Трябваше да спят, но как? Бяха деца, изгарящи от нетърпение да видят подаръците си.
– Хайде, ставай! Само ще надзърнем за малко! – изкомандва я нейният брат.
Тя скочи покорно от леглото. Едва не се спъна в дългата си памучна нощница. Беше боса, чорлава, но развълнувана. Видя го как открехна леко вратата и приклекна притихнал. Впери кафявите си очи във великолепно осветената
стая. Тя също надникна прикрита зад високата врата. Огромната елха грееше, а играчките по нея блестяха като скъпи бижута. Под нея се виждаха току що оставените подаръци в лъскави опаковки.
– Дали ми е донесъл истинско котенце? – прошепна момчето.
Обожаваше животните и цяла година убеждаваше родителите им да му вземат. Те бяха непреклонни. И сега единствената му надежда беше в дядо Коледа.
А тя търсеше с поглед побелелият старец. Искаше да го помоли нещо лично.
И го видя. Внимателно влизаше в угасналата им камина, а след това щеше да излети.
– Искам да съм твоята Снежанка. Вземи ме, дядо Коледа! – извика тя.
Дори й се стори, че я чу. За момент спря, обърна се, махна й с ръка, а после потъна в тъмната паст на огнището.
– Какви ги приказваш? Дядо Коледа си има Снежанка. Хайде да си видим подаръците! – подвикна троснато момчето до нея.
– Не е вярно! Аз ще бъда Снежанка. Той ми обеща.
– Кой ти обеща? – изгледа я брат й.
– Ами дядо Коледа. Усмихна ми се. Не го ли видя?
– Не, нямаше никой. Само лъжеш. – упрекна я той. Кафявите му очи я гледаха присмехулно. Беше по-малък от нея, но често я дразнеше.
Тя не му отговори. Не й се спореше. Знаеше, че един ден ще бъде истинската Снежанка. Така и не забрави тази вълнуваща Коледна нощ.
Изминаха години, години, много години...
Възрастна жена седеше отпусната на любимият си диван, сама в трапезарията. Телефонът й иззвъня:
– Како, как си? Оздравя, ли? - чу в слушалката загрижен, мъжки глас. Беше брат й, все още практикуващ лекар.
Така и не пожела да се пенсионира. Представи си го. Сега в скута му сигурно мъркаше някоя добре охранена котка. Остана завинаги любител на животните.
– Добре съм. Пия редовно лекарствата, които ми предписа. – отговори му прилежно като ученичка.
– Радвам се и...Честита Коледа! Бъди здрава и щастлива! Ако искаш ела ни на гости. Внуците ми питат за теб.
– Не, не мога. Отпаднала съм още. Мисля да си лягам. Много здраве и любов на всички! По нататък ще се видим. – отвърна тя уморено като затвори слушалката.
Тишината около нея я обгръщаше успокояващо и нежно. Гледаше втренчено красивата коледна елха. Беше прекрасна, обляна в светлина от бижута.
Изведнъж се сети за онази нощ когато видя дядо Коледа. От тогава минаха безброй години, а през това време научи неприятната истина. Той не съществувал. Тя не е видяла никой. Само игра на светлините.
– А още искам да съм Снежанка... – промълви разочарована. Въздъхна тъжно.
Неусетно се унесе в сън.
– Събуди се, мило момиче. – стресна я непознат мъжки глас.
Бавно отвори очи. Пред нея стоеше усмихнат старец с дълга побеляла брада и красив червен костюм.
– Ела с мен. От днес ти ще си моята Снежанка.
„Но ти не съществуваш!” – помисли си тя. „Сигурно е страничен ефект от лекарствата” – хрумна й логичната мисъл.
- Напротив! Ето, изпълнявам най-съкровеното ти желание. – отвърна добродушният старец все едно й беше прочел мислите.
– Но аз съм вече възрастна, грозна и сбръчкана като... вещица.
– О, не си. Нямаш нищо общо с някакво злобно създание. Уверявам те. – изсмя се той хващайки я за ръката.
Усети как някаква невероятна топлина се разлива по цялото й тяло. За миг заблестя като Коледна звезда, а после се преобрази в стройно, нежно момиче. По раменете й блестяха дълги кестеняви коси, а по тялото й се спускаше пищна бяла рокля с извезани снежинки по нея.
– Прекрасна си. – промълви възхитен белобрадият старец. После я целуна по челото, прегръщайки я бащински през кръста.
След минути къщата беше пуста и потънала в мрак. Само телефонът звънеше самотно и тъжно.
Незнайно защо брат й беше решил да си признае, че онази Коледна нощ беше видял как белобрад старец изчезва в тяхната камина.
© Катя Иванова Всички права запазени