Остров Кефалония, Свят Гама, 17-ти век

  Джиа пърхаше около клона на милапидията и с гордост, примесена с тревога, наблюдаваше бебетата с прозрачни, все още неукрепнали крилца, които пълзяха нагоре-надолу и растяха с главоломна скорост. Скоро крилцата им се изгладиха, наляха се млечнобяла багра, а в долната им част се оформиха петна, прилични на очи на сова.

  Момченцето беше тъмнооко, с триъгълното личице, широко чело, обрамчено от гъста черна коса и малка, остра брадичка. Кожата му, първоначално покрита с бял пух,  постепенно започна да придобива цвят на слонова кост и стана блестяща и гладка.

  Лицето на момиченцето беше слабо, с ясно изразени скули, които му придаваха формата на латинската буква игрек. Очите му, първоначално тъмни, постепенно станаха прозрачни, със зеленикав нефритен оттенък, и малки кафяви точици, разпръснати като съзвездия из ирисите. Имаше остра и черна коса като на брат си, само над челото ú стърчеше снежнобял кичур. 

  Отначало децата си разменяха нечленоразделни звуци, напомнящи гукане, а после постепенно започнаха да ги оформят в ясно различими думи.

  – Наннян¹ – каза  момиченцето и посочи малката птичка, разтворила самоотвержено криле над тях.

  – Не! – намръщи се момченцето и бутна сестра си толкова силно, че едва не я събори от клона. – Птица!

  Джиа се спусна стремително, хвана детето за пояса от разбъркани свилени нишки и го задърпа настрани. Момиченцето послушно се отмести.

  – Птица! – каза пак момченцето, опита се да хване разперената черна опашка на дзинвъй и тя подхвръкна уплашено, издавайки кратък вик : “Ко-ко-о!“. Детето се засмя с нисък, гъргорещ звук.

  „Вече говорят китайски“, помисли си Джиа. „И без моя помощ!“

  Тя се вгледа в мраморното лице на момченцето и видя малката, почти незабележима бенка над лявата му вежда.

„Значи са се проявили гените на един от Осемте – Люй Дунбин². Затова са толкова умни!“

  Две монахини пресякоха двора, като си говореха нещо оживено, а после се скриха зад тежката църковна врата. Момченцето се вслушва известно време, а после каза нещо на момиченцето. То му отговори и двамата зашушукаха, приближили глави. 

  Висока жена на средна възраст в пастирски дрехи носеше на ръце малко агънце и му говореше нещо. После го пусна в кошарата на съседната къща и се изгуби нагоре към хълмовете над селото.

  „Влашката принцеса Роксана? Не може да е тя, минали са сто години. Сигурно е нейна потомка.“

  Момиченцето на клона посочи към кошарата:

  – Миел³ – каза то.

  – Не, мией⁴ – настоя момченцето и примлясна с устни. После се изправи на клона и направи няколко стъпки. Погледна към двамата мъже с барети и пищни кадифени костюми, които пресичаха двора.

  – Ама не разбирам защо си говорим като малки бебета с по една дума! – каза детето на чист италиански и се пресегна към най-близкия плод.

   Момиченцето също се изправи на крака и грабна милапидията от ръцете на брат си. После се хвана за горния клон и с необикновена ловкост се закатери нагоре.

  – Стигни ме, де! – извика тя.

  Момченцето се втурна след нея и клоните на старото дърво запращяха.

  „Вече проходиха!“, си каза Джиа и се мушеше из листака в опит да не изпуска от поглед двете деца.

  Те седнаха на един от горните клони и захапаха всеки по ябълка.

  – Тези долу са досадни! – каза момичето на китайски.

  – Няма достатъчно ябълки. Ще ни ги вземат – отговори момчето с нисък, боботещ глас, отчупи едно зелено клонче и махна в посока към манастира.

  Лека, прозрачна мъгла закри за миг дървото и после се разсея.

  – Вече няма да ни виждат. Глупави хора!

