Дайте да се разберем
Продължение 5
Да се обадя да ме нахокат
Тръгнахме късно от морето. Хич не ни се тръгваше, ама к‘во да правиш – броени дни. Затуй пък са толкоз сладки. Тръгнахме си към 7 вечерта. Искахме да сме на плажа до последната минута. Бяхме освободили хотела и се качихме в колата, както бяхме солени. Спирахме по пътя да ядем и се прибрахме в къщи към десет и половина. Викам на жената:
- Само се къпя и лягам
- Добре де, всички само се къпем и лягаме. Утре ще разтурям куфарите.
На сутринта, жената извади мръсните гащи и фланелки и зареди пералнята. След малко чувам вик от мокрото:
- Милоооо, пералнята не работи!
- Чакай, само да чуя тука по телевизията говорят за някакви протести в Стара Загора, София и другаде.
- Н‘айш к‘ви протести щи дам. Казвам ти, че пералнята не работи. Ела да я видиш!
Излизам в коридора. К‘во да и гледам на пералнята. Аз от перални нищо не разбирам.
- Пусна ли и водата? Като тръгвахме нали я спрях.
- Е, пусната е, разбира се. Снощи нали се къпахме.
- Ама то има друг кран само за пералнята.
- Знам, пуснала съм го. Не съм още толкова изперкала.
Гледам пералнята – на дисплея мига Е0024. Явно е код на някаква грешка. Аз, като нямам книжка за пералнята, няма и къде да видя какво значи, пък и да видя, не знам какво трябва да направя.
- Търси сервиз!
- Къде да го търся тоз сервиз?
- Е, ми отвори Google! Тоя телефон що го държиш по цял ден в ръцете си.
Отварям Google и откривам три реклами за сервизи на бяла техника и една за перални и съдомиялни. Естествено звъня на последната.
- Ало, добро утро.
- Добро.
- Извинявайте, видях този телефон в Google за сервиз на перални машини.
- Дааа. Само момент да повикам мъжа ми.
…
- Здрастиии – продължава ведър мъжки или младежки глас.
- Здравейте. Имаме проблем с пералнята. Не тръгва и на дисплея изписва код на грешка.
- Имате ли вода?
- Амиии, мисля че имаме.
- Я, пробвай!
Пускам чешмата в кухнята – има вода.
- Има вода.
- Добрееее. К‘ъв е кода?
- Е24.
- Добрееее.
- А пералнята к‘ва беше.
- Казвам марката и съм сигурен, че преди това не съм му я казвал.
- Добреее. Донесете я тука. Ще я видя тия дни.
- Ама как така. Тук в рекламата пише, че правите диагностика и ремонти и на място в къщи.
- А бе, така е по принцип. Ама то днеска, много жега.
- Имате предвид, че имате много работа ли?
- Не, бе, не бе. Времето е много горещо.
- Ние имаме климатик в къщи.
- А бе вий имате, ама аз докат дода.
- Ако трябва да дойда да Ви взема от някъде?
- А, к‘во ш мъ зимаш. Няма. То всичкия инструмент ми е в колата.
- Добре, кога можете да дойдете, защото снощи се прибрахме от море, след ден ни е полета за Щатите, а дрехите ни са мръсни в пералнята. Ако трябва да отивам да купувам други.
- Ама вижте, господине. Аз нямам ник‘ва вина за т‘ва.
- Моля Ви се, аз не Ви обвинявам. Просто имам нужда от помощ и понеже прочетох добри отзиви за Вас, Ви се обадих.
- Щатите викаш, на екскурзия нещо ли?
- Не. Ние живеем в Щатите, от много години. Сега се прибрахме тук малко на почивка.
- Ми тъй кажи, ве. Добре, чи ми съ обади днеска, щот утре заминавам за Гърция. Вторник има помалко коли на Маказа. После нямаше да мъ намериш една седмица.
- Все пак, кога можете да дойдете?
- Ши дойдаааа, чакай малко да видя…Щи дойда към единайсе и половина. Дай няк‘ъв адрес.
