ЦВЕТЕ  ЗА  ЧИЧО  СЕРАФИМ

В памет на един мой приятел

            „Когато станах вече калфа, казах на баща ми: “Дай да вземем две кожи черен бокс и гьон, за да направя на цялото семейство по един чифт обувки.” Взех мерките на всички и почнах да работя. Това продължи двадесет дни, направих обувките както можах. Когато довърших и последния чифт, взех един зюмбюл от папур и напълних в него всички обувки. След това ги занесох при чорбаджията, за да видя дали ще хареса моята работа. Той взе един по един да ги оглежда и като приключи с всички, каза: “Браво бе, Серафимчо, та ти вече не си калфа, а направо си станал майстор, макар и без майсторско свидетелство.”

За кой ли път разглеждам този свитък от десетина леко пожълтели, но със сигурност много скъпи за него листи, носещи малко стряскащото заглавие „Автобиография на ветерана от Втората световна война Серафим Николов Серафимов”.

Търся очите на този вече 88 годишен старец, за да видя в тях онова дребничко, но много жилаво момче, което по цял ден опъва синджира на тежкия мях в бащината си коларско–железарска работилница или пък се надбягва на воля с вятъра, възседнало  своето неизменно бързоного конче, носещо страховитото име Черкез. Опитвам се да видя и младото ергенче, навиващо пружината на покрития с неувяхваща романтика пътефон по още по-романтичните зелени полянки на Гаази-Баба, да видя и танкиста, яхнал своя „Майбах” по огнените пътища на проклетата война. Но най-вече исках да видя онзи грижовен съпруг и баща, тръгнал пеш през дълбоките, стигащи едва ли не до раменете му преспи, из безмерната добруджанска шир в ужасяващата зима на 1954 година, само и само да бъде близо до своето семейство.

Търся да видя и ръцете му, които животът безмилостно е намачкал и напукал като кори на добруджанска баница, да потреперя от пламналия поглед на любимото девойче, усетило по румените си бузи любовното им докосване, да почувствам ласката на суровата им нежност, когато е галил с тях спящите в креватчетата  свои невръстни синове.

*     *     *

… Знаех, че ще го намеря там, в северния край на градския пазар. Продава обувки. Баща ми внимателно избутва инвалидната количка, в която съм седнала. Гледа да не закачи някого от пъстролюдното гъмжило на пазарната суета. Стигаме и до неговата сергия, ако така може да се нарече малката сгъваема масичка, на която той е сложил няколко чифта обувки. Беше седнал на едно също такова малко сгъваемо столче, но като ни видя, се изправя.

- Добра среща – посреща ни чичо Серафим и свойски ме погалва по бузата.

Зная я тази милувка. Още бях дете, той идваше при дядо ми, с когото бяха приятели и бащински прокарваше силните си мазолести ръце по бузата ми. Още тогава разбрах, че не го прави от съжаление. Той не можеше да съжалява хората. Просто умееше да ги насърчава.

И сега, макар и десницата му да не беше толкова силна, тя не съжаляваше. Отново усетих старата увереност.

Тогава видях пръснатите карамфили пред масичката му. Бяха два или три. Бели.

- Значи на тебе и карамфили ти подаряват – не можех да пропусна този момент -  че събери си ги, де. Тя, леля Станка, няма да ти се кара. Сложи си ги във вазичка. Я колко са красиви!

- А, те не са за мене. Когато дойдох преди малко, бяха вече тук – отначало не схвана шегата ми чичо Серафим. После се усети, старческата му усмивка заля лицето му – Ама си и ти една. Също като дядо си Ваньо. Все намираш начин да се пошегуваш.

Защо ли тогава се загледах в тази усмивка. И в тези карамфили…

*    *    *

Няколко дни по-рано казах на чичо Серафим, че искам да напиша един материал за него. И че за целта трябва да проведем нещо като интервю, да го запишем, да направим няколко снимки и т.н. Той уж прие, но после ми донесе онези пожълтели десетина страници с автобиографични данни: „Ето, тук има всичко. Прегледай ги и пиши!”

Прегледах ги, даже много задълбочено ги изчетох, щяха да ми свършат работа, но въпреки всичко, исках да ми разкаже още нещо за себе си. Споделих това с него, а той ми предложи на следващия ден да отида на пазара, за да се уговорим за среща.

*    *    *

Стоях пред него, загледана в усмивката му. Уж ми стана топло от поувехналата ѝ лъчезарност, но… не знам… някой от някъде ми подсказа, даже… сякаш ми прошепна, че… я виждам за последен път. На живо…

Десет дни по-късно пак я видях…

Този път на една снимка от един некролог…

Сетих се за карамфилите… Макар и да не бяха мои, те се оказаха последното ми цвете за чичо Серафим…