  „Защо ти е меч, щом можеш да превърнеш дори едно клонче в оръжие?“, си каза Джиа, наблюдавайки децата.“Белинда вече си има име, но трябва да кръстя момчето. Той оцеля в дланта на Мариам. Нека бъде Джан – длан. Джан и Белинда, добре звучи!“

  – Но те имат имена, а ние не – нацупи се момичето, сякаш чуло мислите на птичката.

  – Какво беше първото нещо, което чухме? – попита момчето.

  – Нищо, само тя пищеше: „Ко-ко-о!“⁵ – каза момичето и посочи  суетящата се над тях Джиа.

 – Така да бъде! – каза момчето. – Ти ще си Ко, а аз ще съм Ко-о! Всеки път, когато тя се разпищи, ще казва имената ни! – засмя се момчето.

 – Ко! – викна то.

 – Ко-о! –  додаде момичето.

 – Ко-ко-о! – отговори им птицата, кацна до тях и разроши пера.

 – Видя ли? Действа! – прихна момчето.

 „Добре!“, си каза Джиа. „Това ще са тайните им имена. Вече наближава обяд. Те растат. Сега са колкото четиригодишни деца, но след около час ще са юноша и девойка. Трябва да намеря начин да ги накарам да слязат долу. Иначе ще умрат“.

  – Сова! – прошепна Джан.

  „Това пък на какъв език беше?“, зачуди се Джиа.

  – На български, на какъв друг! – изсумтя Мирабела.

  Тя хвърли купчинка портокалови обелки в кошчето до краката си.

  – Добре, че Пата-Кюта не знам какво си го няма – първо щеше да ми изяде портокала, а после щеше да ме критикува! Ама и тези китайци! Превръщат потентността и способността да имаш потомство във висш  идеал и единствен път към дълголетие и безсмъртие, а после въвеждат мораториум върху раждането на повече от едно дете. Не е чудно, че им избиват чивиите от време на време! Кой би издържал подобно противоречие? Но пък има ли нация в света, на която да не ú избиват чивиите периодически? Или се гърмят като полудели в гангстерски войни и се самоунищожават с наркотици, или взривяват търговки центрове, тровят въздуха и водата с химикали  и какво ли още не! Глупави хора, както би казал Джан.

  Чу се нисък, протяжен звук, подобен на бучене на далечна вода, придружен от свистящ плясък на криле. Звукът премина в монотонно подсвиркване, което се накъса на кратки, пресипнали фрагменти и всяка „фраза“ завършваше със зловещ, кискащ се звук.

  После се появи самата птица – огромна снежнобяла сова, с остър, закривен клюн, рубиненочервени, трескаво проблясващи очи, снопчета пух, там, където трябваше да бъдат ушите и белезникав „венец“ около лицето, светъл по краищата и потъмняващ към средата. Размахът на крилете ú беше около метър и половина, а извитият ú клюн тракаше застрашително.

  Джиа се хвърли към хищника и изписка предупредително. Совата обърна към нея огнените си очи и сърцето на малката птичка примря – толкова близък и познат ù беше погледът на птицата – пълен с тъга и отчаяна решителност. Не можеше да има грешка, цялото същество на ангелицата ú подсказваше кой стои срещу нея.

  – Юйлин! – извика тя. – Дъще, ти ли си това?

  Совата отново изкрещя и се спусна към децата.

  – Юйлин! – изписука Джиа. – Недей, това са синът ти и дъщеря ти! Спри!

  Птицата пикира над клона, където стояха притихнали двете деца, подмина ги и се насочи встрани от дървото. Там въздухът странно се завихряше и потъмняваше и от него постепенно се оформяше гигантска змия с рога и жълти, светещи очи. На челото си имаше очертано като диадема огромно черно сърце, а люспестата ú сребриста опашка завършваше с топка като боздуган с форма на сърце, покрита с остри шипове.

  Небето се отрупа с облаци и скри слънцето. Над манастира се спусна треперлив и сгъстяващ се здрач.

  – Дама Пика! Пипалото от Чернобил! – изписка дзинвъй. – Как ме е намерила? Юйлин, пази се!

