Първи ден и първа нощ

Датата тридесети април тая година би трябвало да се заобгради с червено кръгче в календара на любителя велосипедист.

Бележита дата.

Първо - това е моят рожден ден. Второ - някой път даже се пада на Великден. За да не бъдем голословни ще кажем, че така беше през 2000-та година, и отново ще бъде така през 2062 и 2073 година.

Що са години - пред нас са.

И трето, досещате се - на тая дата Жеко ми звънна по телефона, а после ми помаха от пред входа, ухилен, с раницата и колелото.

Бях особено доволен, първо защото противно на всички очаквания тръгвахме, и второ - не се налагаше да черпя за рожденния си ден.

Тръгвахме, нямаше лъжа, нямаше измама. След близо четиредесет години младежката ми мечта бе на път да даде плод.

Най- накрая и аз с "време за себе си", както казва жена ми отивайки на маникюр.

Слязох, всички бяха на работа, или по работа, та нямаше сбогувания и плачове, свалих раницата, взех колелото и се метнах на седалката.

Толкова лесно било, а аз да го отлагам цял един живот.

Погледнах към гумите, както бях така с целия багаж на гърба. Добре си бяха и тръгнахме.

Добре, че съкратих доста от нещата за вземане, защото щеше да ми трябва ремарке.

Нямахме много точен маршрут.

Отначало бяхме решили да тръгнем на юг, а после ще видим.

Бях си набелязал по картата някакви приблизителни точки, като гледах разстоянията между тях да не превишават сто километра, дори осемдесет. Все пак гоним шейсетака нали? Нямахме ясна цел, освен да се помотаем.

Волни синове на вятъра, които профучават през страната със страхотните десет километра на час - това бяхме ние.

Двама фалирали рокери с коремчета на колело - а това пък представлявахме отстрани погледнато, и сто на сто много хора бяхме разсмяли.

Нямахме нищо общо с ония спортни типове в шарени екипи, които профучаваха покрай нас с бегачите, и хвърляха по една усмивка. Се ла ви.

Когато колите бяха бавни, животът си вървеше бавно.

Хората казваха "за това трябва време" или пък "да се свърши тая работа е необходимо много време". А после спряха с тия приказки.

Когато колите се забързаха, забърза се и живота.

И това е една от причините да изберем колелото като средство за придвижване. За да бъдем бавни. Стига сме бързали.

Имаше си и минуси. Даже много такива.

Жегата, в съчетание с двайсетгодишното ни затлъстяване ставаше съвсем нетърпима.

За шофьорите нищо не искам да кажа,че почна ли...

....Но ще кажа две приказки.

Твърде много прости хора има в тая държава. Бога ми, имам база за сравнение, наистина е така.

Излез на пътя и ще се увериш. В цял свят колоездачът е участник в движението.

В милата ми родина той е някой който трябва да бъде съборен в банкета.

И ако не бяха по рождение оперирани от усещане поданиците на тая държава щяха отдавна да са разбрали, че освен самите тях никой друг не би им се вързал на комплексарските псевдопатриотично шизофренни речи и изказвания за величие, свръхчовешка гениалност, и героизъм на нацията.

Не пътищата, а простотията ни е виновна за всичко.

Извинявам се за лиричното отклонение, но е достатъчно да минете само веднъж с колело по главната южна връзка на Варна със света- Аспаруховият мост, и ще започнете да говорите като мен, ако не и по-лошо. Това беше най-бързият начин да се измъкнем от града.

С реален риск за живота го прекосихме, и продължихме по магистралата, която в същност беше само десет километра, посля щяхме да свием в дясно, да минем през Аврен, да се спуснем до Синдел, после Провадия и т.н. докъдето стигнем. Това беше пътят на рали Златни Пясъци едно време, и щяхме да гоним по него.

Първото, което видяхме на магистралата беше един труп.

Не ми се видя да е на добре, но знаеш ли.

Имах един познат който след петият пълен ремонт на тузарската си кола разбра, че най-хубавото нещо което можеше да му се случи едно време щеше да е да го бяха блъснали, още когато я купи.

Така прозря, че някой път и лошото може да е за добро погледнато от перспективата на времето.

В същност погледнато от там всичко се превръща в добро накрая.

Колата беше спряла на третия километър на баира без никаква сигнализация, и отбила встрани.

Като минахме и видяхме човека вътре. Не изглеждаше никак добре, по-скоро изглеждаше мъртъв.

Това беше вторият труп в кола, който виждах.

Първият беше в Равена когато се разхождахме там с един Панчо.

Човека най-вероятно беше получил инфаркт, карабинерите счупиха стъклото и го измъкваха, а тълпата любопитно се беше скупчила и наблюдаваше.

Чрезвичайните неща винаги привличат неудържимо вниманието на хората, независимо дали става дума за рожден ден или погребение, или каквото и да е, и те се присламчват уж за да те утешят, или пък да те поздравят според случая, а в същност за да се порадват на същата тая чрезвичайност.

Спряхме с Жеко и понеже никой друг не спираше, решихме да се обадим на 112 без да пипаме нищо.

Човека все така си седеше захлупил глава на волана, без да се вълнува от нас, а и да се вълнуваше не го показа.

