Дайте да се разберем -Това не мейква сенс
Ей, додохме си най-накрая. Двайсе години! Двайсе годинки, баце, не бяхме си идвали от Щатите. Синът ми се роди там и там порасна. Досега не е виждал България.
Първата работа, която направих, като се наспахме, за да преодолеем джет лака, беше да купя банички с боза. Шест банички, с шест големи бози. На всеки - по две. Как се бяхме затъжили за тия банички, не е истина! Вярно, че сме си купували от Чикаго, ама все си виках: „А бе, не са като нашенските“. Ами да ти кажа честно, тези дето купих тука от кварталната пекарна, бяха още по-зле. То направо не ставаха за нищо. Хапнахме с жена ми по половинка и другите ги изхвърлих. Синът ми не хапна изобщо. Тийнейджърът каза, че това не можел да си го причини.
А другото, за което се бяхме адски затъжили, разбира се бяха кебапчетата. Пак сме си купували в Щатите, ама все нещо от вкуса ми липсваше. Отворих Google да гледам за ресторанти с българска кухня. А то такива да искаш. Току до нас ми излиза един – „Joana“. Гледам другите – на всичките имената им американски. Брех. То не беше „Лас Вегас“, „Калифорния“, „Гранд каньон“. Само едно беше българско – „Пъстървата“, но и то беше записано и на английски, само че не като “The Trout”, а го бяха писали „The Trauth”, което е „истина“. Къде е истината, така и не разбрах, но както и да е, да се върна на кебапчетата. Викам на жената: „Ей тука, до нас, отиваме в Joana-та на обяд, хем няма да се налага да карам и ще пием и по бира.“
Синковецът пак недоволен.
-Тате, аз може ли да не идвам и да си поръчам пица по телефона?
-Айде, сега – викам му аз - как няма да дойдеш, ти български кебапчета не си ял, не знаеш какво изпускаш.
Както и да е, навих го и отиваме. Кръчмата – голяма и празна. Масите не са с крака, а с колелета от каруца, навсякъде дърво, ковано желязо – а бе, България отвсякъде. Иначе наоколо едни хотели едни високи офис сгради със стъклени фасади, по улиците бръмчат едни мерцедеси едни BMW-та. Викам си: „Еех, пооправила се е нашата мила Родина“. Щото, иначе с който и да съм си говорил по скайпа, и с наште и с приятели, всеки се оплаква, че положението е много зле. После ми казаха вица за българина пред райските порти – бил си купил BMW на лизинг и умрял от глад.
Сядаме отвън, макар че е жега, тъй де, да вдишваме от атмосферата. То не е много за вдишване, щото навсякъде е прашно – някакви ремонти правят из целия град – воден цикъл ли, какво ли , но всичко е разкопано.
Вътре на бара, на хладното седят две сервитьорчета – момче и момиче и пушат. Махам през прозореца и момчето ме отразява. Идва на масата. „Модна икона“ – рошава рижа коса, брада на 3 дни, изтрити дънки с големи дупки на коленете и измачкана, почти бяла, кенарена риза, със щампована българска шевица отпред.
- Меню ще желаете ли? – пита сервитьора, без „добър ден“
- Ама ще желаем, как няма да желаем.
Сервитьорчето отива пак до бара, който е на около 30 метра от нашата маса и се връща с едно меню с дебели дървени корици и ми го подава.
- А за жена ми, за сина ми? – поглеждам го въпросително аз. – Имате ли и меню на английски, ако обичате.
Синковецът, не че не знае български, обаче с четенето, знам че ще му е проблем.
- Ей, ся – отговаря келнерът Само за менюто на английски, ще трябва да потърся.
- Добре – казвам дай на български, пък аз ще го разкажа цветно.
След почти 5 минути сме оборудване с още две менюта на български, като през това време ние вече бяхме разгледали това, което имахме на масата и бяхме избрали.
- Ши извиняяти, ама английското не можах да го намеря, пък шефа сега го няма да го питам.
- ОК. Няма проблеми. Нали Ви казах да не търсите. Ние междувременно вече си избрахме.
- Тъй ли? Само да запиша и вади от задния си джоб измачкан тефтер, точно като преди 20 години – няма пад, няма смартфон за поръчката. Без такива работи – с тефтера.
- К‘во си избрахте?
Менюто наистина беше богато и изборът беше голям, т.е. не беше лесен – боб с наденица, свински уши, дроб по селски, пача, шкембе, суджук на гребен и какви ли не още български глезотийки за гладни хора. Ние обаче си бяхме решили – кебапчета. Като Парцалев в „С деца на море“ – страхотен филм беше.
- За съпругата ми кюфте и кебапче с гарнитура пържени картофи.
- Със или без? – пита сервитьорът.
- Със или без какво?
- Сирене.
- Без сирене, ако обичате, само като гарнитура и ако може от селските, а не от бланшираните.
- Ами ши питам, щот те селските мисля, че са само на порция.
- Добре, дайте ни цяла порция.
- Друго?
