Нощ... опитвам се да заспя. Затварям очите си... мислите ми са превзети от разни въпроси и отговори. Размишлявам... колко много хора сега, точно в този момент си мислят същото, което и аз. А аз какво си мисля? Мисля си как те си мислят същото. Минават часове, преди да осъзная колко късно е станало. Отърсвам се от всякакви помисли, а може би вече са се изчерпали до неузнаваемост. Тишина... колко шумна може да бъде тишината. В главата ми зашумява звукът от малкия черен часовник, който е до леглото ми. Побърквам се, откачам, скачам от леглото, хващам го и го запращам към стената. Срещу мен рикошират 1000 пружинки, винтчета, пластмасови части и всякакви такива подобни. Лягам в леглото си, вече спокоен и заспивам... Сутрин е... събуждам се. Без да се замисля, стъпвам на земята. В топлото ми ходило се забива всичко, което остана от снощния инцидент. Обичам болката, само тя ме кара да се чувствам жив. Обличам се, оправям се и тръгвам за работа. "Alpha Radio" ме разбужда и ми дава енергия за деня. Винаги го слушам, когато отивам на работа. Стигам до вратата на кантората и виждам, че няма никой. Поглеждам табелата: 

                                                   "Работно време:                                                                                                               Понеделник - Петък от 9:00 до 17:30                                                                                        Събота и Неделя - почивни дни "

Дали е Понеделник??? И колко ли е часът, ако не е девет?! Излизам на улицата. Прекъсвам забързаното ходене на една женица. Нисичка, с побеляла коса и пребледняла... сигурно е яла нещо развалено. - Извинете, може ли да ви попитам... колко е часът? - 6 и 30 - отговаря тя, без дори да ме погледне и продължава по пътя си. О, толкова е рано... защо съм станал толкова рано...? Откачам ли... Постоявам малко в колата и решавам да ида до вкъщи, не издържам да стоя на едно място. Паля двигателя и натискам газта. Виждам, че има задръстване... Чакам, чакам, чакам... Май не трябваше да тръгвам, така и така седя нареден зад 50 коли и чакам да пресека кръстовището. Пускам радиото и започвам да превключвам станциите. Попадам на морската прогноза за времето. Обичам да слушам прогнозата, защото е полезна информация и освен това, сам можеш да провериш достоверността ù. Освен това, момичетата, които правят предвиждания за времето, говорят с монотонен глас и не пускат разни тъпи шегички, както по обикновеното радио. Съобщават за приближаващ ураган със същия тон, с който ти казват, че ще бъде слънчево и топло. След 30 минутно чакане вече съм близо до целта си... точно до светофара, тръпнещ в 36 секундно очакване да светне зеленото. Оглеждам се, има катастрофа. Линейка, една натрошена кола и насъбрали се зяпачи. Виждам натрошените стъкла от предните фарове на колите. Изпитвам странна нужда да стъпя бос върху тях, както тази сутрин върху счупения часовник. Нещо в мен ме подтиква да го направя. Излизам от колата, като съвсем забравям за зеления светофар. Събувам обувките си и чорапите на "NIKE" и стъпвам чисто бос върху ситните стъкълца. Забиват се надълбоко в крака ми, малки и не чак толкова малки частици. Това е по-болезнено от пружинките на часовника. Обувам се като съвсем забравям за болката и отивам да разбера какво е станало. Казват ми, че са блъснали човек, пресичащ на червено. Питат ме дали търся някого и дали искам да видя тялото. Без да се замислям, отговарям ДА... не знам защо... Полицаят ме завежда до черен чувал. В мен тръпне смесено чувство на страх и любопитство. Той го разкопчава бавно и показва лицето. За миг сърцето ми спира. Пребледнявам, все едно съм видял себе си вътре. Това е същата онази жена, която попитах за часа... същата е... с побелялата си коса, само че още по-бледа от преди. Полицаят ме гледа озадачено и ме пита дали я познавам. Мълча известно време и от устата ми се отронва само едно"Не"... Качвам се в колата, придружен от нападките на шофьорите зад мен и продължавам по пътя си. Закъде ли беше бързала тази жена, дали наистина не е видяла червената светлина... или просто не ù е пукало. Животът е толкова кратък... сега си жив, след половин час не си и се озоваваш в черен чувал с цип. Вече за нея никой часовник не тиктака, така, както онзи, който счупих снощи... животът ù е спрял, също както стрелките му. Трябва да живееш като за последно... всеки миг е ценен, докато си още жив...