ЕДИН ДЕН

ОТ ЖИВОТА НА БАЛКАНДЖИЯТА

     Зората отведнъж се сипна навън. Слабата светлина се промъкна през тънкото перде на прозореца и подкани стареца да ста­не. Очакваше го шетня из двора. "Все едно и също. Омръзна ми. Ще взема днес пак само да седя без да пипна нещо. Ще наблюдавам. Цял живот съм работил. Искам пред очите ми да мине денят. То и без друго освен за къщната шетня, за нищо не ме бива, ама днес и нея ще зарежа. Ще стоя и ще се радвам на божия ден!" – си помисли.

     Стана по-късно от обикновено. Дръпна пердето. В лицето го плисна ведрата синева на утрото. Небето беше бистро, чисто като сълза. Оправи леглото, като охкаше край него, изми се и седна да закуси. Снаха му беше сварила чай, макар че и шетнята на двора остави тази сутрин на нея. Напълни паницата, лъхна го парата с дъх на липа, надроби сирене и хляб и апетитно млясна с уста. Друга закуска не признаваше. Подразни го тишината в стаята – пусна радиоточката. Веселата жизнерадостна музика прогони самотата му. „Снахата пак я е спряла. Какво толкова й пречи? Нито музика понася, нито телевизия обича да гледа. Тъкмо започне някой филм и тя току рече:

     - Хайде да лягаме, този филм не е интересен. Нищо не можем да му разберем! Изгася го и лягаме."

     След закуска излезе на улицата. Тя беше пуста. Край него мина с каруцата дядо Николай, поздрави го.

     "Само три години е по-малък от мене, ама работи, не се предава! – въздъхна Балканджията. Да държаха краката и аз щях да се захвана с нещо, ама на, осакатях, за нищо не ме бива веке. Откакто по­чина Петрана, лош стана животът ми, празен. Десет години минаха оттогава. Бре, как бързо тече времето. Спрях да ходя на работа, още по-лоша стана. Взех и вкъщи нищо да не мога – по цял ден стоя сам като бухал. Вечер ако cе съберем някой път, туй то. То пък Христо обича да се заседява до късно в кръчмата. Внукът или ще е дежурен в пожарната, или ще скита вечер по улиците. И за какво? Ей, на време е да се жени, откога изкара войниклъка, ама не ще човекът. Дай му на него да работи, дето няма наработване. За ма­шинен техник се изучи, пък пожарникар стана. Че за какво бе, синко – викам му – учи четири години, пари харчи? „Повече пари, дядо, дават – ми казва – дрехи безплатно ми дават, пък и жилище по-скоро ще взема. Двадесет и четири часа работя, два дни почивам.” Почивал! То него­вото ако е почивка! Като се върне и отива при баща си в бригадния стан. Два дена оре, един в пожарната стои. "Ето за какво към учил, мога да работя допълнително!" – смее се насреща ми. – Тъй ама майка му не напразно се страхува, че не можем го ожени. Момите на полето в трактора няма да го намерят, нито пък в пожарната. Абе, промени се светът и туй-то – нали виждам. Аз на времето на шестнадесет години любов въртях. Преди да вляза в казармата вече две деца имах, а на неговите години бях изкарал войната, а после и трето дете ми се намери. Пък той е на двадесет и шест години и още не се е оженил. Стар ерген ще остане, за срам на рода ни. Уж си викам, няма да се ядосвам с него, ама на, гризе ме отвътре. Пак трябва да му говоря някоя вечер, да го подсетя. Не бива да се изоставя тъй! Само, че кога ще стане то? С тези нощни дежурства, не можем да се видим една вечер заедно. Едно време не беше тъй. Докато беше жива Петрана, не се ли съберем всички – не сядахме на софрата. Ами тъй де! То сам да ядеш и яденето не ти се услажда, а като се нахраниш, няма с кого да поприказваш на масата. Нито има с кого да поприказваш, нито за какво. Ха река нещо да кажа: „Ти не се меси – ми викат – не ги разбираш тези работи." То аз като не ги разбирам, че съм врял и кипял в живота и съм видял и хубаво и грозно, и добро, и лошо – те ли ще ги разбират? – мисли старецът и не усеща, че слънцето се е вдигнало високо в небето, нито пък кога минаха хора край него и го поздравиха. Уж щеше да наблюдава, а нито виждаше, нито чуваше нещо.

