(Из "Хуморески - родни фрески" - 

един от т. н. ловни разкази, включен в тази поредица,

друг е вече публикуваният тук разказ "Мискинлии".)

В цялата околия се бе прочул Стоян Памука с ловджийското си куче. Джони Хитрото му викаше, защото животното беше повече от умно - стрелкаше плячката с проницателните си очи и правеше, струваше, ама така, че все то да е добре. Съседски Дончо много завиждаше на Стоян за туй куче и от цяла неделя го следеше, че си бе наумил с него на лов да иде, но тайно от стопанина му. Памукови скоро бяха овършали ръжта и натрупали сламата на голяма копа. Дончо тъкмо се бе притаил зад оградата и от една дупка наблюдаваше, та дано да зърне кучето, когато забеляза, че ръжевицата се размърдва. Стресна се човекът и се накани да бяга, щото имаше страх от вампири, ама точно тогава из сламата се измуши Джонито. На няколко пъти се вря то в копата, докато си отъпка леговище в нея. “Хитро си е животното и заслужено му се носи славата!” - помисли си Дончо и задебна. Една нощ тъй, втора - тъй, но кога и на третата ръжевицата се размърда, съседът рече и отсече: “Ще примамя аз кучето и рано утренка с него на лов ще ида!” Когато селото дълбоко заспа и хъркането на Стоян Памука укрепна, Дончо прескочи оградата, сниши се и прилази до копата. Извади от джоба си голямо парче суджук и зашепна:

- Джони, Джони, излез, хитрото ми, да видиш бате ти Дончо що ще ти даде!

Завтори и чак затрети повика си, но кучето си траеше. “Заспало е като стопанина си, нали са си лика-прилика, ама бате му ще си го гушне и в дома ще си го отнесе” - помисли си Дончо и се запромъква в дупката. Не щеш ли, отвътре, вместо лай, се разнесе: “ грух, грух, грух...” и странна воня. Съседът разбра грешката си, но, додето да се осефери и да се измуши от сламата, голямото Стояново прасе го избута и така го превъртя, че Дончо се намери на гърба му - яхнал го бе като магаре. Разпищя се той, а онова страшилище се въртеше в кръг като лудо и се удряше във все дървета и храсти, що по пътя си срещаше. Тоз час Стоян изскочи по бели гащи, а след него и младата му невеста - по нощница, като самодива. Кучето, изглежда, че бе спало при тях и сега затича подире им. Разлая се и препречи пътя на прасето, че към торната яма се бе запътило уплашеното животно. Кривна то встрани и се спаси от омаскаряване, но при туй рязко движение съседски Дончо право в торта се пльосна.

- Помагай, Джони! - извика Стоян.

На кучето не току така викаха “Хитрото”. Домъкна то между зъбите си дебел кол и го тури пред стопанина си. Стоян грабна саръка и го протегна към Дончо. Улови се съседът, ама натежа, та и спасителят му на свой ред цопна в торището. Тогаз се залови да им помага и булка Стоеница. През цялото туй време пустото прасе не миряса, а продължаваше като шантаво да обикаля двора и да квичи. Добре, че не бе дълбоко торището! Така, след час драпане, Стоян, Стоеница и Дончо най-подир на твърда земя стъпиха. Едва тогава Джони доближи стопанина си и гнусливо го лизна по носа, че само това място чисто му се видя, а Дончо възкликна: “Еей, Хитрото си е хитро и туй то!”