Седнах срещу старият мъж на един стол,изглеждащ също като неговия. Между двата стола,на които седяхме,имаше малка дървена маса-ръчно изработена от качествена дървесина. Старият мъж тежко се изправи на двата си крака и изрече:

 -Уендиго е зло създание,скитащо се из горите на Канада.Така че,това което ти видя там,в гората,беше Уендиго.

 -Наистина ли?-попитах аз като малко невярващо дете.Просто в този момент имах чувството,че този човек ми разказваше приказка как ,колкото и не ми се искаше да го чуя,злото тук надделяваше над доброто,но не можех да го виня,защото знаех,че очите ми не ме лъжеха,те не ме излъгаха в онази тежка октомврийска вечер,нощта на 31 октомври.Затова реших да го изслушам.

-Да,уви-каза тихо той

-А можете ли да ми кажете нещо повече за това създание,създанието Уендиго?-продължих  да настоявам аз

-Почакай

Възрастният мъж стана от мястото си и започна да рови из  своята библиотеката  съсредоточено. Докато търсеше нещо в библиотеката си,бързо стрелнах поглед по обзавеждането на къщата.Беше стара и на места малко прашна,но подбрана с чувство за уют и приветлив топъл дом.Вратите бяха стари,стените-древни и вече избледнели,а пода-скърцащ и дървен. Все още ми беше трудно да забравя всичко,не можех да забравя случката,случила се пред очите ми-Леон,който вече беше мъртъв,трупът му,лежащ все така неподвижно на твърдата прашна земя,чудовището,канещо се да убие и мен.О,боже! Ако не беше този човек да ме спаси,вече щях да съм само спомен! Оставяйки се отново на мислите да ме погълнат,не бях осъзнала,че съм заспала-с отпуснати рамена и крака и  със затворени,подпухнали от плач,клепачи.

 -Хей,хлапе!Събуди се!Виж какво намерих!-извика стария мъж.

  Отваряйки лениво очи,забелязах как възрастния човек вече беше застанал срещу мен,седнал отново на предишното си място-малкия дървен стол,стоящ срещу малката дървена маса.

 -Какво е?-попитах с интерес

 -Снимки на създанието-отговори той.Разгледай ги хубаво.Даже,направо ги вземи с себе си,може да ти потрябват за нещо. С колебливо изражение на лицето погледнах към 50 годишния мъж.

 -Хайде,вземи ги!Нямам нищо против!

 -Благодаря Ви,драги Господине!Но искам да знам защо ме спасихте тогава,защо ме спасихте онази вечер,а не избягахте? Какво Ви накара да се притечете на помощ на един непознат човек като мен? 

 -Всички ние сме хора и трябва да си помагаме,нали така? А за това,че те спасих,нищо не съм направил,но ако искаш да знаеш,направих го,защото и аз в миналите си години преживях нещо подобно като теб,дете.

 -Какво имате предвид това,сър?

-Ами,когато бях млад,малко по-голям от теб,загубих най-добрия си приятел.

-Аз много съжалявам да го чуя,наистина!

-Няма за какво да съжаляваш!-продължи стария мъж.Изгубих го в един ноемврийски следобед.Беше началото на поредната люта зима на границата между Канада и Америка. Годината беше 1994,час-17:45. Тъкмо бях пуснал кучето си навън де се разходи из града,беше красиво чистокръвно хъски със сини очи и светло кафява козина. Но,това което не предположих тогава беше,че никога повече няма да видя най-добрия си приятел-Алякс. Часът вече беше станал 18:36,а моя скъп Алякс все още не се беше върнал. Нямаше го.Зачудих се къде ли може да се е изгубил моя другар?Облякох дългото си кожено палто с черни копчета и излязох навън да го търся. Какво ли не направих: виках го по име,,Алякс,Алякс,къде си момче?", неуморно разпитвах всички хора,намиращи се в града дали са видели някакво хъски,обиколих и целия град.  Но отговора беше не-Алякс не бе там.Знаех,че не ми беше останал никакъв друг избор освен да проверя в гората за него(Най-опасното място на границата на Канада по това време за година 1994) За всеки случай преди да навляза в гората и то в по-дълбоката й част,пътьом към нея минах край вкъщи и взех своята пушка.Някога баща ми я използваше,когато ходеше на лов. Повярвай ми хлапе,добре,че го направих! Започна да се стъмва,а и духаше силен вятър.Часът беше 19:27.Да,знам.В търсене на скъпият ми другар Алякс,времето сякаш бе литнало за пет  единствени секунди. 

