Това се случи през 2012 година. За щастие не бях аз жертвата,но беше мой приятел от детството. Никога няма да забравя онази нощ- нощта на 31 октомври, 23 часа,ден от седмицата-сряда,горите на Канада.По това време на годината живеех на границата между Канада и Съединените Американски Щати.  

        Беше сряда,31 октомври,9:30 сутринта. Бях с моя приятел Леон у дома и си говорихме какво щяхме да правим през този ден.Все още нямахме никаква идея затова просто се гледахме един друг. 

        Изведнъж телефона ми започна да звъни.Беше Михаела-най-популярното момиче в училището ни. Първоначално не обърнах внимание на телефона си,но любопитството ми надделя повече над егото ми.Погледнах и видях,съобщение с покана от нея. Колебливо насочих очи към Леон,но за първи път той не каза нищо.Бях объркана по въпроса какво трябваше да направя-да прочета съобщението или просто да го игнорирам. Като цяло не харесвах много Михаела,защото всеки път когато отивах на училище,тя ме тормозеше. Отворих съобщението и прочетох:,,Хей,хей задръстенячко!Ела на партито ми в 21:30 в моя дом.Доведи и сладкия си приятел с себе си!" 

 -Ахх,Михаела! Може ли да си толкова отвратителна и зла?!! Мамка му!-изкрещях

-Хей,приятелче!Какво става?-попита ме Леон

 С ядосан глас му отвърнах:

-Михаела!Ето какво става!!

-И какво иска пак?

-Нищо готин,просто да отидем на нейното парти

-Тогава какво те притеснява? Нали знаеш,че ще бъда с теб през цялото време?

-Ами,аз,не знам.Забрави за това.

     Започнах да плача,защото всеки път когато бях с Михаела,всички гадни спомени се завръщаха и ме караха да че чувствам безнадеждна. Винаги въртеше всеки на пръста си и аз бях ненужна,когато тя беше някъде наоколо. Дори Леон?! Не! Не бих го преодоляла,ако въртеше и него на малкия си пръст. Освен приятел от детството той беше и моята детска любов през всички тези години,но как бих могла да му кажа,че го харесвам?! Може би пък никога нямаше да му кажа? Изгубена в мислите си не осъзнах,че вече бях в прегръдките на Леон,който се опитваше да ме успокои,прегръщайки ме здраво.След известно време той ме пусна от прегръдката си и ми каза,че трябва да се подготвим за Хелоуинското парти на Михаела.   

                                                              След 12 часа

     Настъпи време да тръгваме.Знаех го.Поех си дълбоко дъх и се опитах да се успокоя. Отидох до стаята си и застанах пред огледалото. За миг се погледнах в него. Носих красива като луната синя рокля със звезди,която беше достатъчно дълга,колкото да скрие дупето и краката ми. Обух си сини дамски пантофи,допълващи Хелоуинският ми тоалет. Не си сложих грим,просто не го обичам,няма да съм аз,не е в природата ми.  

     Леон дойде при мен. Беше облечен като скелет човек и носеше специални черни обувки. Тогава ми каза:

-Еха, я се виж! Изглеждаш като самата луна в нощното небе! Много си красива!

-Ха,ха,ха,ти винаги знаеш какво да ми кажеш Леон! Между другото и ти си много готин! 

-Просто казвам истината принцесо! Не,сбърках! Ти си лунната принцеса! Е,моя принцесо на луната,готова ли си да отиваме?-попита ме той

-Разбира се скелет човек! 

 Хванахме се за ръце,усмихнахме се един на друг и тръгнахме за партито на Михаела.Не предполагах,че това ще бъде последния път,в който го виждам усмихнат.

                                                                 На партито

  Нощ и чисто- синьо нощно небе с блестяща луна,поне такава беше преди да отидем на партито. Не бяхме много в добро настроение или пък поне аз не бях? Не знам защо,но имах гадното чувство,че докато аз и Леон минавахме край Канадските гори,нещо или някой ни наблюдаваше и изръмжа,а може би пък не? Кой ли пък знае? 

  В 21:40 вече бяхме на партито. Докато някои танцуваха,втори пък разговяряха,а трети се целуваха,реших да отида да взема нещо за пиене. Но когато се върнах с питиета,видях нещо,което ме накара да се почувствам разбита и наранена,най-вече разочарована.Не от отвратителната картина,разиграла се пред очите ми,която всъщност ми изглеждаше като жестока шега,бях разочарована от себе се,че позволих на човек да си поиграе с мен,все едно като котка с мишка. Ужас,Леон и Михаела се целуваха! Шокирана от случващото се,без да искам изтървах  едната чаша с питие и сега из целия под бяха разпръснати малки стъкълца. 

