ЦИГАНСКО ЛЯТО

          Както мнозина и бай Йордан си имa своя болест. От  така­ва болест почина баща му, от нея пати сега и той. А есенният ден е хубав, засмяно слънцето къпе земята с обилна светлина и хич не иска да знае, че по нея пъшкат болни хора. Палавите му лъчи се провират ловко в гъстата шума на асмата, под която седи старецът и все намират откъде да помилват с живителната си сила съсухрената му кожа. Над главата на дядото, пред очите му е провиснала една чепка сочно грозде. И макар лъчите съблазнително да трепкат по нея, погледът с безразличие я отминава.

            В къщата цари тишина. Небивала тишина. От двора продра глас червеният петел и я разкъса. Сепна се старецът от гласа и се размърда. Надигна се пъргаво и докосна с глава чепката грозде, тя се разклати, отрони две-три зрънца от кехлибара си. Хвана я с ръка да я укроти и ù се скара:

          -  Е, пък и ти! Не даваш да те докосне човек и се рониш.

          Погледът му обходи цялата асма, после махна с ръка и промърмори:

           -  Абе, май ще трябва да те окъсам аз и да те напъхам в кацата, че като гледам, изядоха те осите.

           От дувара подаде глава Христо Гарабета. Той видя съседа си с вдигнати нагоре ръце към лозата и подвикна:

          -  Ще го береш ли, бе комшо?

          -  Трябва да го бера, ама не мога да го стигам.

Христо влезе при него.

          -  Дошъл съм да ти искам косата. Синът си дойде от града, искам да ми помогне малко. Дотежа ми вече, взех да не мога. Помниш ли, Йордане, какви косачи бяхме с тебе, а?

          -  Помня, как да не помня. Нямам вече мерак за работа, нищо не ми се пипа. Ей го и гроздето, ха днес да го oбepa, ха утре, и все така си седи - отвърна Йордан и се загуби към сушилата да вземе косата.

          Христо Гарабета погледна към едрите гроздаци и си каза: „Сам си си виновен.  Насила прогони синовете си в града."

         Като се върна, стопанинът прочете мислите в очите му, но нищо не каза. Изпрати съседа тихомълком до вратата и тръгна към градината. „Всички ме упрекват - помисли си. - Смятат, че на мен ми е много хубаво, като натирих синовете си в града. Ама така се налага. Пък и тях натам ги тегли, не виждам ли аз? Болестта е виновна. Досега не ù обръщах много внимание, ама се появи белег, че работата не отива на хубаво. Помня, че тате едно време, преди да се помине, получаваше същите кризи. И мен това ме чака. Пък от смъртта не ме е страх. Тя ще дойде волю, неволю. Болят кризите, ама търпя. Така ще е, нали „умирачката” иде, а тя иде с болки. Знам, че по-силни ще станат. Тя, смъртта, затова е смърт, да боли от нея. Гледам приятелят ми Дончо здраво закъсал, страх го е. Все иска хора да има около него. Чуди ми се, че вместо да викам синовете при мен, пуснах ги да заминат. Хората не познават живота, от при­родата не се поучават. Но не са виновни - не са имали време. Аз имах".

            Погледна към занемарената градина и му докривя. „Няма ги сега синовете и снахите да се грижат за нея. Пък на мен за какво ми е? Бера само овошките. Ракия сварих да има да се черпим с приятелите. Гледам си пчеличките, кокошки имам, прасенце, гъски - друго защо ми е? И пенсията ми е добра. Само болестта да не беше.

           Днес и да съм по-добре, как ще съм след седмица, две, месец? Добре, че заминаха децата. Не искам да ме слушат като пъшкам и да ме гледат като ходя с опикан крачол из къщи. Наблюдавал съм животните дълги години, от тях на много неща съм се научил. Те като се раз­болеят, като остареят и усетят, че идва краят, се оттеглят настрана, сами искат да останат, спокойно да умрат, никой да не ги гледа в този труден миг."

Това си мислеше старецът, докато наблюдаваше с мъка в очите пустата, обрасла в бурени градина. Големият орех, на който връзваше люлка на синовете си, тъжно го гледа с надвиснали от орехи клони. Той сякаш молеше  да иде да ги обрули и да го освободи от тежкото бреме, но бай Йордан с безразличие към болката му обърна гръб и през градинската врата излезе на улицата.

