Светкавичният рефлеск на Митко, придобит в следствие на двете години като резервен вратар на юношенския отбор на “Марица” се задеиства. С котешка ловкост отмести главата си, но дори и завидната му пъргавина бе недостатъчна да го избави от неизбежното. Дали в това имаха пръст 5-те големи сливови или просто жена му, Минка, бе достигнала съвършенството в хвърлянето на неизмити чинии, беше загадка, както за него, така и за безпристрастно наблюдаващия всемирен разум, чието съществуване, между другото, Митко подлагаше и продължаваше да подлага на негласен диспут.
В конкретната ситуция обаче, същият този разум почти нямаше участие,
още по-малко в крайния резултат - съвсем прилична, почти професионална аркада над лявото око на Митко, причинена, от вече последната останала чиния от сервиза, подарен на младото семейство в сватбения им ден.
Причината, въпросната посуда да се озове в техния дом бе 3-ти братовчед на младоженеца. В интерес на истината, той бе напълно незапознат със съществуването на въпросния му роднина, както и с това на още поне половината от гостите, които поради определени стечения на обстоятелствата нямаше и да види повече...
Но да се върнем на въпросния сервиз... 18 чинии, по 6 от всеки вид, които се различаваха само по големината, плюс симпатична каничка за кафе ( или може би мляко - тя едва ли би протестирала), всички, изографисани с до болка експлоатиран флорален мотив от производителите на порцелан по целия всемир, а може би и извън него. Златен кант описваше вълнообразните им ръбове, а най- малките чинийки, които бяха предназначени може би за сладки, поднесени със сутрешното кафе, имаха и симпатични, ромбоидни дупчици по кантовете.
Същият този сервиз, бе подарен, преди повече от 20 години, на 50-годишнината на Чичо Христо. Същия сервиз, който неговата вярна и пресметлива съпруга - Леля Донка, завеща, ако трябва да сме напълно искрени, с най-силна майчинска обич на дъщеря си Маргарита, при първия и  за съжаление, неуспешен опит да свие семейно гнездо в големия град. Именно четвъртият мъж на Маргарита, (която въпреки всичко си остана изключително добродетелна жена)  се оказа този трети братовчед, следователно и причината, тази с поколения предавана реликва да намери покой, в панелната крепост на семейство Димитър и Минка Гърбови.
Дали над въпросния сервиз е тегнело някакво проклятие или е носил знака на провидението, можем само да гадаем. Още повече, че и последният фрагмент от този свръхестествен пъзел, бе безвъзвратно разпилян на малки цветчета, листенца и венчелистчета в следствие контакта с опиянената кратуна на нашия мъченик...
- Ааа! Мамка ти! Това ли искаш?! Искаш да ме убиеш! Искаш да оставиш детето сираче! Точно това си ти! Една убиийца! А след като ме довършиш, ще съсипеш живота и на сина!
Красота.
- Не намесвай детето, Простако! Ако нещо се случи с него, то ще си виновен ти! Нещастник! Такъв пример ли ще му да даваш! Да се напиваш като свиня всяка вечер!
- Ха, всяка веч...
- Млъкни, Говедо! Какво си мислиш, че като ме чукаш, си купуваш безгласна домакиня! Няма да стане! Ще се събудиш някоя сутрин и повече няма да ми видиш очите! Нито пък сина си! Тогава се наливавай колкото искаш, с онези отрепки, приятелите ти! Гад Мръсна! Долна...
- Не ми обиждай прия... - Вратата се трясна със сила, непозната досега в историята на четиригодишното им съжителство. Минка отиде да успокоява със сълзи на очи, малкия Бончо ( кръстен на дядо му Боне), който реално погледнато не бе никак обезпокоен, поне докато не се събуди от трясъка на паянтовата кухненска врата.
Митко се стресна за момент, но тъпата болка и кръвта капеща на големи, черни капки върху евтиния теракот, който сам бе слагал, го върнаха в собствената му реалност. Отвори шкафа под мифката и взе двулитровата, пластмасова бутилка пълна с безцветна течност. Наля, съвсем пресметливо, малко количество в шепата си и го плисна със замах върху веждата си.Запари го. Най-вече от ракията влезнала в подутото му око. Замижа за десетина секунди, разтърси глава и втренчи поглед в неясното бъдеще...