 -А открихте ли го?-попитах с разтревожен глас

 -Ами да и не в същото време.Какво да ти кажа.Бях твърде закъснял,за да мога да го спася.Освен това,настъпвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в опасните гори на Канада,не си дадох никаква сметка,че подлагам и себе си на смъртоносна опасност. Но тогава бях млад и непоколебим,а и не можех да оставя Алякс да се скита сам из тези гори. Трябваше да го намеря на всяка цена! Когато навлязох в  много по-дълбоката част на гората,видях нещо,което ме накара да изкрещя,но не от страх,а от мъха по вече отдавна изгубения ми приятел.Виждах как поне три футово хуманоидно разкъсваше плътта на Алякс и как с удоволствие премляскваше откъснатите части от тялото му. Цялото му лице,изписани и остри като бръснач зъби,и дълги ръце бяха покрити с кръвта на другаря ми Алякс.Не можех да понеса повече и изкрещях с цяло гърло:

-Махай се от кучето ми!!!

 Изричайки това,застрелях чудовището няколко пъти и то изквича от болка.Погледна ме със животинските си очи и се озъби свирепо. Чудовището изръмжа заплашително,след което последва нещо като злобен смях от негова страна,дойде и се приближи до мен и направи най-зловещата усмивка,която бях виждал някога през целия си живот.Бързо насочих пушката към тялото му със закана да го прострелям,ала то застана на четирите си дълги крайници и с удивителна скорост се втурна навътре,още по-дълбоко в сенките на гората.Изтичах до Алякс.Сложих едната си ръка на главата му,но той едва мърдаше. Спомням си,че преди да затвори завинаги сините си очи,облиза ръката ми,усмихна се за малко и след това заскимтя нещастно.Знаех,че беше мъртъв.Раните му бяха дълбоки,а той разкъсан,останал без пулс и никаква кръв.

 -Ужасно е това,на което сте станал свидетел! Искрено съжалявам,че е трябвало да минете през това!

 -Вината и без това е моя,хлапе.Ако не бях толкова безотговорен спрямо Алякс и не го бях пуснал сам,може би нищо от това нямаше да се случи! Сам не си дадох никаква сметка какво може да се случи и ето какво стана.

 -Знаете ли как това нещо може да бъде спряно или поне отбягвано по някакъв начин?-попитах го аз

 -За съжаление,не!Уендиго не може да бъде отбягвано,запомни!-влезеш ли веднъж в неговата територия,влизаш и в списъка му за убиване! Довери ми се,той не щади нито мъже,нито жени,нито животни,нито пък деца като теб.Той е машина за убиване и колкото повече желанието да усети вкуса на сурова плът,няма значение каква,надделява в него,толкова повече желанието да убива нараства.Но ако наистина се интересуваш как можеш да го спреш,съветвам те да посетиш градската библиотека.Може и да е останало нещо за него. 

 -Благодаря Ви,сър! За всичко! А само още нещо да питам,може ли?!

 -Питай?

 -Кака се казвате?

 -Ед,хлапе.Казвам се Ед.

 -Довиждане,Господин Ед! Благодаря Ви още веднъж за всичко и се пазете! Моля Ви за всеки случай да поддържаме връзка,ако ми излезе нещо на ум да Ви питам за Уендиго.

 -Непременно ме дръж в течение! И ти се пази! А чакай! Нали знаеш къде е градската библиотека? 

 -Споко,Ед!Знам къде е.Чао!

 -Ххмм,започвам да харесвам това хлапе!    

                                                                                   В библиотеката

    Излизайки от къщата на Ед,погледнах в стария си,но все още работещ часовник. Показваше 7:56 сутринта. Понеже нямах кола,ми се наложи да вървя пеш.Е,нямах нищо против да повървя,освен това хората започнаха да излизат от домовете си-всеки по своя работа,предполагам. След час ходене пеша,което ми се стори като цяло хилядолетие,вече бях пристигнала на точното място,както Ед ми каза-градската библиотека. За мое удивление,а пък и за щастие,нямаше много хора.Из библиотеката се мяркаха само по пет,шест човека.Тъй като не знаех откъде да започна моето проучване,реших да попитам библиотекарката дали знае къде мога да открия нещо за чудовището.След известно време,прекарано в колебание дали да я питам за помощ,най-накрая се реших и отидох при нея.Беше стара жена с бяла коса,зелени очи и ами,полу-счупени очила. В този ден носеше розова избледняла рокля,на която бяха нарисувани красиви маргаритки,а на краката си,повярвайте,носеше розови и избледнели също като роклята й,чехли,но без маргаритки. Когато се приближих до нея,забелязах,че беше задрямала на стар дървен стол и близо до гърдите си държеше странна,изглеждаща на вид,книга,чиито корици бяха дебели.Книгата определено хващаше по нечие човешко око и за миг привлече любопитството ми. Реших да проговоря:

 -Мадам,ивинетеее!Мадам! 

