Виж къде се цели твоят противник, често това е неговото собствено слабо място.

                                                                                                  Бернар Вебер

                                    Миден, долината Табха, няколко години след Сътворението

  – Защо имам спомен за нещо, което не съществува? – попита змията Шуайджан.

  Тя беше умна, любознателна и обичаше да разговаря с животните и с пазителите им по различни житейски въпроси. Но особено бе привързана към отговорничката за Изворите Нюуа, с която предпочиташе да обсъжда по-отвлечени и философски теми. И сега, през краткия период за почивка между двата отрязъка на яркия ден, се беше присламчила към жената змия под едно от дърветата в Едем и я питаше за разни неща.

  – Кое по-точно? – Нюуа нямаше нищо против любопитството на Шуайджан, но някои от въпросите ú я затрудняваха, защото самата тя не знаеше отговорите.

  – За това, което прилича на усещането, когато си в някоя от пещерите или когато си изровиш по-дълбока дупка, отколкото трябва, или както когато сме сега, под някое дърво с много и гъсти листа. Като през сумрачния ден, а не през яркия. Повече от хладно и малко като мокро, и не се вижда нищо. Ама съвсем нищо! Но понякога има малки светлинки и една по-голяма, ей там – влечугото посочи с върха на опашката си купола, който изливаше живителна енергия над цялата долина.

  Широката му, петниста глава с леко повдигната в долната си част муцуна с миниатюрна топлосензорна ямка внимателно се извърна към по-старшата си посестрима. Вертикалните зеници на разположените странично очи излъчваха любопитство.

  – За нощта ли говориш?

  – Какво е нощ?

  – Нещо като сумрачния ден, само че още по-сумрачно. Нарича се тъмнина. Има го извън долината. А по време на хладното лято при нас, при тях е нещо, което се нарича зима. Но то е по-забележимо на север и в планините. Тогава там става още по-хладно и понякога вали замръзнал дъжд.

  – Замръзнал дъжд? Какво е замръзнал?

  – Ами бяло е като перата на лебедите в западното езерце, леко като тях и кръжи във въздуха, когато има вятър, а после се трупа по земята. Получава се, когато капките на дъжда се охладят прекалено.

  – Кълве ли?

  – Не, но ако си незащитен, може да се разболееш.

  – Пак ми говориш непонятни неща. Питам те за значението на нещо, а ти ми отвръщаш с още куп непознати думи.

  – Но защо ми задаваш въпроси за мрака? Откъде може да знаеш за него? При нас няма такова нещо. Времето ни е синхронизирано за удобство с това извън купола, имаме ярък и сумрачен ден и топло и хладно лято, които съответстват на деня и нощта и сезоните отвън, но не би трябвало да знаеш какво е студ и тъмнина.

  – Не знам, само понякога виждам картини, особено когато си почиваме през сумрачния ден.

  – Виждаш сънища? Това е много интересно!

  – Какво е сънища?

  – Виж, сега трябва да вървя, имам още много работа, някой път ще ти разкажа за света отвъд купола, но не си мисли, че там е по-добре от тук. Тук имаме всичко, Създателят се грижи за нас, а там може да бъде страшно и опасно!

  – Но аз не искам да ходя там. Тези картини, които виждам, те са неприятни. Не позволявай да ме пратят там!

  Сега изразът на Шуайджан беше разстроен и уплашен. Люспите по продълговатото ú тяло се наежиха, а щитчетата по горната част на главата ú се събраха и уплътниха.

  – Никой няма намерение да те праща там, какво говориш? – Нюуа погледна нетърпеливо часовника си и се обърна към свилото се на кълбо влечуго.

  – Сега бързам, но после ще поговорим, непременно ще поговорим, чу ли?

  – Добре – каза вяло животинчето, разви се неохотно и бавно пропълзя в близкия гъсталак.

   „Какво беше това? Мрак, сънища?“, запита се озадачено Нюуа, но наближаваше денят на инспекцията, а имаше още толкова несвършени неща.

  „След проверката ще говоря с нея! Сега просто физически нямам възможност“, реши жената змия и тръгна към отдалечената част на Градината да нагледа събирането на цитрусовите плодове.

  Шуайджан унило се отправи към любимото си място – кремъчната плоча в близост до Извора от черен яспис, заобиколена от цъфтящи орхидеи с кадифени листенца, излъчващи деликатен, почти недоловим аромат. Тук беше топло и уютно, а и спокойно – животните от Градината не обичаха да идват толкова близо до Изворите, изпитваха инстинктивен страх.

  Шуайджан изпълзя на плочата, приятно загрята от енергията, бушуваща зад стъкления похлупак, разположи се удобно по цялата ú дължина и потъна в размисъл. Сънищата за непознатия свят отвън я тревожеха, а сега бе получила и потвърждение от Нюуа, че опасенията ú не са напразни. Скоро обаче топлината и тишината я накараха да се отпусне и тя постепенно се унесе в сън. Не забеляза как тънка струйка черна мъгла се отдели от повърхността на арката и постепенно я обгърна. Субстанцията нямаше цвят, нито миризма, беше просто струя тъмен въздух.

  Шуайджан въздъхна в съня си и вдиша.

  Когато се събуди, светлината от купола беше започнала да помръква –  наближаваше периодът на сумрачния ден.

  „Колко време съм спала?“, зачуди се тя и понечи да тръгне към дупката си под големия камък на брега на езерцето с лебедите. Внезапно от портокаловата горичка отсреща се разнесе звънък смях и тя видя двамата човеци, разхождащи се из Градината, хванати за ръка, да разговарят и весело да се смеят. Някакво непознато, неизпитвано дотогава чувство я обзе:

  „Колко са щастливи и безгрижни! Любимците на Създателя, неговите последни творения. И са двама от вида си, а аз съм сама. Не е справедливо!“

  Чувството, изпълнило цялото ú същество, беше мъчително и я изгаряше като невеществен, но съвсем осезателно нараняващ огън.

  „Какво ми става? Не ми харесва това, което изпитвам. Готова съм да направя всичко, само и само това ужасно усещане да изчезне!“

  Двамата човеци се отдалечаваха и вече почти се бяха скрили от погледа ú, но Шуайджан все още чуваше смеха им. Тя се плъзна надолу по  кремъчната плоча и решително тръгна след тях.

                    /Следва/     

https://www.youtube.com/watch?v=Hvyv5kPHWio