             Отдолу се зададе стройната фигурка на младото циганче от махалата. Гъстата ù смолисто-черна коса блестеше на силното есенно слънце. В горещия ден тя е облякла тънка лятна блузка, под която, поклащайки се, напираше едрият ù бюст. Под късата ù пола танцу­ваха стегнатите мургави бедра. В очите на стареца светна възхищение. Фатме видя това и дяволито се усмихна.

           - По-бързо, моме, ще закъснееш за автобуса! - подкачи я бай Йордан.

           - Е, нищо - ще се върна при тебе! Нали имаш ракия да почерпиш? - светнаха белите ù зъби.

           - Имам, имам. Ти само ела.

          Тя отмина забързана към спирката - работеше в завода в града. Той проследи отдалечаващата се гъвкава снага и се замисли: "Добре се облича! Ако не знам, не бих допуснал, че е циганче. Но и на него не му е лек животът - толкова много деца са у тях. А тя обича да се конти, ама си няма средства. Една от малкото ни моми в село. И все с нашата махленска мома се води, с Иванка Тодоровата - нали и тя си няма дружка. Чува се, че не са от скромните. Моми - лудетини. Ех, такива обичах и аз на младини, пък и сега ги обичаи, ама остарях. Бързо остарях - ненаживял се. Фатме, Фатме, де да бях по-млад, да видим дали ще те оставя да се задяваш тъй с мене! Лоши са старите цигани - вземат ù всичките пари, тормозят я. Бързат да я омъжат. А за кого? В селото моми няма, но и ергените ни са тол­кова. Пък то и като е циганче... А е хубава и умна, и училище завърши!"

          Седна на пейката пред къщи. Слънцето напича приятно, ясното небе предвещава денят да е хубав - слънчев и топъл. Бай Йордан се отпусна на пейката и, както размишляваше, се унесе в дълга дрямка. Поспа доста време и може би щеше да спи още, ако не изкукурига герестият петел, който дойде наблизо и го стресна с гласа си. Старецът му се скара:

            -  Ей, от тебе човек не може и да подремне! Къш на двора! - и го подгони.

           Отиде в градината, сбра една кофа от накацалите круши и ги занесе на прасето. Докато то лакомо мляскаше плодовете, изтри запотения си врат и промърмори:

           - Горещо е! Сиромашко лято. Ще вървя в стаята на сянка.

Краката му прошумоляха в окапалата по двора шума. Една дюля се откъсна от върха на дървото и тупна в краката му. Натърти се и замириса. Взе я и я понесе със себе си. "Да ми мирише в стаята на хубаво" - си каза.

            Като нямаше какво да прави, пусна телевизора. Даваха някакъв филм и тъй като го превеждаха, се загледа. Разказваше се за една девойка, която се влюбила в старец. Това го изуми.

           -  Я гледай ти! - зацъка с език. - Че възможно ли е това? Бре да му се не види. Аз  какво съм се одрямал тогава такъв? Че съм болен, болен съм, но докато мога да ходя що-годе, докато съвсем не съм грохнал, трябва да поживея. Какво съм се отчаял толкова?

              Изведнъж се сети за Фатме. "Хайде, моме, да видим, като толкова се закачаш, струваш ли!" - закани се старецът.

              Вечерта, тъй като знаеше по кое време се връща циган­чето от работа, той седна пред къщата на пейката и зачака с нетър­пение. Сякаш си бе възвърнал младостта.

            Фатме се зададе бодра и засмяна и като го видя, му подвикна отдалече:

            -  Ти цял ден ли стоя тук на пейката?

           Смелостта на стареца се изпари при вида на нейната мла­дост. Все пак, като преглътна спрялата в гърлото му нерешителност и изтри потта от дланите в дочените си гащи, той проговори:

               - Ами чакам те. Нали ще се черпим? Идваш ли?

              - А, не мога така. Трябва да си облека вечерна рокля, официална.

              -  Аз ти говоря сериозно, пък ти...

              - Добре де, бай Йордане, да дойда, ама се страхувам, че някой ще види, ще ни пуснат приказка. Нали знаеш хората какви са?

              -  Ами викни приятелката си, Ванчето, и елате.

               - Е, така може! Ти приготви пиенето и мезето, а ние ще дойдем. От нас музиката - смигна съзаклятнически циганчето.

              - Хем да не ме излъжеш - закани се с пръст Йордан. - Всяка сутрин като минаваш край дома, ще те замервам с камъни - заплаши я шеговито той.

             - Приготви се! Като мръкне ще дойдем - каза вече сериоз­но Фатме и кръшната ù фигура избърза надолу по разбитото шосе.

