И аз видях: помръкна синевата

                                                                       и облаците спряха се без брод,

                                                                       и времето прекъсна своя ход...

                                                                       Замря земята. Стихна и реката.

                                                                       И сива димка плъзна по брега.

                                                                       С наведени към влагата рога

                                                                       не пиеха козлите. Край шубрака

                                                                       овцете спряха...

                                              Вл. Набоков "Евангелие от Яков Евреин, гл. 18"

                                               Остров Кефалония, Гърция, Свят Делта, 16 век

   Не беше слънцето, което водеше пиратите по стръмната пътека нагоре към манастира „Св. Богородица Лангобарда“. Небето, придобило след разсъмване бледносин цвят, отново потъмня, покри се с облаци и стана сивкаво и застрашително, също като съсредоточените и мрачни лица на морските вълци, усетили дъха на близко кръвопролитие и изпълнени с копнеж  за  богата плячка.

  Краткото августовско утро скоро бе заменено от мрачен и дъжделив ден. Беше 15-ти август, Голяма Богородица.

  Клисурата, изсечена във варовиковите скали навътре в планината, криволичеше като белег от ятаган – обрасла с черни борове и ели, нащърбена и неравна. Стотина мъже в тъмни дрехи и разноцветни чалми, препасани със саби и ножове, се приближаваха към селцето Маркопуло като мътна вълна, родила се незнайно как от изумрудените морски ширини, помитаща всичко по пътя си и напираща неудържимо към Светата обител.

  – Как мислиш, дали се хванаха на историята, която им разказах – че сме търговци от далечна страна, станали пленници на Инквизицията в Андалусия. Че след месеци мъчения и изтезания сме успели да избягаме и тайно сме се качили на кораба им. Не сме разкрили съществуването си, защото сме се страхували, че Барбароса няма да ни приеме, тъй като не сме мюсюлмани. А инквизиторите са ни мъчили, понеже се покланяме на Буда – бог, който те смятат за демон и истукан?

   Алибей шепнеше, докато помагаше на Оливия да прескочи едно дебело коренище, препречило пътеката.

  – Не знам, но не ми кавалерствай много, нали все пак съм мъж, виж как ни гледа Барбароса! – отвърна също шепнешком Оливия и освободи ръката си от крепката хватка на дяволоида.

  – Все тая, стигнем ли манастира, ще те освободя от илюзията, няма да ни е вече необходима! Като се сдобием с „Бялата лилия“, ще се сбогуваме скоропостижно и с пиратите, и с това „райско“ кътче.

  – Наистина е райско. Понякога ми се струва, че „градината на Миден“ е била на този остров, а не на изток. Затова непрекъснато се са се опитвали да го завладеят.  Притежавали са го гърци, венецианци, турци и дори норманите. Видя ли плажа в подножието на скалите? Целият е от бели камъчета, изгладени и полирани до блясък от вълните, сякаш някой на шега е разпръснал купчини скъпоценни камъни. А цветът на морето? Толкова бистра и изумруденозелена вода не съм виждала никъде другаде, а съм била на доста места, повярвай ми! Има невероятни местности –  плажове са със златист или кораловочервен пясък, закътани заливчета, заобиколени от стръмни, почти отвесни скали и заоблени хълмове, покрити с маслинови горички и лозя. Пищни бугенвилии и глицинии цъфтят в цикламено навсякъде, има най-различни овошки, пъстри животни и птици – патици, чапли, лебеди… Костенурките карета, които снасят яйцата си на южния бряг, са огромни, а на северните скали може да видиш даже тюлени! Знаеш ли, че планинските кози и дивите зайци тук имат златни зъби?

  – Златни зъби? – изхили се Алибей, но пак снижи глас, защото пиратът пред него се извърна и го стрелна с поглед. – Че защо им е на хората на Барбароса да ограбват манастира, да бяха хванали няколко кози! Хем месце ще си хапнат, хем със злато ще се сдобият, хем няма да си слагат грях на душата като плачкосват Божията обител.