   В този момент старата жена се стресна и почти не падна от мястото си,на което спеше-малкия дървен стол.

 -Да,дете! Питай!Будна съм,будна съм!-изрече библиотекарката стреснато.

 -Моля Ви,не се притеснявайте! Предполагам,че е доста уморително?

 -Ох,благодаря ти! Като видят една задрямала бабка като мен и то на работното си място и...

 -Не,няма никакъв проблем! Не се притеснявайте! Та искам да Ви питам нещо?!

 -Да?-отговори въпросително старата жена

 Дали мога да открия нещо или някаква информация за така наречения Уендиго?

   Изведнъж жената пребледня като платно.Започна да се поти от напрежение и да й се вие свят.Краката й се подкосиха и й прилоша.Помогнах й да седне на стола си и й донесох чаша с вода. Жената отпи една глътка,после втора,после трета и с нисък тон,почти шепнейки, попита:

   - Кой ти каза за Уендиго и най-вече защо? Защо питаш за него,дете?! 

 Без много да му мисля отворих уста и казах: 

  -Чуйте,идвам тук с надеждата,че ще мога да открия нещо за това човекоподобно.Няма значение кой и защо ми е казал! Но знам,че има значение,че трябва да знам всичко или поне,това което е останало в библиотеката Ви за него! Мадам,разберете,много е важно!! Само по този начин ще успеете да ми помогнете! 

   Погледите на непознатите в градската библиотека се вкопчиха в нас. По физиономиите им ,които правиха,си личеше,че доста се бяха заинтересували от нашия разговор. Старата жена допълни:

  -Ела,ще се опитам да ти помогна!Ще търсим заедно,но те предупреждавам!Уендиго не е шега работа!-това каза последно библиотекарката преди да настъпи пълна,пълна тишина. Отведе ме в най-изолираното крило на библиотеката. Личеше си,че крилото,в което се намирах,не бе погледнато от никой досега и че бе оставено от преди много дълго време. Оглеждайки внимателно всеки детайл от това крило забелязах следните неща:стените бяха избледнели и с пукнатини на места,пердетата,които служеха като за завеси за покриване на прозорците,бяха закърпени,но на места все още имаше тук-там по някоя незашита кръпка,шкафовете,на които бяха подредени тонове стари и сигурно недокоснати от човешка ръка книги,бяха покрити с тавански прах,ъглите на тавана пък бяха украсени с вековна плетена,спускаща се почти до пода паяжина,която огряна от слънчева светлина,изглеждаше като красиво непокътнато олово,а пода беше скърцащ и лесно пропуклив.  

  Стигнахме до един висок шкаф с много наредени книги.Жената ми каза да седна на дивана,който се намираше в близост до него. След това каза:

  -Дете,почакай тук и не прави нищо без мен!Шкафът е много висок и опиташ ли се да се покатериш може да паднеш и да се нараниш! Затова аз ще отида да донеса стълба,с която да можем да се качваме.Чу ли?!-попита ме тя

 -Да,мадам!-отвърнах аз

  -Наричай ме просто Роуз

 -Добре, мадам Роуз!

  Мадам Роуз се засмя и тръгна да донесе стълба. През това време,докато бях сама не спирах да си задавам всякакви купища въпроси- за Уендиго,дали ще намеря някаква информация за него,ще успея ли да приема факта такъв,какъвто е или не според книгите и най-вече щях ли да мога да се справя сама,ако ми се налагаше? Само времето щеше да ми каже.