              Запърха от вълнение сърцето на стареца. Разтропа се той, накладе огъня. Закла петела, дето много пее и все го буди, нагласи салатите, плодове. В залисията забрави, че Ангел Иванов ще идва да товари люцерната от градината. Когато приятелят му дойде, остана изумен от извършващите се приготовления.

              - Аз идвам работа да вършим, но ти чакаш като че ли гости. Да дойда утре, а?

                - О, Ангеле, забравил съм за тебе! Влизай, влизай! Остави работата! Тази вечер и ти си ми гост. Имам изненада за тебе - ще пируваме! - посрещна го оживено старецът и му разказа каква е работата.

              Двамата се заловиха за приготовлението на пира. Дойде и Христо Гарабета да върне косата. Искаха да го отпратят, но той, като разбра какво се готви, реши да остане при тях и никакви доводи не му повлияха. Пийна няколко чашки ракия и съвсем се оживи, отвори му се приказката. Намерението им след почерпката да го отпратят не се сбъдна.

            Слънцето се спусна зад баира и потъна в покоите си. Жегата, изплашена, че остава без неговата подкрепа, се отдръпна и направи път на вечерната прохлада. Падна есенният здрач. Заблестяха първите звезди. Вън под асмата двамата мъже седяха на заредената маса в очакване. Третият наливаше от ракията, пиеше на едри глътки, сякаш пие вода и им вика:

            -  Защо тази вечер не сте никак приказливи, бе? Много сте потайни!

            Двамата не отговарят, само се споглеждат.

            -  Няма да дойдат - клати глава Йордан.

           -  Ще дойдат, как няма да дойдат - кима уверено Ангел. - Познавам ги аз, как няма да дойдат?!

            Най-после вратата изскърца и двете момичета тихо влязоха. Фатме каза:

            -  Охо, вие сте трима! Защо не ме предупреди? - изгледа тя въпросително домакина. - Вано, я иди доведи Пенка - нареди на приятелката си.

              Иванка излезе отново навън, а Фатме седна до бай Йордан.

              Старецът я гледаше с грейнали очи.

              - Има ли къде да се включи това чудо? - попита циган­чето, сочейки магнетофона, който донесоха.

              -  Ще намерим - разтича се бай Йордан.

            В тишината на нощта прозвучаха игриви дискоритми. Върна се Иванка с другата си приятелка.

              - Знаех си аз, че ще има нещо! - хихикаше Гарабет, доста пийнал вече.

            Напълниха чашките, чукнаха се, развеселиха се. Луната любопитно надникна иззад своя облак да види тази необикновена ве­селба. Провря лъчи под лозницата с намерение и тя да се повесели, но като видя разноликата компания, смути се,  и се скри зад своя облак.

          - Слушай, Фатме, - рече по едно време бай Йордан, - искам да пусна сега малко от нашата музика, стига с това диско. Може, нали?

            И без да дочака отговор, донесе стар грамофон. Завъртяха се валсове, румби и танга, които въодушевиха възрастните мъже. Бай Йордан покани Фатме на танго. Станаха и другите двойки. Той притисна плътно до себе си младата снага на момичето и си помисли: "Ех, може ли да има старост, когато душата ти е млада?"

               Сгорещен от пиенето, Бай Йордан съблече  ризата си и се провикна:

               - Топло е. Още е лято. Хвърляйте дрехите! Сиромашко лято! Това е моето сиромашко лято! - и галеше Фатме където свари. - Моето сиромашко лято! Това е моето циганско лято!

                Пиха, докато изпокапаха край масата. Разотидоха се при­зори. Бай Йордан поспа малко и стана пак с изгрева на слънцето. Докато разтребваше и подреждаше, той си мислеше: "Киното си е кино. Там всичко е по-друго, измислено, нагласено, пресилено - изкуство! Само дето ми размъти главата. Но изкарахме хубаво. Я да изляза да изпратя Фатме като отива на работа." И се запъти. Седна на пейката. Фатме не се виждаше. Замисли се: "Какво ми е липсвало най-много през този живот? Пари винаги съм имал, бях здрав на младини, имот, жена, деца - всичко съм имал! Тогава от­къде идва тази неудовлетвореност? Не съм чувствал, че съм необходим - това е! Всичко имахме, но нито аз, нито другите чувствахме необходимост един от друг. От никого не съм чувал добра дума. Ето и сега мога да помагам на синовете, но те нямат нужда, имат всичко - къщи,  коли, вили, харчат за глупости - харчат вече от излишък. С моята помощ  радост не мога им достави. Искам да ги зарадвам с нещо, но не мога! Ама защо Фатме се забави? Ще изпусне рейса. Ей, слънцето къде се вдигна! - и като го погледна изведнъж трепна. - Охо, че тя отдавна е заминала, а аз чакам. Какво чакам?! Ех, че хубаво слънчице препича! Довечера ще посрещна тук Фатме да се разговорим. Хубав е животът - сладък! И какво време! Сиромашко лято. Моето циганско лято! - усмихваше се той под мустак.