Наглед, единственото разумно нещо, бе както винаги да остави нещата на естествения ход на съдбата. Затова като човек, здраво стъпил на земята, Митко взе решение. Щеше да излезе, да анализира заплетения семеен казус, да вкара в ред безгрижно плуващите в алкохол мисли и може би, да изпие една бира в най-близката дупка.
Не беше лош съпруг. Дори и наглед очевидният му проблем с пиенето беше просто поза за пред приятелете му. Все пак, като един уважаващ себе си собственик на квартален автосервиз(или по-скоро пригоден с подръчни средства, за тази цел гараж), не можеше да позволи да създаде в околните представа, че е мъж под чехъл. Не му стигаха подигравките, че се е заровил в пепелта на домашното огнище едва на 22 години. Същият този Митко, който беше сърцето на компанията, която сега най-безцеремонно му се присмиваше. Същият, който се бе превърнал в митична фигура, в полубожество на нощния живот! Не! Не и той! Той, който бе спал с 42 жени преди да се ожени за тази кранта! Ах, ако не беше баща и! Ако не беше това пенсионирано военно прасе, което го заплаши, че ще го застреля като куче, ака не се ожени за дъщеря му. Ако мръсната курва не бе крила, че е бременна чак до четвъртия месец... О, тогава щяха да видят истинския, неподправен и безпощаден Митко!
Пълен със самосъжаление и жажда за мъст, но запазил съвсем хладнокръвно излъчване се отправи към вратата. Обу се, наметна коженото яке и безшумно се разля в тъмнината...
Стъпките му го водеха сами. Имаше да доказва на света и на нощта, че е жив и гореше от нетърпение да получи аплодисменти. Знаеше коя е най-добрата сцена за случая. Мястото, където неведнъж е предизвиквал възхищение в околните, с умението да поглъща колосални количества алкохол. Там, където през безгрижните и самодоволни ергенски години, не една и две заблудени гимназистки биваха пленени от разкошните му къдрави коси и заемаха достойно място в свещеното 42.
Понесен на крилете на тези мисли, забърза с още по-уверена, може би за непросветения наблюдател, лъкатушеща крачка към заветния храм, в чийто олтар неминуемо щеше да се изкове загубеното му мъжко достойнство.
Заведението носеше екзотичното и съвсем неподходящо име “Тропик”. Дори и след педантично свалена анамнеза, единственото тропическо, което можеше да се открие в тези забравени от Бога 40 квадрата, бе неонова палма, като че ли директно копирана от нечия затворническа татуировка. Естествено, никой, по никакъв случай не се бе замислял за това, а и защо ли? Барът предлагаше налице всички необходими обстоятелства да бъде култов, поне за тесен кръг от хора. Какъвто и беше. Дали хаосът, царящ вътре, бе продукт на съседната, квартална гимназия, или обратното - изначалната, пусната като на конци, анархия привличаше като улична лампа рояците невръстни посетители, бе въпрос, конкуриращ онази безмислена дилема за кокошката и глупавото и яйце. Факт бе обаче, че “Тропик” бе слънцето и водата, за всеки прохождащ в лепкаво-примамливата тайнственост на битието индивид. Всеки вписващ се в в диапазона 14-19 години, можеше да се отдаде на безгрижно търсене на нови хоризонти, под блузката на привидно срамежливата лолитка до него и паралелно с това да изпие завещаните му за банички и лимонада пари, отстояващ бунтарския си антиконформизъм, нечестно прикрит зад зле скроения костюм на пъпчивото му, кльощаво тяло.
Точно този контраст на обстановката, с визията на Митко, предизвика леко смутените погледи на тийнейджърите. Кой ли така дръзко се осмеляваше да наруши хармонията на свещената им обител? Той обаче, съвсем нехаещ за идеалистичните им представи, влезе и се настани на почти празния бар, напълно в разрез на утопичната идилия попита в атмосферата. Леко нервен се намести през два стола разстояние между другите, самовглъбени ентусиасти на бара. Барманът, на видима възраст около 18 години, премести мързеливо, несъразмерното си слабо тяло пред него.
- Добър вечер. - Без каквато и да е емоция.
- Здрасти, мъжки! Сипи едно уиски!
- Ъъъ?
- Жим Бим!
- Ама това е бърбън...
- Абе айде...
- ОК. Голям, малък?
- Да ти приличам на човек, който пие малък? – Обидено каза Митко, но с леко покровителство, почти по бащински. Барманчето, леко смутен, наля почти 80 грама и пусна две бучки лед вътре.
- Мерси! Как е положението тука? Аз от бая време не съм идвал, иначе едно време... Мария работи ли още?
- Ами, аз съм отскоро и...
- Добре, добре. - Побърза да прекрати разговора. Не искаше да
създава впечатление, че е поредният зягубеняк, дошъл да си излее душата пред персонала. С неприкрито самочувствие се извъртя на щъркела и обходи с поглед посетителите: На масата до вратата седяха две момчета с приятелките си и нахално се смееха на някаква детинска глупост. Вляво от тях, младеж се лигавеше с гаджето си, а срещу него на масата, приятелят му, носещ ужасно смешна шапка, се опитваше да разкаже явно някаква небивало забавна случка, от иначе вероятно, семплото му битие... Идеята, да докаже, всъщност колко духовит и точен пич, бе обречена на небивало фиаско, поне така личеше по погледа на отегчената бамбина... В срещуположния край на заведението, но на повече от 6-7 метра, две престарели курви, блажено се бяха отпуснали върху рамената на мургав и изключително дебел сводник с разкопчана риза. На изпъкналото му като глобус шкембе лежеше кръст, с размерите на тези, които поповете хвърляха в реката на Богоявление, а от устата му висеше евтина пура, така сякаш бе поел първата си глътка извън майчината утроба с нея. С уговорката, че бе крайно нетипично, това грозно туловище, да е излезнало, при каквито и да е обстоятелства от нечия утроба...
Отегчен от това дежа вю, Митко се обърна и блажено засмука от уискито си. Още неоставил чашата на бара, чу грубото скърцане на съседния нему стол в теракота. С почти еротична въздишка на облекчение, до него седна млад, странно изглеждащ мъж. Висок, с дълга , чуплива коса под раменете, от седмици небръсната брада, само по риза, с набрани ръкави, откриващи някакви странни, може би библейски символи, татуирани по ръцете му. Мъжът се усмихна и откри белите си, сякаш с отвес подредени зъби. Изтреля едно гръмко “Добър вечер” и с леко движение на таза се намести удобно върху стола. Митко го огледа, доколкото му позволяваше периферното зрение, леко поклати глава и измънка нещо в отговор на поздрава. Новодошлият се изпъчи и се провикна:
- Приятелю, дай едно от същото, като на господина до мен!
- Ъъъ, Джим Бим?
- Да. Джим.
Барманът мълчаливо му наля, леко дистанцирано сложи чашата пред него, бързо се отдалечи и почна да преподрежда, вече подредените, като по конец чаши.
Мистериозният тип отпи неприлично голяма глътка, извади смачкан пакет, неизвестна марка цигари, драсна кибритена клечка и пое продължителна, сладка дръпка. След като задържа близо десетина секунди дъха си, отпусна глава назад, опря длани на бара и изтреля вертикално но тавана плътна струя дим, който се разля със сладникавия си аромат, сякаш за секунди из цялото заведение. Забелязял разтапящия се лед, по дъното на митковато чаша, се изправи леко от стола и се провикна но момчето, което с явно недоволно страхопочитание, приемаше участта да обслужва неканените клиенти.
- Младежо! Налей още едно на човека! За моя сметка! - Странникът великодушно се обърна към Митко, който нескрито го преценяваше с мътния си поглед.
- Днес имам рожден ден. Надявам се няма да откажете?! Приятел, сипи си нещо и на теб!
- Ами, аз на работа не пия... Честито за рождения ден!
Истината бе, че в този момент би продал и наивната си юношеска душа за едно уиски, но страхът от ненадейна визита, в лицето на деспотичния собственик взе връх. Ех, ако знаеше, че шефът на “Тропик” в момента допиваше четвърти литър домашен мавруд, в една много приятна компания и последното нещо, което щеше да му хрумне, би било среднощна инспекция на и без това неблагонадежния си персонал...
Митко не беше глупак. Пусна една фалшива усмивка и вдигна тост с леко кимване.
- За твое здраве! На колко ставаш?
- Благодаря ти! На 33. – Цифрата не предизвика никакви асоциации.
- А защо така сам на рождения си ден? - Попита с нескрито любопитсво.
- Ами от известно време съм обърнал гръб на светската суета и двуличие. Реших да използвам символиката на този ден по друг начин. Да се концентрирам върху себе си и може би да преосмисля битието си.
- Браво, браво, добре си го решил!