  – Вссичко ссе връща, нали ссестро! – изсъска змията. – Доссега ти плашеше някои  хорра с обрраза на змията, а дрруги карраше да те почитат! А сси ссамо една сстрахливка! Ссррам и поззо-р за ррода на влечугите. Прредателка! Не засслужаваш да имаш потомсство! Крръвта ти е раззвалена! Предпочете феникс-са пред нашия ррод!

  – Твоята кръв е развалена! – извика Нюуа. – Кръвосмешението не случайно е грях. Затова си наказана! А потомците ти са изроди. Всички са с генетични дефекти –  през поколение, две или три. И застанаха на страната на Мрака. Ще загубят войната, ще видиш!

  – Нещасстница! – извика разярена змията и размаха опашката си като камшик. – И къде е този път твоята беззценна приятелка Ева-Мария? Тя се оказза по-ссговорчива и ме послуша, откъсна плода и наруши забраната. Двамата с глупавото ú приятелче ссе полакомиха да станат безссмъртни. Къде е ссега да ти помогне? Ти имаше шансс да станеш прародителка на земния ррод, тррябваше -само да станеш жена на брат сси!

  – Никога! – извика Нюуа. – Аз имам един съпруг и той е Тай. Бяхме предопределени един за друг. Но ти не беше толкова претенциозна, като мен. Ти се ожени за брат ми Фуси⁶, нали? Взе това, което аз отхвърлих. Винаги си се хранила с огризките от трапезата ми. Беше и си оставаш една нещастна боклукчийка! Е, сега ти си прародителката. Но до хората не можа да се добереш. Стана родоначалница на жалките касиопейци, които създават деца през 200-300 години. И това ви е много!

  Змията наедря толкова, че главата ú почти опираше в облаците. Наоколо настъпи непрогледна тъмнина и се виждаха само светещите очи на влечугото. То се уви около дебелия ствол на дървото и запълзя към двете деца, които започнаха да се мятат из клоните, а после тръгнаха в различни посоки – Белинда се катереше нагоре, а Джан се изгуби в листака на долните клони.

  Совата затрака с клюн и се поколеба нерешително. Не знаеше накъде да тръгне – нагоре или надолу. Тя изкряска отривисто. Джиа я разбра и се шмугна в долните клони, за да търси Джан, а совата плесна с криле и литна нагоре. Стигна до Белинда и я закри с тялото си. После обърна клюн към ствола на милапидията и започна неистово да нанася удари по кората. Оттам захвърчаха искри⁷, които се сипеха като фойерверки надолу върху туловището на змията и тя засъска уплашено. Искрите постепенно се разгоряха и скоро ярки пламъци озариха притъмнелия въздух. Стволът се запали и гореше с непостоянен, оранжев пламък.

  Джиа трескаво се гмуркаше в гъстите листа, но Дама Пика я изпревари. Малката птичка с ужас видя как гъст дим обвива телцето на Джан и сякаш изсмуква жизнените му сили. Накрая върху най-долния клон лежеше едно бездиханно момче, с мъртвешки бледо лице и затворени очи. Змията побутна клона и той с трясък се счупи. Тялото на детето полетя надолу и падна в тревата. Облаче бледи светулки излезе от ноздрите му и се изгуби в черното небе над манастира. Душата на Джан беше отлетяла. Дама Пика обви топлото още телце и гъстият черен дим проникна в ноздрите и полуотворената му уста. След малко детето помръдна, отвори очи и седна в тревата.

  – Ко-ко-о! – изписка малката птичка и се спусна надолу.

  От устата на момчето изригна черен пламък и дзинвъй като камък падна в тревата, а медальонът на шията ú отхвърча встрани. Детето протегна ръка, обвита в черен дим към вкамененото тяло на птицата, но отгоре се стрелна совата и го клъвна. То изпищя.