               Болестта изведнъж го присви. Едва се замъкна до лег­лото. „Не трябваше да пия снощи. Че се и събличах сред нощ. Йордане, Йордане, къде си тръгнал - не е това за тебе! Боли, боли! Тя смъртта затова е смърт, да боли. Ех, Фатме, да бях млад сега! Ах, как дяволски боли! Бре, ще взема точно сега да пукна пък аз в това хубаво циганско лято."

               Достраша го от смъртта, от това, че няма да може да гуляе още една нощ поне с Фатме. За пръв път от много време насам го достраша. А бе свикнал с мисълта за края, чакаше го. Той идваше неотменимо. Превъзмогна болката. Кризата мина. Замисли се успокоен за всичко случило се напоследък. „Фатме ще трябва да забравя. С нея дойде страхът,  дойде борбата за живот, желанието за живот. Не, аз трябва да не се поддавам, защото часът ми наближава. Това е моят жребий. Сбогом, мое циганско лято!"

              Вечерта, на връщане от работа, Фатме се отби при стареца. Тя дойде в своите скромни дрехи, млада и хубава. Йордан я гледаше в уплаха, защото почувствува как в него се повдига жаждата за жи­вот, надига се сега, когато тялото се топи от всяка нейна глътка.

              - Е, ще пируваме ли пак, бай Йордане?

              - Не, няма.

              - Какво, изплаши ли се? Виж какъв мъж си! - и се об­легна на рамото му.

Той нежно я отблъсна.

              - Няма повече да върша лудории. Аз съм стар човек - изморен, изтощен, болен.

              - Ти си добър човек, обичаш живота. Видях снощи как умееш да се веселиш. Имаш всичко. С тебе вечер бихме си живели добре! - святкаха красивите очи на циганчето и отместваха погледа му встрани.

              -  Не, това няма да се повтори.

             Момичето го погледна със съжаление, отдръпна се и тръгна. Преди да излезе, отметна коса и показа тънката си грациозна шия. Йордан си спомни как предната вечер завистливо поглеждаше тя към красивата огърлица на Иванка и викна сепнато:

             -  Чакай! Ела. Ще ти покажа нещо.

            Заведе я в стаята си. Извади с треперещи пръсти една кутийка. По вълнението му Фатме се досети, че ще ù покаже нещо, на което той много държи. В пръстите му блесна една голяма златна пендара на златно синджирче.

             - Спомен ми е от дядо. Работил е в Турция като градинар и я пазим оттогава. Харесва ли ти?

             - Колко е красива! – възкликна момичето.

              Тя кокетливо я сложи на врата си. Огледа се в огледалото.

             - Много ти прилича! Подарявам ти я!

             - Не мога да взема такъв скъп подарък.

              -  Снахите я искаха за накити, но не им я дадох. Те и без друго имат всичко. На тях не им е нужна. А ти не можеш да отделиш средства за такова нещо. По очите ти личи, че обичаш красивите накити. С нея си още по-хубава. Не ми отказвай. На мене вече няма да ми трябва. Поне за тебе мога да направя нещо, което да те зарадва истински. Вземи я и си спомняй за мене.

                - Наистина ли ми я даваш?! - подхвръкна към него девойката и го целуна в радостта си. - О, колко съм ти благодарна!

                Момичето изхвърча като птичка към пътната врата. На из­лизане му махна за довиждане с ръка.

                Старецът ù отвърна и каза с тих глас, бършейки сълзите от очите си:

                -  Сбогом. Сбогом, мое циганско лято.

                Вдигна глава към небето. Слънцето се скри зад тъмни дъждоносни облаци. Полъхна хладен вятър и откъсна шепа листа от асмата. Старецът побърза да влезе вкъщи за дрехата си.

             След месец погребаха бай Йордан. Сред близките и род­нините, малко настрана, скрита в сянката на едно дърво, с наведена глава и плачещи очи, стоеше Фатме. На шията ù висеше златното синджирче с пендарата.