- Аз, между другото съм Христо.
- Димитър. Драго ми е!
- Ама и ти, така като те гледам и теб нещо те гложди. Бас държа, че е замесена жена! – Митко леко се засмя, бръкна във вътрешния джоб на якето и изкара от портфеила поизмачкана снимка на Минка. Остави я на бара и патетично въздъхна.
- Съпругата ми. Малко се поскарахме тая вечер. Даже не малко... - Христо с лукав поглед огледа снимката.
- Хубава женичка си излъгал! Какъв е проблема приятелю?
- Ами кво да ти кажа. Нямат угодия тея жени. Вярно, че малко си пийвам, ама чак пък да ми брои глътките... Не е работа.
- Така е! – Убеден в правотата му заключи Христо. – Господ ни е създал свободни, а ние само бягаме от тази си изначалност. Аз да ти кажа, съм завършил богословие, ама не съм от онези религиозни идиоти, дето се уповат само на Бог. Имам си свои принципи. Така да се каже, сам съм си Господ. Ти, не знам дали си запознат с трансцеденталната медитация?
- Ъъъ, мне.
- Ами виж сега, това е най-просто казано, да достигниш състояние на безтелестност. Да се докоснеш до енергията на всемирния разум. Разбираш ли?
- Ъхъ. - При други обстоятелства, Митко би се отнесъл най.малкото с надсмешка над тези брътвежи. Но неподвластната, на практичното му съзнание, харизма на Христо, го караше да попива всеки звук излезнал от устата му. Думите се забиваха като инкрустации в съзнанието му и той ги препрочиташе отново и отново. Хрумна му гениалната идея.
- Знаеш ли кво!? Що не дойдеш у нас тази вечер. Да отпразнуваме подобаващо рождения ти ден. Ще отворя една ракия. От сватбата , пазя... Тъкмо ще ми обясниш подробно таз работа с медитацията. А?
- Ами не знам...
- Къде живееш ти?
- Никъде конкретно. Не смятам, че трябва да обременявам съзнанието си с някакво чувство за тленна принадлежност. – Митко не разбра посланието, но думите на Христо предизвикаха прилив на ендорфини във вените му.
- Хайде, хайде! Утре ще се запознаеш с жената. Тя много ще ти се зарадва! Все ме плюе, че приятелите ми са деградирали пияници...
- Еми добре... Как да ти откажа.
Митко енергично се изправи и с ловко движение облече якето си. Христо го погледна с леко недоумение, бръкна в десния си джоб, хвърли две измачкани банкноти на бара и се остави на провидението, в лицето на ентусиазма, нахално дърпащ го ризата. Прегърнати през рамо поеха в очаквана посока, кипяща от неочаквани събития...
---------------------------------------------------------------------------------------
Събуди се с ужасен, почти апокалиптичен махмурлук. С усилия отвори подутите си клепачи. Протегна се с надежда, но вместо да получи очакваното чувство на неделна блаженост, в мозъка му сякаш се разля живак, безкомпромисно разяждащ всеки опит за мисловна дейност. Изправи се с нечовешки усилия. При вида на отрупаната с празни чаши маса, автоматично прекара през изкривения си обектив, смачканата лента на изминалата вечер. Успя да стане от твърдия кухненски диван и се затътри към коридора.
Миризмата в спалнята го накара да изтръпне. Познаваше я. Изкипяла страст. Животинска и първична. Видя отнякъде познатия, смачкан пакет на пода, нахално смеещ се, на една педя разстояние от лигавия усукан презерватив. Двете недоизпушени цигари, загасени направо върху нощното шкафче, точно там, където имаше навика да оставя чаша вода преди да си легне, стояха като статуи, плод на на някой много извратен мозък. Събраните на куп чаршафи, сякаш тлееха с безцветен пламък. Обърна се с каменно изражение и се отправи към другата стая. Синът му спеше. Под лицето му прозираше нахална, по детски, неподозирана идилия. Внимателно затвори скърцащата врата и се остави на крачките, водещи го към терасата. Опря ръце върху ръждивия парапет. Вгледа се в кутрето на лявата си ръка.
“А ако го отрежа? Всичко ще изтече през него.” Представи си как от кървящия му пръст се изсипват думите, които нямаше на кого да изкрещи. Демоните, пълзящи като разтопено олово под кожата му.
- Трансцедентална медитация. Какво пък... - Отпусна се и безгрижно полетя от шестия етаж.