  Совата подхвана с клюна си медальона и го метна на врата си, след това вдигна малката птичка за едното крило, сложи я на гърба си и се устреми нагоре към клона, където седеше трепереща Белинда. Совата сложи птичката в ръцете ú и посочи медальона. Момиченцето трескаво го разкопча и сред бушуващите пламъци в короната на милапидията се отвори Врата. Совата махна с крило към зеещия отвор. Белинда, стиснала вкаменената птичка, с жълтия медальон на шия, подскочи нагоре и мина през отвора. Совата я последва. Дървото постепенно започна да гасне, но когато Дама Пика успя да стигне до мястото през нажежените още клони, Вратата вече се беше затворила. С неистов съсък змията се стопи в просветляващия въздух над Кефалония.

  Зад вратите на църквата се чуха възгласи и стройно пеене на хор. Литургията беше към своя край. Когато миряните и монахините се изсипаха в двора, над планините небето вече беше модро и ясно, както преди. По средата на двора се извисяваше вечната милапидия, сякаш разигралата се трагедия преди малко въобще не се бе случвала.

  Само на тревата под дървото лежеше малко, около четиригодишно момченце, което се размърда, седна, оглеждайки се учудено и се разплака под погледите на насъбралите се наоколо хора.

  – Виж ти, виж ти! – каза един висок, риж мъж от тълпата на спътницата си – жена с азиатски черти в напреднала бременност. – Какво имаме тук, Оливия? Вместо бялата „Милост“, намерихме нещо не по-малко ценно! Нежели подушвам кръвта на змията? Трябва да вземем с нас този малчуган на всяка цена.

  – Нямам нищо против, Алибей! Тъкмо нашият Дун ще има компания. Аз едва ли ще ти родя друг наследник, като се има предвид колко рядко дяволоидите се сдобиват с потомство. Нека синът ни си има другарче в игрите.

  – О, не, скъпа! Няма да станат приятели. Аз ще се погрижа за това. Намерихме на Дун не приятел, а слуга! Това заслужават проклетите потомци на онази опърничава ангелица. Ще бъде забавно, нали? Но как ще го наречем?

  Оливия се вслуша в клокочещия плач на детето, което я погледна с тъмните си, плувнали в сълзи очи, а после внезапно се усмихна с щърбава усмивка.

  – Колко е сладичък! – възкликна Оливия. – Нека бъде Джън – гръм. Какво ще кажеш?

  – Звучи добре. А фамилията му ще бъде Чън. Като генерал Уантин Чън, основателят на бойното изкуство тайчи чуан – „юмрукът на великия предел“. Ще го държим изкъсо като в юмрук. Джън Чън, чудесно име му измислихме!

  – Алибей! –  каза Оливия, хвана се за корема и лицето ú придоби пепеляв оттенък.

  – Какво има, скъпа, прилоша ли ти?

  – Беше за миг, Алибей, вече ми мина. Но имам лошо предчувствие.

  – Хайде, любов моя, това е от бременността. Ще ти мине! В тази пустош тук нямаме никакво разнообразие. Ще бъде забавно, обещавам ти! Освен това аз имам предчувствие, че скоро ще се измъкнем оттук.

  – Дано, Алибей, дано! – каза Оливия,  но гласът ú не звучеше уверено.

                       Чикаго, летище „О’Хеър“, Свят Гама, 14.02.2020

  На няколко столетия напред и няколко хиляди километра на северозапад, на летището в Чикаго, в една от детските стаи за отдих се появи около четиригодишно момиченце с вкаменена птичка в ръце и огромна бяла сова, която не отстъпваше и крачка от него.

  Доктор Мелъди Райт пое малката птица от ръцете на детето, отвори медальона и посипа безжизненото ú телце със златист прах.

  – Джиа, какво стана? Къде е момчето?

  – Изгубихме го, Мелъди! Няма го вече, Шуайджан го уби – изплака ангелицата.