-Глупачка!-помислих си аз

-Рал,чакай!Мога да ти обясня какво се случва! Повярвай ми не е това,което изглежда! Тя ме целуна първа!

-Защо-прошепнах

Защо,Леон,ЗАЩО!! Мислих,че и ти ме харесваш,мислих,че искаш първата ти целувка да е с мен,не мога да повярвам! А през цялото време си мислех как да ти кажа,че те харесвам! Гадняр такъв!  Усещах как сълзи вече напираха в очите ми,дадох им воля и те се стекоха. 

-Хлапе,моля те,повярвай ми!-казваше Леон,опитвайки се в същото време да ме прегърне,но аз го отблъснах

-Не съм ти никакво хлапе!-изкрещях силно

  С доволна усмивка на лицето,Михаела се приближи до мен и ми каза,че той никога не ме е харесвал по начина,по който аз и че за голям срам всичко това е било просто капан. Опитвайки се за пореден път да ме прегърне,ударих Леон по лицето и му казах,че го мразя. 

-Татко беше прав за теб!! Но аз не го послушах! Глупачка! Ти си просто един проклет боклук,нищо повече Леон!-това бяха последните изречени думи от мен преди да отида дълбоко,дълбоко в Канадските гори. Каква грешка само!   

                                                        В горите на Канада

 Време-22:25

Място-горите на Канада  

                      Все още бях в началото на гората.Небето беше чисто,а гората беше опустяла.Тишина,тишина,докато....

   Чух странен шум,идващ от по-дълбоката част на гората. Беше нещо като  заплашително ръмжене. Уплаших се много. Знаех,че никое животно или човек не може да издаде такъв шум,но реших да запазя самообладание. Почувствах,че сърцето ми тупти като на малко зайче,боже,щеше да изскочи! Огледах се за известно време,но там нямаше никой.  

                   Изведнъж чух гласа на Леон.Той ме търсеше.Просто не исках да го виждам в този момент или пък предполагам той да не вижда мен в така.Скрих се зад едно голямо дърво и зачаках. Стори ми се,че нещо душеше зад дървото,където бях,изтръпнах цялата.Ужас,ръмженето беше близо. Леон продължи да ме вика,но не отговорих. След приблизително пет минути се чу писък-това беше Леон. Не знаех какво да правя затова продължих да се крия в сенките на дървото. След известно време,прекарано в питайки самата себе си какво трябва да сторя,реших- имах план да видя какво се случва в горите на Канада. Преди да се запътя към по-дълбоката част на гората,си взех предмети за защита-един голям твърд камък,дърво,част твърда земя. Тръгнах. Заплашителният рев се чуваше с всяка предприета стъпка,която правих,за да стигна в по-дълбоката част на гората. Боже Господи!!-си казах. Какво по дяволите беше това?-Създание поне три фута високо,цялото с козина,без устни или уста, изписани зъби с прясна кръв, с голо тяло и дълги крайници.Е,каквото и да беше това нещо,то със сигурност не бе човек. Вид човекоподобно,нито човек,нито животно. Все още не ме виждаше,но знаех,че можеше да ме надуши. Чудовището ядеше нещо-беше труп,човешки труп. Опитвайки се да се приближа достатъчно колкото да видя,кракът ми счупи дървена клонка. Вече беше прекалено късно.Чудовището ме чу и остави човешкия труп. То се обърна и започна бавно да се движи срещу мен,движейки всяка една част от тялото си по ужасяващ начин. По разкъсания труп и окървавените зъби на създанието,си личеше,че се беше хранило с него. Бавно пристъпвайки напред,човекоподобното същество тихо отговори: 

- Защо ме изостави на партито?Не ме ли обичаш? Защо позволи на чудовището да ме изяде?!!  

Стряскащото беше,че говореше с гласът на Леон. Хванах се за ушите като малко дете и разтресох главата си. С изумителна скорост съществото ме събори на земята и се надвеси над мен. Дългата му бяла ръка се плъзна по врата ми и в един момент усетих как започна да ме души. Стискайки ме за гърлото,чудовището изплези дългия си кървав език. Бях сама,бях безпомощна.Затворих очи и зачаках смъртта.  

