Кърджали, Свят Миден, наши дни

  – Обаче ако не спрете да дърдорите и не минете към действие, Белинда никога няма да се роди. Така че, приключвайте с приказките и пристъпвайте  към съществената част, нямате време!

 Мирабела се замисли: имаше нещо, което беше пропуснала, какво?

  – Не можеш да си представиш колко си права, сладурче –  Белинда никога няма да се роди!

  От екрана възникна прашен и омацан с мазилка и олющена боя образ в клоунски дрехи.

  – Алибей! Пак ли ще ми суфлираш? Как така няма да се роди? Кой тогава ще спаси Световете на Светлината? Стига си ми мътил главата! И без това пропуснах нещо.

  – Сигурно затова в последно време ядеш портокали като невидяла – Алибей посочи разпилените по бюрото портокалови корички. – Да беше си изхвърлила боклука поне!

  – Нарочно не ги изхвърлям, харесва ми ароматът на цитрус. Помага ми да се съсредоточа. Освен това обичам портокали! Защо казваш, че Белинда няма да се роди? Тя е съществена част от сюжета. Вече си избрах прототип…

  – Защото в живота на авторката се случи нещо съществено, за което ти не знаеш.

  – Какви ги говориш? Каква авторка? Аз съм авторката! За оня нещастник Вергилий ли говориш? Ха!

  – Той е автор, но не е Авторът.

  – Стига си ме обърквал. Аз съм авторката, Авторът или както там се нарича! Ето! – тя изтрака напосоки по клавиатурата. – Пиша, не виждаш ли?

  На белия лист на екрана се мъдреше: „Портокалът не беше на това мнение.“

  – Уф! – изстена Мирабела. – Пак този портокал! А, сетих се!

  Тя понечи да продължи.

  – Портокалът не беше доволен да стои в джоба на изключително умния Алибей, защото беше доста глупавичък плод, изтърколи се оттам и отиде по коридора до също толкова глупавата Юймин и се пъхна в ръката ѝ. После…

 – Млъък! – изрева Мирабела като бенгалски тигър и удари с все сила по клавиатурата. – Не ми издавай сюжета, мършав лешояд такъв! Ще те… Ще те оставя по бели гащи насред стадиона в Милано, да знаеш! Пред 40 хиляди зрители! Ще видиш ти!

  – По-добре! – извика Алибей и се озъби зловещо. – Мислиш, че не знам какво ми готвиш? И не говоря за дрехите. Не искам, разбра ли? Добре си ми е и така.

  – Ти сам си го пожела, не помниш ли? – каза вече успокоено Мирабела и се опита да включи отново блокиралия екран.

  – Няма значение! Рисковано е. Да не си посмяла!

  – Който не рискува, не печели! – промърмори Мирабела и се приготви да продължи. – А сега, ако обичаш, влизай си в екрана и ме остави на спокойствие да работя!

  – Правиш го, защото ми завиждаш! – Алибей беше не на шега разгневен. – Защото мога с няколко думи да кажа това, което ти казваш на няколко страници!

  – Така ли било? Стоиш ми над лявото рамо и надзърташ непрекъснато. Гледаш ме какво ям и после претендираш, че ми подсказваш. Не на мен тия номера! И какво казваш? Алибей е умен, а портокалът – глупав. Юймин е глупава, Дешанг е глупав, само Алибей е умен!

  – Ти сама ме нарече глупав, не помниш ли? Не се сърдѝ на огледалото! – каза дяволоидът тихо и се разтвори във въздуха.

  – Огледало, трънки! – продължи, все още ядосана, Мирабела. – Аз не съм ти! Знам кога да спра! Не е въпросът в дължината на написаното, нито в това дали е проза или поезия. В умението е. И в искреността. Аз пиша по интуиция, а не с надзъртане.

  „Не, не, не!“, повтори печално ехото.

  – Не, ама да! Млък и ти, А-дам, крадец на ябълки такъв!

  – Дали на ябълки, дали на праскови¹, дали на портокали – каква разлика? И внимавай, на крачка си от параноята! Току-виж връчили романа на някой друг да го довърши! – подаде се отново измацаната физиономия на дяволоида, ухили се сардонически и пак изчезна, този път окончателно.

