ги като, че се караха отвън, викаха, утихваха за малко и пак се обаждаха. Така както беше легнал, така и стана – недоспал, гол до кръста и бос. Отвори сънен вратата, но като го бриснаха ресните през корема, стомаха му се обърна. И докато се сети, че не е от физическата болка, защото тия ресни бяха найлонови, се опита да възприеме заварените мъже в края на двора си за нещо най-обичайно. За нещо редно и очаквано. Изглеждаше, че нито Гошо беше говорил празни приказки, нито ходжата го беше излъгал, така реши, но пак не му се вярваше, че бригадата с кирки и л ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация