Мнозина ехидно мислят, че дядо Георги е мъртъв, защото лежи неподвижно на земята. Но дядо Георги не е мъртъв, а е крайно изтощен. Изнуреното му тяло прави опити да се повдигне, ала мускулите не го държат. Дядо Георги няма дом, но има сметки и плаща парно; лято е, ала е премръзнал; има кола от синковеца си благодетеля, но няма бензин.

Мнозина ехидно мислят, че Дядо Георги е издъхнал, но той е просто слаб. Дядо Георги няма сили, той е немощен и възглавницата му е пропита от сълзите, които нощем пролива. Дядо Георги е объркан от световната криза, ваксините и Зелените сертификати, той е лъган, плют и пренебрегван, заради своята обърканост, но има своята утеха. Паниката обзела света натъжава Дядо Георги и той изслушва мненията на блюстителите на хуманизма, които изчакват мършавите му гърди да поемат за последно глътка въздух, преди тялото му да рухне. И чакат ли, чакат, новите хуманисти, язвително и коварно дебнат за неговата гибел, за да се зарадват, докато с рог разтръбяват любовта си на европейско всеослушание и удрят наздравици за глобално здраве и за избягване на наивността.

Корифеите на науката му размахват статистически извадки и цифри, политиците му внушават отговорност, медиите го заливат с справедливи хули и нападки, всички вкупом изчакват кончината на тоя инатлив дъртак и в неговите уши прокънтяват думите на „освободителя“: - „Докога ще ни отегчаваш, жива мършо? Преустанови порядките си и забрави вярата си. Послушай ме. Предай на нас властта и си и иди с мир! Само ти остана, докога да те чакаме? Ето виж – и хуманистът посочи в един миг целия град и цялата държава – няма никого освен теб и той се закиска, зъбите му се оголиха в страшна гримаса, а малките му хитри очички зашариха наоколо – няма и една жива душа, освен тебе, всички са вече други, всички са наши приятели, всички са прогресивисти и хуманисти, само ти стенеш и мислиш, че ще можеш да издържиш на това изпитание.

Предай се! Всичко свърши. Приеми, че сме по-силни от теб и че те обичаме повече от теб и наказваме със смърт всички, за които нашата любов не е достатъчна. Нашата любов – изсъска хуманистът и очите му засвяткаха – нашият хуманизъм, нашите десници задушиха вече всяка съпротива! А тя не беше и кой знае каква! Виж се, развалина! Колко си жалък, гърчав и будещ всяко презрение! Плашило! Прошепни или извикай щастливата думичка сега!!! Събери въздух в дробовете зад тия примрели и набръчкани и сухи старчески гърди. Издай вик, а после блаженство! После наслада – ще имаш и апартамент, парното няма да плащаш, бензинът ще е от нас до живот, за пазарската чантичка и не питай – хладилникът няма да можеш да затвориш, ще те тъпчем с филе миньон, дълговете ще ти погасим, ще те развличаме с нашите Хелоуини, Кукери, и Муерте и ще си гледкаме Скуид Гейм – с обезумял и премрежен поглед сподавено продължаваше той.
 

Ще ядеш и пиеш, докато припаднеш! Ще те залеем с похвали! Няма да могат да спрат да ти стискат ръцете по Фейсбук. И най-сетне – ще те излекуваме от позора ти! Знай, че хуманистът се чувства длъжен на своите си! Затова предай се, освободи се от консервативните си примитивни съображения и предразсъдъци и ни се подчини! Всичко друго остави на нас!“

Това ще е призивът на хуманиста-идеалист към новия човек. А дядо Георги ще направи опит да се изправи, ще напрегне всички мускули и мускулчета в чезнещото си тялото, гръбнакът му ще изпращи под напора на напрежението, тръпки, подобни на игли се ще се врежат в тялото му, студена пот ще вледени лицето му, ток ще удари цялото му същество, но поизправен и достолепен, с чест, но с тиха християнска чест ще отвърне на своя „благодетел“ докато се опитва да си поеме дъх и ще рече следното: – „Каквото те покрива, то те и разкрива, ехидна! Защото лицемер си и лицемер ще си останеш с твоята любов и с твоите приказки за ефимерната ти награда. Лъжец, ненадминат лъжец! За паница леща ме караш да предам себе си, народа и душата си, ала не знаеш, че тая „развалина“ или „мърша“ е «кръвоснабдена» от Бога с безпогрешен усет към нелицемерната любов, към естествената приятелска прегръдка и топлина и с надеждата за справедливост, в които ти и вие нямате никакъв дял! А и не само с хляб ще живея, нито с твоя бензин, а за празниците ти и не ща да чувам! Ще умре дяда Георги, ще умре, тропна дядо Георги с крак, но няма да предаде душата си на дявола за паницата ви леща! Няма!“

И хуманистът си отиде до някое време, а дядо Георги ще остане все тъй неподвижен, но жив и с усмивка, която ще блести на лицето му...