  Портокалът не беше доволен от съдбата си. Израсна на едно дърво край слънчевия Антисамоски залив на остров Кефалония. През цялото време, докато зрееше, си мислеше, че му е предначертана велика съдба. Представяше си как ще го откъсне някой велелеп посетител на острова с царско потекло и ще го отнесе на трапезата в двореца си или най-малко ще се озове във фруктиерата на някой от тежките венециански търговци – любители на приключения, които често слизаха на брега и носеха чудни и невиждани стоки с богатите си, добре оборудвани кораби.

  Вместо това, един хубав летен ден за него дойде мъж в смешни клоунски дрехи и най-безцеремонно го откъсна, разбивайки на пух и прах всичките му мечти. И портокалът, въпреки волята и желанието си, се озова в опушена и мизерна пещера, край запален примитивен огън в компанията на две печени яребици и на още няколко от събратята му, откъснати от родното дърво.

  Домакинята беше жена с измъчено лице и змийски поглед, която готвеше неохотно, набързо и все се оплакваше от пребиваването си в тази, меко казано, семпла обстановка.

  – Ей, прекаляваш! Оливия никога не се е оплаквала! Тя беше щастлива с мен, където и да е, защото ме обичаше! – Алибей заканително замахна с юмрук от екрана.

  – Откъде знаеш? Ти си го изпроси! – каза неумолимо Мирабела и продължи да пише.

  – Противоречиш си бе, момиче! – каза жалостиво Алибей. – Трябва да се придържаш към истината! Иначе ще ти вземат Книгата.

  – Ааа, скъпа ти е истината, когато ти отърва. Добре де…

  Или поне така си мислеше портокалът. Той имаше навика да проектира собствените си мисли и опасения върху околните и затова често се заблуждаваше за мотивите им.

  Портокалът вярваше, че заслужава по-добра съдба. Той беше много родовит! Прадедите му по майчина линия възхождаха към портокаловите горички край Марбея в Испания и се радваха на вниманието на най-видните андалуски големци, а по бащина линия – чак от прародината на сочния плод  – Китай. Не случайно ароматните оранжеви топчици ги наричат „китайски ябълки“.

 – Дърветата нямат бащи и майки! Цветовете на портокала са двуполови…

 – Ще си затвориш ли най-после устата, суфльор такъв! Стигат ми Критиците и редакторите атрактори, ами и ти ми досаждаш!

  – Само аз и Нефертити сме легитимни. След като ти отстрани по толкова изобретателен начин Габриел…

  – Ааа! – Мирабела, извън себе си от ярост, загуби ума и дума и само сумтеше нечленоразделно.

  – Добре де, млъквам! Продължавай!

  – Продължавай, лесно е да се каже. Да не е концерт по желание! Не може да се работи така!

  Затова, когато му се удáде удобен случай, портокалът се шмугна в джоба на дяволоида…

 – Повтаряш се! Мишелъв вече го направи.

 – Добре де…

  Портокалът не остана доволен и дори тогава, когато дяволоидът го пъхна в джоба си и премина през светещото нещо, което приличаше на врата.

  „Кой знае къде ще ме отнесе! На него не може да се разчита. Току виж ме завлякъл направо в Ада. С дяволоиди не трябва да си имаш вземане-даване, дори и когато са облечени в клоунски дрехи“, разсъждаваше оранжевият плод и се оказа прав – попадна в ада, или почти там – дълбоко под земята.

  След като се озова в тунела под парка на вила „Отоне“, той благоразумно се изтърколи от джоба на Алибей, миг преди таванът да се срути отгоре им, търкулна се надолу по коридора към двамата китайци, попаднали също в капана на лабиринта, и се спря до ръката на изпадналата в несвяст девойка.

 – Останалото ти вече го изплямпа – каза кисело Мирабела. – Юймин взе портокала и го прибра в джоба си, преди Дешанг да отвори вратата на стаята под павилиона и така плодът попадна в подземието на Четирите добродетели. Сега вече може да минем към момента на зачеването…

  – Не можем!

  – И защо?

  – Виж си текста! Читателите не обичат дълги повествования. Изчерпа си лимита за днес. В незначителни разговори с мен. Ха-ха-ха!

  – Ах ти!

  – Читателите ще трябва да почакат. Поне още няколко дни. Както и Юймин и Дешанг. Ха-ха-ха!

  Смехът му продължаваше да кънти и след като вбесената Мирабела хлопна капака на лаптопа.

  /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=qF3PQY2TkRY

https://www.youtube.com/watch?v=tr4lAysV5ig

1.“Крадецът на праскови“ – филм на Въло Радев с Невена Коканова и Раде Маркович.