В полицията:

       ― Добър ден, с какво мога да Ви бъда полезна?

       ― Не е добър деня, така че кажете ми, къде мога да подам жалба, защото откраднаха живота ми?

       ― Моля Ви, успокойте се и кажете за какво точно става въпрос?

       ― Загубих живота си, целия, откраднаха ли ми го, загубих ли го не знам, но трябва да го намерите...

         Веси се събуди трепереща, цялата обляна в студена пот. Замръзваше. Не разбираше какво точно се случваше, но усещането за загуба беше толкова истинско, че чак ѝ се доплака.  Замъглените ѝ от съня очи, почти не фокусираха. Пресегна се, напипа телефона на нощното си шкафче и се успокои. Не беше в полицията. Не беше загубила нищо. Всичко си беше тук до нея. Сънувала е кошмар. Само един ужасен сън. Слава Богу!

        Бледата светлина на уличните лампи ѝ напомни къде се намира. Воят на преминаваща в далечината линейка, успя окончателно да я върне към действителността. Напоследък кошмарите зачестяваха, но тя го отдаваше на преумората. Работеше малко повече, а почивката оставяше за друг път. В повечето случаи след такива сънища успяваше да заспи. Сънят ѝ беше дълбок и спокоен или поне до преди няколко седмици, но днес безпомощността и загубата я заляха като тъмна, безкрайна вълна.

        Погледна часовника. Зеленикавите цифри показваха 5:20  - твърде рано да става, но усети, че сънят няма да я споходи отново. Пресегна се и взе телефона от нощното шкафче. Нахлузи пантофите си и се понесе в унес към кухнята за ранната си доза кофеин.

         Направи си силно кафе. Седна на стола до масата. Отпи от топлата, почти гореща напитка и се наслади на топлината, която се вливаше в нея. Загледа се в мъждукащите светлини на уличните лампи.  

Замисли се какво ли би правила, ако наистина загубеше всичко? Само мисълта за това бе ужасна, какво остава, ако се случеше в действителност. Там беше целият ѝ живот. Всички спомени, снимки, важни данни и събития бяха в телефона. Тя дори не беше отваряла лаптопа си почти седмица.  Използва го последно, за да завърши проекта си от вкъщи. Служеше ѝ само за това – за работа, а животът и беше в телефона. Можеше да направи всичко с него. Говореше с приятели, организираше срещи, купуваше билети за кино или театър. Можеше да организира абсолютно всичко,  независимо къде се намираше. Колко по-лесно беше всичко да е на едно място! Можеш да превключваш от едно занимание в друго само с един клик. Не можеше да си представи живота си без това!

        Отдавна не можеше без телефон, но чак сега започваше да го осъзнава реално. Дали беше пристрастяване?! Не, категорично не! Никое улесняващо средство не можеше да се причисли към подобна негативна графа. Просто тя беше организиран и принципен човек и това допълнително улесняваше безпроблемното ѝ сърфиране в живота. Ни повече, ни по-малко.  Защо тогава сънуваше подобни глупости, само да се напряга?!

***

        ― Представяш ли си?! Това ако не е кошмар, не знам какво е! Да загубиш целият си живот, просто ей така, защото някой е поискал да си направи кефа или да се направи на силен! Да откраднеш нещо толкова ценно!  ― Веси прокара нервно пръсти  през кестенявата си коса ― Най-лошото, е че напоследък сънувам подобни неща все по-често и всеки път се чувствам все по-зле.

         Кръстосала елегантно крака, Веси изглеждаше колкото ядосана, толкова и секси.  Даниел не можеше да откъсне очи от нея.  Напомняше му малко момиченце, което се цупи и непременно някой трябва да му обърне внимание. Винаги успяваше да прикрие зрялата интелигентна жена, зад някоя маска. Можеше да я гледа с часове. Всеки път намираше нещо ново в нея, което да му хареса. Този път бяха леките присвивания на очите, преди да отвърне поглед от него.

Двамата не се бяха виждали от месеци. Работеха и пътуваха много, затова рядко имаха възможност да се видят, дори за едно кратко кафе. Познаваха се отдавна, но едва напоследък той започваше да обръща внимание, на стилната и женствена жена, в която се беше превърнала.

       ― Ехоо, Дани, ти не ме ли слушаш?! ― Веси размахваше телефона си пред него ― Защо ли въобще ти обяснявам всичко? Та ти дори нямаш профил във Facebook! А целият мой живот е тук, всичко е на една ръка разстояние! Събуждам се сутрин и знам, че той е до мен на шкафчето. Стои и ме чака. Знаеш ли колко е успокояващо това?

        Дани се усмихна и отпи от кафето си:

       ― Радвам се, че не всичко при мен зависи от едно парче метал и пластмаса, което може да бъде хакнато, повредено или изгубено! Честно казано, наистина не разбирам как може всичко да се върти около това. Нямаш ли поне един нормален бележник, в който да записваш или някакъв файл на компютъра си? Всичко ли държиш само в този телефон?

       ― Не ме разсмивай. Уж си по-млад от мен, а разсъждаваш като майка ми . Не знам как въобще се оправяш с всичките си срещи и клиенти, при условие, че държиш интернета си постоянно изключен. Как те намират, ако им потрябваш?

       ― Звънят ми. ― усмихна и се Дани ―  А ти знаеше ли, че тези телефони освен всичко друго стават и за разговори?!

       ― Далеч по-бързо и лесно е да пиша във Viber например, отколкото да звъня, да чакам някой да ми вдигне и да си губя времето. Всички винаги са онлайн, освен теб, разбира се! ― тя го погледна и му намигна.