  – За тях християните са неверници. А в манастира е пълно с предмети от благородни метали – златна и сребърна утвар, дарения от миряни в благодарност за чудесата, които са се случили с тях – украшения, монети… А зъбите на козите и зайците имат златист оттенък, защото тук почвата е богата на различни минерали и те се отлагат по челюстите им заедно с растителността, която поглъщат. Но ако някой реши да лови кози или зайци, трябва да внимава – островът носи името на героя от митологията Кефалос, който застрелял с лък жена си, мислейки я за сърна. Не се знае като стреляш, на кого може да попаднеш! – каза закачливо геоложката.

 – Да, това си е дилема. Но за теб поне знам, че си драконка, няма опасност да те убия, ако прострелям някоя невинна сърна или коза! – засмя се пак Алибей.

  – Знаеш ли, имаме късмет, че попаднахме на мъглив и сравнително хладен ден. По тези ширини август обикновено е изключително горещ и сух. Така че за нас си е направо бонус, може би заради празника! – усмихна се в отговор Оливия. – Впрочем, тук има много пещери – Пещерата на нимфите, Дрогарати… Впрочем, Дрогарати означава Пещера на дракона, вътре има огромна полукръгла кухина, наречена „Зала на промяната“¹ с червени сталактити и сталагмити.

  – Тук има Пещера на дракона? – възкликна Алибей и неволно спря, заинтригуван.

  Пиратът отзад се  блъсна в него, залитна и изруга дълго и сочно. Веригата от пълзящи по пътеката нашественици се разлюля, разкъса се за момент, после пак се съедини и потегли под зоркия и смразяващ поглед на водача си.

  – Пещери на Драконите има навсякъде по света и там винаги се крие някаква тайна – продължи да шепне Алибей, след като редът беше възстановен и те продължиха да се изкачват нагоре. – Няма да е зле да надзърнем и там, след като вземем брошката.

  – Има още нещо – каза колебливо Оливия. – Когато бях тук, чух една легенда. За пиратско нападение над манастира. На този ден, през 16-ти век.

  – Така ли? Значи знаеш какво ще се случи. Защо не ми каза?

  – Бях прекалено заета да свиквам с новия си външен вид! – нацупи се Оливия. – Змиите, които идват тук всяка година, са дошли за първи път именно на днешния ден, при нападението на пиратите. И са ги прогонили. Берберите² се уплашили от тях и избягали. Така поне твърди легендата.

  – Е, ние прекарахме толкова години на Змийския остров, нас не могат да ни уплашат няколко змийчета. Нещо за нас самите не се ли споменава?

  – Не, не си спомням!

  – Е, щяха доста да ни улеснят, но и така ще се справим. Порталът неслучайно ни доведе тук, не се тревожи!

  Утринната празнична литургия в манастира „Света Богородица Лангобарда“ беше току-що завършила и в кириакона³ нямаше никого, освен една монахиня, която стоеше на колене пред иконата на Светата Дева.

  Службата беше започнала още предния ден след залез слънце, бе продължила цяла нощ и бе приключила почти по пладне на другия ден. Монахините се бяха вече оттеглили в килиите си и си почиваха. Пред входа на белосаната сграда и из малкото дворче бяха подредени глинени саксии с цветя, а под колоните на издадения притвор⁴ с червен керемиден покрив беше прохладно и пусто.

  Хората от трийсетината пръснати из скалите разноцветни къщи на Маркопуло също се бяха прибрали по домовете си и там продължаваха с празненството. След двуседмичния пост из селото се носеха аромати от печено на жар агнешко и козе месо, супа магерица, пушена риба и пикантни подправки, примесени с дъх на прясно изпечени курабии и сладки.

