ДОН КИХОТ

Вкиснал съм се.

Обажда се жената.

- Знаеш ли, как ти викат?

- Как?

- Дон Кихот.

- Айде бе, нима?

- Ми, да! Бориш се с вятърни мелници.

Удрям го на размисъл. Разглеждам го от всички страни. За добро ли е, за лошо ли е? Май че има нещо вярно.

- Дон Кихот ли? Не, сбъркали са! Пò ми би подхождало дон Шашкън!

Пак тя. Един ден най-неочаквано ми изтърсва.

- Знаеш ли какво си?

- Кажи де?

- Изкопаемо!

Изпърво не загрях, майтап ли си прави, или сериозно говори. А тя продължава.

- Да, изкопаемо. Имаш някаква музейна стойност, като някакъв минерал, като експонат. Търсят те само кога трябва да си научат урока, кога трябва да се похвалят, че те познават, а най-често кога трябва да те окрадат. Да те изучават в институти, да те кандърдисват, да отидеш акъл на чужденци да даваш, да учиш децата им, а ти стоиш тук, като оня шашкънин балканджи Йово, за някаква тъпа вяра и идеализъм, и да няма с какво лекарствата да ти купя.

Всичко друго иди-доди, но това последното е жестоко вярно. Ех, как ме крадяха, как ме обираха, как се перчеха и растяха с това, що крадяха. Утешаваше ме само мисълта, която развиваше един приятел, докато беше на тоя свят.

- Краде се от оня, който има. Не можеш от босия да откраднеш цървули, тъй че викни да черпиш по една голяма, защото си богат.

И му цапвахме по една, че и още по една, ей тъй, да полеем богатството ми.

Изглежда беше прав, бог да го прости.

- Богат съм!

Щом ме крадат!