Дайте да се разберем
Продължение 7
Изтеглиха ги
Имам доста братовчеди. Не съм ги броил, но майка има две сестри и брат и татко има сестра и брат и всички имат по едно, две деца. Мислех по едно време да правя родословно дърво, но все нямам време. Та единия от първите ми братовчеди – Григор – син на чичо ми, доста се издигна. Беше много умно момче, винаги отличник на випуска – първо в основното училище, където учехме заедно, после в английската гимназия, после МИО в Софийския. Изкара и някакъв мениджмънт и маркетинг в УНСС. Може да звучи невероятно, но без всякакви връзки го назначиха с конкурс във Външно министерство, почти веднага след като завърши. Беше някакъв помощник търговски аташе или какво там. И къде, къде – в Афганистан. После, малко по-нагоре по стълбицата – в Албания. Някой ще каже „Ебати дестинациите за дипломат“. Така, ама баш когато бяха събитията с Енвер Ходжа в Албания, нашия Гришо беше там нещо като заместник на посланика или не знам как точно се води. В един момент посланикът духна или го извикаха и Гришо остана самичък, да се грижи за всичко в посолството. А положението си беше бая напечено. Гришката обаче се справи отлично със ситуацията и натрупа много точки. И после – хоп в Щатите. Посланик в ООН. Представяш ли си? И изкара там доста години. По това време и аз заминах за щатите, а след това след година дойде и жена ми.
Сега като си дойдохме и като се срещахме с родата един от другите ми братовчеди ми вика:
- Е, Васко, добре сте си вий. Добре, че на времето Гришата Ви изтегли в Щатите. Под пари останахте.
Много ми стана интересен изразът „изтегли“. Аз, всъщност спечелих Зелена карта от лотарията. С Гришо даже не сме се чували, нито преди да замина, нито като бяхме вече в Щатите. На него само до мене му е било в ООН-то. Ама тука легендата вече се създала – т.е. „изтеглил ни е“. Още ми е смешно. Чак след години, когато вече можехме да си позволим да пътуваме където искаме, се видяхме за един обяд в Ню Йорк. Гришо си беше останал много земен, макар че се издигна в кариерата, така да се каже. Разправят, че всичките, дето бачкат в посолствата са някакви разведки. А бе, не знам, може и така да е. Той естествено не говореше за такива неща. Думата ми е, че Гришката си остана готин. Майтапеше се с балкански и български привкус, не се правеше на „голямата работа“. Да е жив и здрав.
А ние, след като ни „изтегли“ без дори да знае, честно, бая зор видяхме в началото. Аз отначало карах такси, което си доста неблагодарна работа. Качваш к‘ви ли не хора, трафикът е убийствен, за кола се грижиш. А бе к‘во да ти приказвам. Аз на времето като гледах „Шофьор на такси“ с Робърт де Ниро, си бях казал, че за нищо на света няма да бачкам такава работа. Ама гладен стои ли се? Трябваше от някъде да почна. След това известно време бях чертожник в една фирма, която произвеждаше домакински уреди. Те реално ги правеха в Китай, но в Чикаго беше фирмата майка, там се разработваха, маркетинг туй-онуй и се продаваха по целия свят, но основно в Щатите. Аз в България завърших „Машиностроене“ и даже работих като инженер във фирма от Хранителновкусовото машиностроене – приватизирано бивше държавно предприятие чрез работническо мениджърска приватизация или както тогава и казваха „работническо – ментърджийска“ приватизация. След това собствениците се изпокараха, пазарите вспихнаха, почнаха да не ни плащат заплати и аз си казах: „Няма да е тя, ще бягам“. За късмет спечелих Зелената карта. Не се колебах изобщо. Наш'те бяха още добре. Не ме спряха.
Та като чертожник на Autocad – две години – нищо. По цел ден едно и също, еднообразна работа, гониш срокове, няма развитие. Аз имах потенциал да се занимавам с проектиране и конструиране, но в отдела, в който бях, нямаше шанс, това да стане.
И тогава се качих на камиона. Пак има много бачкане, но поне сам съм си господар. Първите години карахме с жена ми партия, за да се сменяме на дългите курсове. А аз само дълги курсове взимах. Камионът естествено отначало не беше наш и бяхме само наети. Но беше добре. Взехме си къща. Можехме да си плащаме моргиджа. Като се видяхме малко с пари реших, че ще взема собствен камион. Айде още един заем в банката. Жена ми вече беше слязла от камиона, щото малкия се роди и тя трябваше да се грижи за него. Хич не съм и помагал. Аз все бях на път. Взимах си на два пъти ортаци за карането – българчета. Ами – проблем. И двамата почнаха да ме крадат. Що, ве майка му стара. Ти му помагаш, даваш му хляб да си стъпи на краката, а той те краде. Естествено, разкарах ги и други не взех. Карам сам. По-бавно става и повече се изморява човек, но поне само за себе си се притеснявам. Пари се изкарват ако не те мързи. Мисля и за втори камион. Сега след ковида, бизнесът пак живна. Синът учи в хубаво училище. Отличник е и е свястно дете. Не се занимава с глупости. Само да сме живи из здрави.
Но добре, че беше Гришката, „да ни изтегли“ J
© Динко Пантов Всички права запазени