             „Когато всички са вкъщи, все на някого ще преча. – Тате, - вика снахата – защо си си избърсал ръцете в кърпата, с която трия чашите? Нали си имаш твоя! Погледни какво си направил!” Пет кърпи висят на стената – знам ли аз коя за какво е, мога ли да помня с глупавия си акъл? Седна до прозореца, син ми рече: "Не виждаш ли, че ми затуляш, не мога да си чета вестника?" Седна до бюфета – преча да вземат не знам какво си. Преместя се в другата стая, там пък преча на внука да гледа телевизия. Като съм ядял, съм сумтял, мляскал съм, река нещо да направя – не бил съм го хубаво направил и го преправят след мене. Гледам да им помогна, а те недоволни. Като ще го оправят след мене, по-добре въобще да не го правя. Тъй си казвам, ама не мога да търпя нищо да не правя и все се захващам с нещо. Вземе ли човек да пречи, да му правят забележки само, значи веке за нищо на никого не е нужен. А преди години звеноводът сутрин, първо мене идваше да търси. Още не съмнало, а той вика отвън:  

          – Димитре, ще дойдеш ли днес да косиш?

          – Ще дойда.

          – Добре. Но на тебе разчитам, да знаеш!

"На тебе разчитам!” От кога не съм чувал такива думи?! Някога на мене разчитаха, а сега преча. Как да не разчиташе, като нямаше ръце и крака по-силни от моите? А сега на три крака ходя и пак ме зори! – клатеше глава старецът, като гледаше немощните си крака и бастуна, подпрян на тях. – Сякаш не са същите. Пък намлиите ми бяха прави, като под конец ги правех. Сът-сът – свистеше косата и на дебел откос падаше тревата в краката ми, а из въздуха миришеше на свежо, на зелено и на росни билки. Ех, младост, младост – сякаш беше сън!"

Лек ветрец излезе, подхвана шепа сухи листа, завъртя ги във въздуха и прошумоля в ушите на стареца. Тишина тегнеше над селото. Тъжната голота на дърветата и градините напомняше, че скоро ще дойде зимата. Най-трудният сезон, защото трябваше да стои зат­ворен в стаята. Вече десет години посрещаше зимата сам, а си мис­леше, че няма да изкара и една, че няма да му стигнат силите за толкова отегчителен и дълъг сезон. „Ще настина, грип ще ме хване и толкоз. Имаше го Димитър Балканджията – няма го вече. Пък ми е и време, на 84 години станах, 85 ще направя по Йорданов ден!" – така си мислеше.

     – Тате, какво си се одрямал такъв? Влизай да обядваме! – стресна го гласът на снаха му.

              Докато слагаше масата, тя рече:

             – Пак си усилил радиото, наду ми главата. Не ми ли стигат становете в тъкачницата, ами сега и него да слушам''' –  и спря музиката.

Обядваха и тя замина веднага на работа. Пак остана сам. Пусна радиото. Предаваха новините. Нов изкуствен спътник на Зе­мята бил изстрелян сутринта. Дядо Димитър не можеше да си обясни каква ще е тази работа и си помисли: "Лъжат. Къде ще ходят по небето? До господа искат да стигнат, ама няма да стане тая, дето са я намислили. Само тровят въздуха. Ще разгневят бога и лошо ще стане. Може да лъжат, а може и да не лъжат, щом казаха, че бил изкуствен. Днес всичко е изкуствено: ченетата изкуствени, храната изкуствена, животът стана изкуствен – до там я докарахме."

     После съобщиха за подновени военни действия в Близкия Изток. „Днес машините воюват. Преди ние се трепехме гуша за гуша, а сега техника срещу техника воюва. Човекът е само пионка. През Балканската война не беше тъй – тогава броят на войниците си каз­ваше думата. Пък сега, един може да надвие на хиляди, милиони."

     Разтребваше старецът масата и си спомняше, сякаш вчера да беше, кога пеш си дойде за една седмица от Сърбия. Разформировали бяха частта му и той веднага тръгна, че земята чакаше, жадна за работа.

     – Я да изляза пак, да наблюдавам – си каза и отиде на пейката.

    Улицата пустееше. Само две,три кокошки се въртяха пред портата на съседката. От другия край на улицата се зададе с дамад­жана в ръка дядо Иван. По-рано идваше у тях за вода, обичаха да побъбрят , да си припомнят кое как е било, но от известно време старецът наливаше вода от бабина Ангелинин кладенец. Доядя го, че загуби събеседника си. Един ден го проследи. Лозите в градинката переха шуми и му пречеха да види, но той беше решил на всяка цена да разбере, защо толкова много се бави напоследък при нея. Над­никна през клоните на сливата. Не можа да повярва на очите си – старецът и старицата се галеха. "Гледай ти каква била работата! На  техните   години да се занимават с такива неща!?" – зацъка с език.

     Иван влезе при комшийката. Балканджията си представи какво ще правят, но този път не го доядя, а само си помисли: „Който трябва не ги прави тези работи –

имаше предвид внук си Петър, че сега му е времето и му прилича, ами гледай кой тръгнал да се занимава с любов! Смешно е." После добави: "Че какво му е смешното? Даже е похвално донякъде, че на такава възраст вършат такива неща.   Пък мене отдавна не ме вълнува това – Петрана беше още жива, когато станах безразличен и поживяхме доста време така. Но слава богу, добре поживяхме!"

