ЦЕНАТА НА ГРЕХА
Душата му ридаеше тихо. Тревогата от неизвестното го гнетеше. Погледна ръцете си - възлестите му пръсти трепереха. Напукани и почернели от кърска работа, бяха се прегърбили от умора. Болеше го и дланта - един трън се беше забил надълбоко и вече дни береше. Опита се да фокусира очите си - поприсви ги, разтърка ги, но как да гледат старчески очи. Уморени от взиране в пътя към града, в очакване мътнееха, та не виждаха нищо и никакво трънче. Помисли си, че този трън в дланта му е като онзи - в сърцето му. Колкото искаше да го изтръгне, толкова повече се забиваше навътре в душата му.
* * *
Сгреши ли, че прогони дъщеря си? Този въпрос не му даваше покой. Не искаше да приеме, че е баща на блудница. Собственият му глас, убийствено натрапчив, разкъсваше съзнанието му: „Курва-а! Как можа да ме посрамиш? Такива като тебе огън да ги гори. Никаквица! Махай се!” И вдигна десница върху нея.
Нощем още чуваше вика на Добри Лудото: „Илия! Не вини дръзките, че са посмели да срещнат душите ...