       Дани се облегна назад в стола си и се загледа към пътя. Замисли се нещо. След малко добави:

       ― И все пак не разбирам защо толкова се притесняваш? Това трябва да те подготви. В крайна сметка телефони се губят и ги крадат всеки ден ― пресегна се за цигарите, запали една и продължи ― направи си архив някъде, запиши си телефонните номера и използвай компютъра си. Днес всичко може да се възстанови. Не бъди толкова крайна и не разчитай само на едно устройство. Реалният живот е доста по-хубав. Време е да го погледнеш. Можеш да пазаруваш и в магазин, а не онлайн.

       Телефонът ѝ премигна. На екрана се появи съобщение. Със съвсем леки и отработени движения, Веси вдигна телефона. Фините ѝ издължени пръсти полетяха по екрана, пишейки нещо задъхано. Движенията ѝ бяха отривисти и толкова бързи, сякаш бе на състезание по машинопис. На Дани му се струваше, че участва в някакъв  кастинг и не се е представил на ниво. Щеше да бъде отхвърлен.

       ― Трябва да ставам. Чакат ме в офиса, а след това имам час за масаж. Колата ми е на ремонт.  Може ли да ме оставиш до офиса? ― тя дори не вдигна поглед от телефона, докато го питаше.

Нямаше как да ѝ откаже, дори и предвид факта, че вече закъсняваше за среща с баща си. До офиса ѝ бяха само три пресечки.  Нямаше да му отнеме много време.

      ― Естествено, нямам спешна работа ― чу се да казва накрая.

       Веси не откъсваше очи от телефона. Пишеше почти постоянно, дори когато вадеше пари от чантата си и плащаше. После докато Дани ѝ отваряше вратата на колата, тя само му благодари и отново продължи да пише.

На слизане Веси вдигна глава от телефона само за миг, колкото да му отправи една въздушна целувка.

        „Ако някой ден вдигнеш поглед от този телефон, може и да ме забележиш, а до тогава ще чакам. Все някога ще ме видиш. Аз умея да чакам, а ти си заслужаваш!“, помисли си Дани, но каза само ― Чао до другата седмица в парка.

„Дали ме чу изобщо или трябва да ѝ го напиша във Viber?“

***

        Първият ден на май напомняше повече на летен ден.  Слънчев,много топъл, без никакви облаци в небето. Веси се събуди в изключително добро настроение. Не беше сънувала нищо или по-скоро не си спомняше, което значеше само едно ― тази нощ нямаше кошмари.

        Закуси набързо и отиде да си вземе колата от сервиза. Вчера ѝ се бяха обадили, че всичко вече е готово. Получи дори бонус ― отстъпка от крайната цена, поради забавянето на липсваща част. Всичко се нареждаше според плановете ѝ. Можеше спокойно да отиде в парка и да прекара един спокоен ден с приятели, нещо което не ѝ се беше случвало отдавна. Винаги бързаща и винаги в срещи. Днес беше ден за истинска почивка.

        След като излезе от сервиза, сви в първата пряка. Престрои се за десен завой. Изчака на кръстовището в най-дясната лента и зави по булеварда. Тъкмо се зарадва, че точно днес отива до парка, тъй като няма да има задръстване и ще стигне на време, когато забеляза указателните знаци за стеснение. Пътят от две ленти се стесняваше в една. Почти целият булевард беше отцепен. По-надолу видя полицейска кола и ленти. Имаше катастрофа. Колите минаваха една по една. Всички караха съвсем бавно.

       „Винаги има по един кретен, който дори в почивен ден кара като луд!“ помисли си Веси. Точно в този момент видя как едно чисто ново BMW, последен модел, завива от еднопосочна улица с обратно движение и се опитва да се влее в колоната.

       „Всички ли са се побъркали днес? Явно тези си мислят, че като е празник и правилата не важат!“ Натисна спирачката и даде път на колата. Днес не бързаше, така че можеше да го пусне.

Двеста метра по-натам колоната буквално спря. Някакъв полицай отбиваше движението, а от другата страна беше спрял камион пълен с някакви тръби.

        Очевидно щеше да се забави, така че можеше поне да послуша музика. Взе телефона, пусна любимата си плейлиста в Youtube.  Сети се да пише на Дани, че ще закъснее.  Тогава го усети...

Нещо изсвистя и се заби в предното стъкло, което моментално се напука. Усети удар в гърдите. Първоначално не разбра какво се случва. Учудено погледна стъклото, а после инстинктивно посегна към гърдите си. Не усещаше нищо, но погледът и попадна на малката струйка кръв...

„Това ли било? Дори няма болка!“

        Пусна телефона и се опита да се пресегне за салфетки, за да притисне раната, когато изведнъж усети пронизващата болка. Някаква мисъл просветна в съзнанието ѝ: „Откраднаха живота ми! Целия! Просто така, за един миг...“

Това беше последното нещо, което мина през ума на Веси.

        В другия край на града, Дани чакаше. Остана в парка почти час след уговорената среща, макар останалите от групичката да си тръгнаха.  Звъня няколко пъти на Веси, но тя не му вдигна. Накрая включи интернета на телефона си, за да ѝ пише във Viber...

        Тогава видя изскачащите известия на новините, за които се беше абонирал: 

Престрелка на основен булевард в София. Двама ранени. Двама убити ― известен бизнесмен и жена, случайно попаднала в умишлено създадено задръстване.