 След известно време старата библиотекарка,мадам Роуз се появи,носейки тежка метална стълба,все едно бе перце за нея.Понечих да й помогна,ала тя ме спря. Само с две крачки напред към високия шкаф,който всякаш ни се присмиваше,че бяхме толкова далеч от него,мадам Роуз с невероятна и невиждана досега за нейните години сила,разтвори тежката стълба и я сложи на място. Направо й разказа играта! Така тя се качи и започна да търси всякакви книги свързани с темата,засегнала ме тъй дълбоко от насам-именно за чудовището Уендиго. Прекарахме в часове търсене,но си струваше! Освен това,ние двете се оказахме доста добър екип-докато Госпожа Роуз претърсваше горната част от шкафа,аз проверих долната. И ето- Мадам Роуз извади само една,но доста голяма книга и ми препоръча да я разгледам.Съгласих се. Когато книгата се озова в ръцете ми,обърнах внимание най-вече на предната й корица-на нея пишеше като заглавие,,Създания от Забравената книга". Иначе всичко друго ми изглеждаше нормално-голяма книга,състояща се от поне 800 страници,дебели корици и меки ъгли. Вече беше следобед,но това не ме притесни особено. Единственото нещо,което исках да зная е,истината за Уендиго. И преглътвайки тежкия факт,че книгата се състоеше от 800 страници,внимателно започнах да отгръщам всеки лист от нея. В книгата имаше информация за върколаци,вещици,вампири,дори и за чудовища с пипала,излизащи от устата. Увлечена от книгата,не забелязах,че мадам Роуз беше изчезнала. Нямаше я. А беше тук преди малко-казах си.  Оставих мислите настрана за нея ,и започнах отново да търся нещо за чудовището.

  Изведнъж вече останалият ми без надежда поглед се спря внезапно на малка,но все пак съществена информация за... ,,Уендиго",страница 171. 

     ,,Уендиго е същество,появило се много отдавна в митологията на древни индиански племена.Днес той е и част от фолклора и вярванията на много хора,от които голяма част са от американския род. Смята се,че първите случаи за неочаквана среща започват да се регистрират от 19 век. Хората,виждали го някога в живота си го описват като същество с мръсно бяла кожа,дълги крайници,никакъв нос,уста,устни,само изписани зъби,животински очи и козина. Смята се,че проявява канибализъм,тъй като особено в началото на лютата зима,са намерени тонове разкъсани трупове и на хора,и на животни,отведени дълбоко в гората. Засега едно е със сигурност-чудовището има слабост към огнестрелни оръжия и огън. Не се знае как и защо се е появило. Подозира се,че преди да познаваме това човекоподобно като Уендиго,преди това е бил човек,също като нас.Но поради тежките обстоятелства на лютата зима в 19 век-климатичните изменения,малкото храна и многото хора,човекът започнал да ги убива и изяжда. Така се превърнал в Уендиго,който познаваме днес. За други, преди да се превърне в чудовище,е бил смел войн,който искал да защити народа си от друг народ,целящ да ги убие. Затова сключил договор със зли горски демони,но платил с цената на човешкото в себе си.След като победил чуждия народ,той се превърнал в това космато животно и сега горите на Канада са неговото убежище и неговото скривалище. Трети смятат,че просто се е родил така. Ловува предимно нощем,денем изтезава жертвите си най-вече психически".   

  -Ххмм?Огън и огнестрелни оръжия,а?-интересно казах си аз. Ед трябваше да знае!

   Погледнах часовника си-17:39. Звъннах на Ед и му обясних,че трябва да се видим на всяка цена.  Без повече да му обяснявам затворих слушалката и тръгнах към дома му.

                                               В къщата на Ед

     Час-18:39

    Място-къщата на Ед  

     Когато наближих къщата на Ед,видях, че той ме чака пред вратата.

     -Ед,разговор,сега!-викнах му аз

     -Хлапе,научи се да говориш по-свързано!-отговори ми той

    -Просто бързам! Хайде,важни вести имам да ти казвам!  

     Вратата се затвори и аз започнах да разказвам на Ед за приключението ми в градската библиотека. Той не можеше да повярва на това,което чу. 

     Изведнъж някой изпищя.

     -Зов за помощ-казах аз и бързо се насочих към дървената врата на малката къща.Ориентирайки се от къде се провокираше звука,установих,че писъкът се чуваше от гората.Но този път бе по-близо спрямо очаквано.  Отворих вратата и хукнах да бягам  по стълбите. Преди да премина и последното стъпало чух след себе си Ед да вика:

     -Къде отиваш?!-изкрещя той след мен 

      -Да помогна!-допълних аз

      -Вземи това! Пази се!  В пистолета има само осем патрона.Използвай ги,ако ти потрябват!

       Ед ми хвърли един огнестрелен пистолет.Хванах го и го прибрах в джоба на черните си дънки. Да,тогава носих блуза с дълъг ръкав,дънково яке и черни дънки. Обърнах глава към него     и казах:

       -Споко,Ед! Няма да му се дам,не и този път!

      Обърнах се отново и поех към Канадските гори.   

                                                                                         ТИ, ОТНОВО?!! 

        Вече бях в средата на гората. Писъкът се чуваше все по-близо от преди. Знаех ,че Уендиго ще го предизвика и че ще бъде там,но не очаквах,че ще трябва да помогна на....-М-м-М.ихаела?!....              

                             Следва продължение.......