  Сестра Ромилия⁵ не се прибра в килията си като останалите. Винаги имаше по някоя окъсняла душа, която се отбиваше в църквата и след литургията, за да отдаде почит на Божията майка – я някой замръкнал козар, събирал цяла вечер опърничавите си добичета из урвите над селото, я някоя залисана домакиня, не смогнала с приготвянето на празничните ястия…

  Но това се случваше рядко. Хората бяха усърдни християни и почитта им към Бялата лилия, както наричаха тук Богородица, беше много голяма и само сериозни причини можеха да ги възпрепятстват да не бъдат в храмовете по време на празничните литургии.

  Сестра Ромилия тихо отброяваше с кехлибарената си броеница молитвите и след всяка скланяше глава и целуваше рисуваната дървена повърхност на иконата, на която Светата майка бе изобразена с Младенеца. В долната част имаше шарка, наподобяваща змия.  Монахинята каза поредната молитва, изправи се тежко на крака и пристъпи към другата икона – на Иисус.

  Беше в манастира от дълго време. Веднъж, преди десет години, няколко монахини бяха отишли в горичката до плажа край Маркопуло да събират плодове и билки и я бяха намерили на пясъка, почти бездиханна. Покрай нея имаше разхвърляни останки от претърпял корабокрушение платноход. Никой друг не беше оцелял.

  Сестрите я прибраха, излекуваха раните ú и тя остана с тях. Прие монашеството в знак на благодарност към Богородица и нейните служителки, които ú бяха спасили живота. Монахините са отнасяха с уважение и топлота към нея, но не защото беше принцеса Роксана, внучката на владетеля на Молдовлахия Петър Войвода, а защото се оказа добросърдечна и приветлива и изключително усърдна в службата си към Бог.

  Принцесата получи монашеското име Ромилия и стана неотделима част от сестринството на Божията обител. 

  Много поклонници посещаваха манастира в Маркопуло. Всяка година на Успение лилиите, които селяните носеха още по Благовещение в църквата и оставяха без вода  пред иконата в продължение на няколко месеца, точно на 15 август по чудодеен начин се покриваха със свежи листа и белоснежни цветове.

  Чудото се случваше неизменно –  така Светата майка заявяваше категорично благоволението си към манастира и монахините, които служеха в него. В дворчето растеше и свещеното дърво милапидия – кръстоска между ябълка и круша, под което преди няколко века беше намерена светата икона, украсяваща сега кириакона.

  Сестра Ромилия влезе в страничното помещение на притвора и отвори едно от чекмеджетата на масивния дъбов шкаф с миниатюрното ключе, което криеше в расото си, извади отвътре някакъв лист хартия и се загледа в него.

  Внезапно силна светлина озари стаичката, чу се шум като от пърхащи криле и пред нея възникна фигурата на ангел с дълги червеникаворуси къдрици и ясни очи, в които сякаш се отразяваше безкрайният лазур на морето край Маркопуло.

  – Тази година закъсня, Габриел! Вече си мислех, че няма да дойдеш – каза сестра Ромилия и предложи стол на сияйния гостенин, който прибра криле, седна, кръстосал крак връз крак, и се вгледа продължително и изпитателно във високата слаба жена, която стоеше пред него, смирено свела глава.

   – Здравей, Джиа! Не си остаряла и с един ден, откакто те видях за последен път. Как го постигаш? – каза Габриел и смехът му, приличен на звук от сребърни камбанки, се разнесе из манастира, толкова чист и мелодичен, че козите по склона над Маркопуло спряха да пасат и обърнаха погледи към бялата Божия обител, а в килиите спящите монахини се заусмихваха в съня си. – Имам вест за теб. Но първо да свършим работата.

  Ангелицата, без да отговори, пооправи гънките на тъмната си мантия⁶, изпод която се подаваха син аналав и тъмночервена риза, придърпа надолу черния островърх кукул, покрит с мрежа от извезани златисти кръстчета и поведе архангела към вътрешността на църквата. Пред олтара до Красните двери беше поставена иконата на „Света Богородица Крини“ – Дамата с лилиите. 