- Няма ли някаква възможност за порано.
- Ама, вий к‘во си мислите, ве, че аз тука си седя и чакам само вий да ми се обадите. доста троснато ме засреща майсторът.
- Добре. Когато може.
Казвам адреса и отивам да поема ударите от жена ми.
- Мило, техник ще дойде чак към 11:30.
- Е, хубава работа. И аз к‘во да правя до тогава?
На устните ми е да кажа: „Прави каквото искаш, аз какво да направя.“, но си прехапвам езика и гълтам думите.
- Мило, той добре, че изобщо ще дойде, щото утре заминавал на море на Гърция
- Яааа, търси някой друг!
- Ама как? Аз вече се уговорих с човека.
- И аз, к‘во – да седя тука и да го чакам. Нищо не мога да почна преди да оправя тая кочина.
- Е, чак пък кочина. Няколко фланелки, няколко гащи.
- Да, бе. Аааа, само не поглеждай с тоя поглед. На ръка няма да пера. Аз на ръка не съм прала от .. не знам си колко време. Аааа!
- Мило, само не се ядосвай. Всичко ще бъде наред.
- И тоя викаш в Гърция, а? А, ние що не отидохме в Гърция? Значи едни тъп водопроводчик може да ходи на почивка в Гърция, а ние дето 20 години сме в Щатите – не.
- Calm down! Relax. Дииишааай. Ти заради една пералня подпали моторетката. Спокойно бе, бейби. Всичко ще се оправи. Ще отидем в Гърция догодина. Пусни сега да пием по едно кафе, ама от американското.
- Пусни си ти! Аз отивам да спя.
Преглъщам и премълчавам. Да отнемеш някое удобство на една американска домакиня е все едно да направиш предпоставка за трета световна война. И понеже аз не искам да участвам в такава, се оттеглих в базата си, която за мене се явяваше холът. Синковецът още спеше, така че нямахме конфликт за ресурса диван.
По телевизията повтаряха репортажа за протестите. Хиляди хора се бяха събрали в защита на момиче, рязано с макетно ножче от някакъв анаболен, напомпан младеж. Изрод. Как може, бе? Ние тука станахме като за филм с Антъни Хопкинс. Как беше оня за агнетата?
Аз уж следя новините от България, но не бях виждал да се събират толкова хора по улиците от 1994-та - световното. По ковида имаше пак някакви протести. Даже си мислех, че нещо ще стане. Но после, след колко там избори, нещата пак се уталожиха. Мутрите пак се настаниха във властта. То те май не бяха излизали, де. Ама, аз какво да направя от Щатите. Първите два пъти ходих да гласувам. После, като ги видях пак какви влизат в парламента, си спестих пътя. Аз каквото можех да помогна на наште, помогнах. Те и двамата си отидоха по ковида. Аз не можах да си дойда, даже да ги погреба. Братовчедите са се оправяли, те си знаят как. И ги пуснали в затворени ковчези. Аз пратих някакви пари, но не е същото. Ковидът беше бая гадно нещо. И ние в Щатите пострадахме, но слава Богу, не фатално. Бизнесът умря за известно време. Нямаше курсове. Всичко беше заприличало на гробища, а градовете изглеждаха като след неутронна бомба, както го учехме едно време в училище. Сгради има, хора няма. Ох, не искам да се връщам към това време.
Гледам - станало 11:30. Викам си: „А, ей сега ще дойде техникът и проблемът ще се реши.“
Жена ми беше вече станала. Все пак направи кафе и седна до мене с пълна чаша. В 11:40 никой още не беше дошъл, нито се беше обадил и жена ми си погледна гневно часовника на телефона:
- Обаждай му се!
- Е, да изчакаме още малко. Може човекът да е в трафик.
- А бе, какъв трафик. Тука няма толкоз трафик. Това да не ти е Чикаго. Обаждай му се!
Аз неохотно взимам телефона.
- Добре де. Ще се обадя. Да ме нахокат пак.
Следва продължение.
© Динко Пантов Всички права запазени