  – Трябва да се погрижим за Белинда! – засуети се Мелъди. – Ще ви скрием  на друго място. Внучката ти трябва да порасне достатъчно, за да може да се включи във войната. Сега е прекалено слаба. Скоро тук ще дойде един много загрижен архангел, който с нищо не трябва да отвлича вниманието си. Юйлин, ти ще дойдеш с нас! – обърна се тя към совата, която избуха и закима с белоперата си глава. – Трябва да отвориш брошката си, чу ли? Само с медальона няма да мога да ви пренеса там, където възнамерявам. Но това може да стане единствено в Тунела на любовта, който е на около 500 метра оттук.

  Доктор Райт отвори гардеробчето и извади оттам детска рокля, чифт тъмни очила и малко жълто куфарче.

  – Джиа, преоблечи се, облечи и детето! Не трябва да привличаме внимание!

  – Почакай, не може ли да върнеш човешкия облик на Юйлин, както върна моя? Моля те!

  – Не мога, Джиа, тя е минала през Гърло. За да стане отново човек, пак трябва да мине оттам, а и тогава не е сигурно. Теб прахът те превърна в птица и прахът те освободи. Съжалявам!

  След малко една млада жена с малко момиченце бързаше по коридора на Терминал 5 в посока към Тунела на любовта. Жената носеше препарирана сова, а детето буташе делово жълто куфарче на колела.

  Един висок блондин със сини очи се размина с тях и се отправи към  стойките пред стаята за отдих, за да зареди телефона си.

  Когато стигнаха до тунела, който за щастие беше пуст, оживялата сова  бръкна с клюн под крилото си. Прахът от Бялата лилия се смеси с праха от медальона и през появилата се Врата жената, детето и птицата изчезнаха бързо и незабелязано от летището.

  Мелъди хукна обратно към Терминал 5.

    /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=jZHC_7Awq1I

https://www.youtube.com/watch?v=A_CqKlby8zM

 1.Няннян /майка прародителка/ – група божества, помагащи при раждането и защитаващи новородените. Сун-дзъ няннян – господарката, носеща синове, богиня-чадоподателка; Янгуан няннян – господарка на божественото зрение, защитаваща децата от болести на очите; Цуй-шън няннян – майчицата, ускоряваща раждането.

2.Люй Дунбин – един от осемте безсмъртни, вечният студент. Бил заченат след като майка му почувствала в стаята си нежен, тънък аромат, раздала се небесна музика и от небето на леглото се спуснал бял щъркел и внезапно изчезнал. Родил се с шия на щъркел, гръб на маймуна, туловище на тигър и бузи на дракон. До лявата вежда имал черна бенка. От ранна детска възраст се стремял към знание и имал необикновени способности. Можел да помни на ден по 10 000 йероглифа. Овладял изкуството на магията, получил меча на вълшебното могъщество, с чиято помощ може да се скриеш на небесата и да станеш невидим за злите духове.

3. Miel /рум./ – агне

4. Мiei /рум./ – агнешко. Думите са от Гугъл Преводач, надявам се да са правилни.

5. „Ко-ко-о!“ – според легендата А Со била сестра на мъжа на А Ко. Когато той заминал, двете жени тръгнали на разходка и един тигър отвлякъл А Ко. Майката на А Со се страхувала от гнева на сина си и изпратила дъщеря си да търси жена му. Тя не я намерила, а сама била превърната в птица, която продържава да търси А Ко с вика: „Ко-ко-о!“

6. Фуси – според китайската митология, брат на Нюуа. Те единствени оцелели след потопа и Фуси предложил на Нюуа да се оженят, за да създадат отново човешкия род. Нюуа не искала, но накрая склонила, при условие, че брат ú я догони. Тъй като тичала много бързо, той все не успявал да я настигне. Накрая, по съвет на костенурката Ао, той се обърнал и се затичал в противоположна посока и я пресрещнал. Така Фуси и Нюуа станали прародители на човечеството.

7. Оттам захвърчаха искри –   според китайската митология суйму е вълшебно дърво, затъмняващо слънцето. За за да не живеят хората в пълен мрак, сова кълве дървото и извлича от него искрящ огън.

Източници:

М. Кукарина, „Словарь китайской мифологии“

А. А. Маслов, „Китай: укрощение драконов /Духовные поиски и сакральный экстаз/“