Макар да бе станало икиндия, лъчите на слънцето не можеха да стоплят земята. За толкова време, нищо интересно не се случ­ваше, никой не минаваше, поне едно "добър ден" да каже. Стана да се разтъпче. Мина по двора, после се отби в кухнята. От стената го погледна отражението му в огледалото. Уж се готвеше, да пътува за оня свят, но като видя червендалестите си бузи, усъмни се дали щу ме дадат билет. Намигна с око и си каза: „Не бързай! Този свят не е толкова лош, а да пътуваш за другия, никога но е късно. Бре, как със се поправил. Като млад не бях толкова пълен. По пял стоя и ям – как няма да напълнея!"

     Излезе пак навън. Отворената врата на мазето го подмами. Краката сами го отнесоха до бурето с ракията. Имаше и прясно-наля­то вино, но то още шумеше, не беше си долежало, но го привличаше. Познаваха като си пийне и го мъмреха, защото вече не можеше да носи.

            „Какво да правя като по цял ден се щурам вкъщи без работа!? Правя, каквото правя и току се озова тук. Пък пийна ли малко, краката ми омекват, наляга ме дрямка. Нищо. Ще си сръбна, да става каквото ще. Нали аз събирах сливите – нямам ли право да вкуся от труда си? Дяволът всеки ден ме докарва тук, ама тя ще свърши ракията, тогава да го питам с какво ще ме изкушава!" Погле­дът му попадна върху кацата с виното и продължи: "Ще намери с какво, проклетникът."

     Той отвори качето на бурето и удави едно павурче в теч­ността. Изпи го, измляска сладостно и поклати доволно глава. Зап­ретна ръкав, бръкна в качето с туршията и извади една чушка за мезе. После удави още едно павурче в бурето. Бък-бък-бък – клоко­чеше въздухът в тясното гърло на стъклото и му се струваше, че по-хубави звуци от тия, никога не е чувал. След това тръгна с непослушни нозе към пейката, тъй като успя да си спомни за какво бе отредил деня. Добра се до нея и с облекчение седна. Стана му хубаво на припек.

     – Заслужава си само заради това удоволствие да преживея и тази зима. И ще я преживея! – реши Балканджията.

            Налегна го дрямка. Видя, че Иван излезе от съседката, викна му нещо, което той не разбра и отмина. „Да си върви по работата. Какво да говоря с млади хора като него? Какви работи прави човекът, а аз да му разказвам за Балканската война – не върви! Абе, прави – само му се ще! Пък знаеш ли, бабата добре го посреща!"

     Мислите му се заплетоха като пиле в кълчища и се отказа от тях.  Отдаде се безрезервно на дрямката. Облегна се на дувара и потъна. Като се събуди, видя, че есенният ден преваля. Малко беше захладяло. Зададе се снаха му. „Дали ще познае, че съм ходил в мазето? Нищо ми няма, по нищо не личи!" – успокояваше се сам. Но жената видя зачервените му като божури бузи и разбра каква е работата. Поклати глава недоволно и го сгълча.

     Дойдоха си Христо и Петър. Внук му се измъкна от авто­мобила облечен в униформа, огромен, с подпухнали бузи и провиснал корем.

„Млад човек, а на какво е замязал! Тъй ще е, като стои по пял ден в пожарната и изяжда по един хляб на ядене. Трудно ще го оженим, трудно!" – помисли Балканджията.

              Старецът се изкачи на височината на уличката, искаше да види залеза от високо. Слънцето като огромно огнено кълбо висеше над хоризонта. Скоро то опря с долния си край в него, сякаш някой беше го окачил там. Димитър седна на един дънер край пътя и изпрати с поглед последните му лъчи. Някак бързо се свечери. Старецът почув­ства хлад и стана. Денят беше започнал пред очите му и пред тях завършваше. Един ден прекаран в пълно безделие.

            – Е, като дрямах толкова време на пейката, като цял ден наблюдавах живота край мен, какво разбрах? Нищо. Не, не е нищо. Разбрах, че най-тъжната участ в живота е участта да бъдеш наблюдател. Няма нищо по-хубаво от това, човек да работи, да разчитат на него, да очакват от него нещо, а не да го отминават като ненуж­на вещ. Да, най-тъжното е да си наблюдател – повтори на себе си старецът.

          Тих ветрец подухна и студени мравки полазиха по гърба му. Идваше зимата, най-трудният сезон.

          – Господи, бъди милостив. Вземи ненужния ми безсмислен живот! Приюти ме при себе си. Може би моята Петрана ме чака! – мъл­веше тихо, а очите му гледаха небето, където вече блестяха първите звезди.

          – Дано не преживея и тази зима – рече си Балканджията и тръгна към кухнята, откъдето долавяше миризмата на вкусно сготвено, която разсейваше и объркваше мислите му.