- Of course – за мен две кебапчета и едно кюфте с домати и красавици и за сина ми две кюфтета и едно кебапче с пържени картофи. Всъщност, те ще си поделят порцията картофи с майка си.
Сервитьорът се подпря с две ръце на масата ни и ни застреля с :
- Ама чакайте сега. Дайте да се разберем! Вий колко кюфтета и колко кебапчета ще искате?
Жена ми почна да се надига от мястото си – демек: „Ставай да си ходим!“. Аз и натискам бедрото под масата: „Трай ся, дошли сме, ще хапнем“
Междувременно сервитьорчето понечи да си тръгне, явно беше преценил, че математическите му знания ще стигнат, за да изчисли общия брой кюфтета и кебапчета, но аз го спрях за да можем да си поръчаме все пак и нещо за пиене и български хляб.
Скарата наистина беше превъзходна – мазни кюфтенца с мирис на кромид лучец, а кебапчетата, ах кебапчетата – сочни, с аромат на кимион и с онези прекрасни напречни следи от скарата. Ох, ще се окапя. Зеленчуците бяха свежи и с вкус на зеленчуци. Доматът мирише на домат, краставицата – на краставица. Не като в Америка – никакъв аромат и почти толкова вкус. Жена ми си поръча от любимия айран, сина от любимата Diet Coke(която тук е Кока Кола зеро), а аз от любимата „Загорка“- светло. Оказа се, че сега „Загорка“ вече е собственост на „Heineken“. Питах за „Каменица“ – тя пък била на „Molson Coors“. Аз в Америка никога не си поръчвам бира от тези две марки, но тука май нямам избор. Изобщо, се оказа, че българска бира вече нямало. Всичко се произвеждало под чужди марки. „Загорка – светло“ също вече нямало и ми предложиха „Загорка – ретро“. Явно, като са ми видели прошарената коса и са ме преценили за каква бира съм.
Както и да е, обядът беше страхотен. Дойде време да плащам. Сервитьорът дойде с направена сума в омазания тефтер, та дори и с касова бележка. Аз му подадох банкнота от 100 лева, като му казах колко да си остави за бакшиш (20%, както е в Америка) и младежът изчезна с банкнотата и сметката. Пет минути по-късно покрай нас профуча друг младеж с омачкана кенарена риза със същата щампована шевица – явно друг член на персонала. Младежът тичаше с шеметна скорост в тая жега. Прекоси булеварда и изчезна между блоковете. Викам на жена ми:
- Този сигурно бяга от някого. Да се набира така в тоя пек?!
Жена ми като по-умна от мене веднага съобрази:
- Вече 10 минути чакаме за ресто. Този сигурно е отишъл до някой магазин да развали 100левката.
След още 5 минути беглецът се върна, но вече ходом.
- А, разгеле, ако си права, рестото ни идва и да си ходим на климатик, че и аз се напекох много, а и биричката ме хвана.
Да, ама никой не идва да ни върне парите.
Ръкомахам аз към сервитьорите вътре, ставам прав, да ме видят – никакъв резултат. Таман вече щях да влизам да се разправям и при нас идва момиченцето-сервитьорче. Впити дънки, тежко червило върху тунинговани устни, циците ще изскочат от T-шъртката със щампованата шевица. Може и те да са тунинговани, но нямаше как да проверя. Плеймейтката носи някакви пари и ги оставя небрежно на масата. Виждам, че са ги закръглили 7 лв. надолу от това, което казах на младежа, т.е. тлъстият бакшиш не му е стигнал, та е пратил примамката, да ме загълвика. Ама какво да ме загълвиква – аз съм със жената и синчето.
- Само това ли ще е? – казвам
- Ама защо, колко Ви е сметката? – прави се на луда примамката.
Казвам и сметката и бакшиша по памет, защото колегата й отнесе касовата бележка със себе си.
- Ами аз ще трябва да говоря с колегата.
- А той защо направо не дойде, а праща Вас – започвам да се набирам аз.
- Ей сегичка ще го викна – изчуруликва примамката и бавно се отдалечава, като ме оставя да се насладя на движенията на сочното дупе във впитите дънки. Жена ми ме поглежда лошо и аз оставям гледката само на сина ми. Той обаче си чопли телефона и явно не проявява интерес.
След още някакво време, не знам точно колко, че мозъкът ми почна да се размеква от жегата и от бирата, се появява рижавия, стискайки едната си длан в юмрук. Изсипва на масата 7 лева на монети, вдига рамене и произнася с трагичен тон:
- Ми, к‘во да напрая, нямаме стотинки. Пращах и колегата да разваля, ама…
- И като нямате стотинки, решихте да ми върнете 7 лева помалко, така ли?
Мълчание.
Станахме да си ходим. Жена ми, явно фрустрирана, изфуча едно:
- Никога повече тука!
А в моята глава трайно се загнезди една мисъл: „Трябва да минат още 20 години, за да забравя това, което видях досега, за да ми хрумне пак да се връщаме в България!“
Следва продължение
© Динко Пантов Всички права запазени