  Габриел постоя известно време пред образа на Светата майка и се молеше мълчаливо. После целуна иконата и коленичи. Светлината, която струеше около него се сгъсти, стана ослепително ярка и се разля из потъналия в полумрак храм, осветяван дотогава само от бледото треперливо сияние на горящите кандила и свещи. Всичко наоколо стана сякаш прозрачно и пропито с тази светлина – тиха и кротка и същевременно тържествуващо празнична.

  Лицето на Джиа също засия и излъчваше смирен възторг. Щом неизгарящият пламък докосна лилиите върху иконата, те потрепнаха и започнаха да се наливат със свежест и цвят. Изсъхналите им стебълца станаха отново зелени, появиха се листенца, а увехналите им цветовете се съживиха и заизпускаха неземно благоухание.

  После Габриел се изправи, целуна отново иконата и светлината наоколо угасна.

  – Уф! – въздъхна дълбоко Джиа, сякаш сепната от прекрасен сън. – Аз пък винаги съм се чудила как вие, архангелите, правите това – и тя кимна към оживелите лилии, чиито цветчета продължаваха да излъчват сияние и благодат.

  – Не го правим ние, а тя – махна с крило архангелът към Девата на иконата, а после обърна поглед нагоре – към сумрачния купол, в центъра на който се виждаха изображенията Бог и Неговия Син – и Той. Ние сме само проводници на волята Му. А ако трябва да се изразя по друг начин – Той ни дава властта да намаляваме локално ентропията на избрани от Него места. Понякога – и според нейните и на светиите Му молитви. Джиа, нямаш ли малко нектар или амброзия в неприкосновените си запаси, че от толкова емоции гърлото ми пресъхна, а?

  Архангелът пак се засмя и сребърните камбанки екнаха под купола на храма, привличайки рояк бели гълъби върху червения керемиден покрив на светата обител.

/Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=z--jyzZG9cI

1. Истинското име на кухината в Дрогарати е „Зала на възхвалата“.

2. Берберски пирати – мюсюлмански пирати и капери, действали през XIV-XIX век и базирани в областта Варварски бряг с главни пристанища Алжир, Тунис и Триполи.

3. Кириакон /гр./ – главна църква на манастир, в която монасите се събират в съботните, неделните и празничните дни.

4. Притвор и Красни двери – части от православната църква. Притворът е при входа, Красните двери са на иконостаса и се наричат още Царски или Свети двери.

5. Сестра Ромилия – принцеса Роксана, действителен персонаж, подвизавала се в манастира „Свети апостол Андрей Милапидиас“ в Ператата, Кефалония. Манастирът е основан във византийската епоха, през 1264 г. е предаден на Латинската епископия на Кефалония. Около век запустява и е възроден от три монахини Бенедикта, Леонтия и Магдалина, които го построяват наново и се заселват там. Скоро се основава монашеска община. През 1639 г. след корабокрушение е спасена принцеса Роксана, която стова също монахиня с името Ромилия. Тя дарява на манастира освен парични средства и недвижимо имущество, и мощи на Свети Андрей /част от дясното стъпало/ от Света гора. В светата обител се съхраняват иконите на Божията майка „Животоносен източник“ и „Пресвета Милапидиотиса“, намерена през 11 век под дърво, получено от кръстоска на ябълка и круша. Това дърво – милапидия, дава название на цялата местност край манастира.

6. Мантия, аналав, кукул – части от монашеско облекло. Вж. доклада на Калина Атанасова „Облеклото на българските духовни лица през 12-14 век“.

  Манастирът „Света Богородица Лангобарда“ в романа е събирателен образ на няколко обители, намиращи са на територията на Кефалония. За описанията на острова съм използвала пътеписи и пътеводители от различни сайтове, като съм включила и елементи на художествена измислица.