   Тогава се чу изстрел,идващ  от много близо. Виждайки как чудовището,цялото окървавено, отслабва,извадих големия камък,който взех от преди малко и го хвърлих по лицето на създанието. То изпищя от болка и падна на земята без да помръдне и веднъж. Огледах се и видях мъж. Мъж,не повече от 50 годишна възраст с бяла брада,но смело сърце. Бързо се завтече към мен и ми каза,че веднага трябва да отстъпим,иначе и двамата сме мъртви.

-Ами тялото,аз трябва да го видя!-изкрещях

-Нямаме много време,тръгвай!

-Не разбирате,трупа,който лежи ето там,може да е на  мой близък човек!

 Не!Мъжът беше прав.Чудовището започна да се възстановява. Стана,облиза окървавеното си лице с дългия си език и се обърна към нас. Непознатият мъж бързо запази самообладание и го простреля пет пъти в тялото. Раненото създание изръмжа заканително и избяга на четирите си крака още по навътре в гората, а може би към нейния край. Възползвайки  се от момента,бързо се завтекох към тялото. Ужас,това беше Леон! Проверявайки пулсът му,разбрах,че той беше на път да се спомине. Знаех го,виждах го,но въпреки това сърцето ми отказа да го приеме. Внимателно положих главата му в двете си ръце и му проговорих:

-Леон!Леон!Отвори очи,моля те! Не е време за сън сега!

-Съжалявам Рали,за всичко,съжалявам,но съм твърде слаб,умирам

-Готин,пич не умираш чуваш ли?!!-изкрещях през сълзи. Не умираш,чу ли,Лео,хайде,бори се,чуй ме,моля те,не ги затваряй тези красиви очи,ЛЕО! Прости ми Лео,само ако не бях побягнала към гората ти нямаше да си тук,нямаше да умираш заради МЕН! 

-Миличка,слушай ме!Не е твоя вината,било е писано да стане така-продължи да говори той

-Не говори глупости,дишай дълбоко,моля те!

.РАЛИ,искам да знаеш,че каквото и да стане занапред винаги ще бъда с теб,искам да знаеш,че не аз целунах Михаела,тя беше тази,която ме целуна и...

-Знам Лео,но..

-Каквото и да стане,искам винаги да си щастлива,обещай ми,твърде си млада,за да се предаваш,чу ли ме?! Не позволявай на депресията да те хване,никога!! Обещай ми!

- ОБЕЩАВАМ ТИ ЛЕО!-отговарям хлипайки. Леон,ЛЕОН, ЛЕОН ООО?!!! 

 Отговор не последва. Той вече беше издъхнал. Час на смъртта:23 часа

-Хлапе трябва да вървим! Не е безопасно тук!-изрече мъжа 

-Ами тялото,какво ще стане с него?!-продължих да питам аз

-Виж,знам,че ти е трудно да изгубиш близък приятел или пък любим,но ако не се махнем от тук на време,повярвай ми никой няма да чуе писъците ни за помощ и ние ще станем следващите жертви тук! И Господ няма да ни е на помощ! Затова аз ще кажа на полицията да се заема със случая,а теб ще те откарам до твоя дом? Ок?!

-Добре,но може те ли поне да ми кажете какво беше това нещо?

-Уендиго- това беше единственото нещо,което каза стария мъж

                                                                    Убиваща тишина

      Лежах в леглото и постоянно се въртях в минимални опити да се опитам да заспя.Плачех и здраво държах възглавницата до себе си.Леон беше мъртъв,аз също. Погледнах към тиктакащия часовник в стаята ми-показваше 4:36 сутринта. Не,имах нужда от отговори,СЕГА!!! За щастие знаех кой може да ми помогне-мъжът от миналата нощ. Знаех и къде живее. Запътих се към дома му.

                                                                   Отговори,СЕГА!

       Време-5:38

       Място-най-отдалечената малка къщичка,намираща се на границата на Канада и Америка

       Дата-1 ноември  

       Застанах пред вратата.Без питане дали мога да вляза,нахлух веднага и видях мистериозния мъж.Той седеше на малък дървен стол и погледна право в мен. 

-Знаех си,че ще дойдеш-отвърна спокойно той

-Нуждая се от отговори,СЕГА! 

  Старият мъж издиша дълбоко и ме покани да седна при него с думите:

Хайде,дете! Ще ти кажа всичко,което знам!  

  Така малката дървена врата на къщата се затвори и той започна да говори за Уендиго, някога забравената история за Уендиго от Дивия Запад.

 Следва продължение...