Полицейската кола дойде след половин час. Обяснихме им всичко, след което бяхме освободени.

Човек нищо не може да направи за мъртвите, освен едно добро погребение. Нищо друго.

Стигнахме края на магистралата, свихме в дясно след Харамията, така се казваше май заведението, продължихме по пътя, а от двете ни страни дърветата се извисяваха и събират над теб, и тогава почуствах, че приключението вече е започнало.

Думата колело за мене винаги е била синоним на приключение. Така ми е останало от едно време, от детството когато се бях сраснал с него.

Почвах да си припомням.

Припомних си как като караш колело въздуха свести покрай ушите ти, сякаш наистина летиш, и как за да чуеш нещо трябва да извърнеш глава с ухото напред, например когато наближаваш кръстовище.

Как да седиш изправен на педалите, как да си почиваш, слагайки тежеста на единия или на другия крак. Как да избягваш неравностите, а ако не можеш как да влизаш в тях.

Как да си регулираш дишането и въртетето на педалите и да влезеш в ритъм - постигнеш ли го тогава движението и дишането вече стават автоматични, и ти можеш да си зяпаш и да се радваш на околния пейзаж колкото си искаш.

Скъсаната мантинела, горичката, профучавах сега покрай нещата като във филм, Жеко ме следваше и всичко беше добре.

Една сврака прехвърча от клон на клон и ти говори, колите минават, гледаш хората и се чудиш какъв ли живот живеят, потиш се като кон и ти е хубаво, защото се чувстваш жив.

Дори захвърленият презерватив на края на банкета ти изглежда като произведение на изкуството. Така се получава когато влезеш в ритъм.

За мене всяко пътуване е като сърфиране в чисто нови мисли, без значение на дестинацията, защото видиш това и в теб се зараждат някакви мисли и асоциации, видиш онова и хоп, други изскачат, и така цял ден. Така го разбирам аз пътешествието, незвисимо дали отивам до Папуа Нова Гвинея, или до магазинчето на ъгъла за цигари.

И тогава мисълта е съвсем друга - чиста и ясна.

И ти става едно такова истинско.

Някои му казват освобождаване на това състояние, други му викат медитация.

Но и в двата случая чувството е като след по голяма нужда.

Което ми напомни, че бях забравил тоалетната хартия, но важното е, че се движехме и напредвахме смело по пътя наш.

Асфалтови екземи, те също вървяха заедно с колелото - така им викахме едно време на ожулванията от непрестанните падания.

Всеки ги знае тия ошкурвания които хващат коричка, и които от любопитство махаш преди да падне само, а от долу се показва розовата регенерирана тъкан.

Сетих се за тях след първото падане, когато чух едно "Аууу"и "тупууур" зад мен, а Жеко ми извика да спра.

Голямото брадясало момче беше проснато в праха и гледаше тъжно, но важното е, че колелото беше добре.

Нищо особено, поотупахме се и продължихме надолу. Спускането винаги е било най-опасното нещо в тоя и без друго опасен спорт.

След обяда вече бяхме стигнали в Провадия, въпреки всички забавяния, падания и други форсмажорни обстоятелства.

Жеко пуфтеше, аз пуфтях, слънцето печеше, и гледахме свирепо към барчето на центъра. Влязохме и пихме по една бира, за да ни се наместят чарковете.

Провадия е центърът на европейската цивилизация, ако не знаете.

Сега ще ви обясня.

На пет километра на юг е първото селище в Европа с нещо като крепостни стени, и защита необходима за добива на сол, с която са се занимавали.

-А солта, Жеко, викам аз и поглеждам към него, е златото на първите хора. Вдигам важно пръст.

Жеко ме гледа умно, бармана любопитно. Явно съм повишил глас.

Аз обаче не съм от притеснителните, и продължавам да разяснявам как солта е жизнено важна за осоляване и консервиране на месо, понеже са били тъпи навремето и са нямали хладилници, как тя е нужна на самите домашни животни, и най-важното, моето историческо откритие - най-необходима за киселото зеле, което неминуемо са правили хората от памтивека за да оцелеят.

Киселото зеле - предтечата и основата на цялата консервна промишленост по света.

Бармана продължава да ме гледа умно, явно не навързал, че киселото зеле и Провадия лежат в основата на целия човешки прогрес, но аз не му се сърдя.

Плащаме, и отпочинали слагаме раниците, яхваме колелетата и хващаме към Дългопол, това е един друг център на европейската цивилизация, и към язовир Цонево, където трябваше да си устроим първия нощен бивак.

Стигнахме преди свечеряване, тъкмо навреме аз да опъна палатката на двайсет метра от язовира, а Жеко да събере дърва и да запали огън.

Свалихме раниците, малко отпочинахме, мястото беше хубаво.

Беше удоволствие да гледаш как Жеко прави огъня. Нарежда ги, слага разпалките и малко хартия, щрак клечката и огънят тръгва. Явно беше барал циганка Жеко, защото огъня винаги му тръгваше.

Извадихме припасите и наденицата, която взехме от Провадия. Нанизах ги на една пръчка, и зачакахме жарта.

Погледнеш ли веднъж Жеко, и всичко ти става ясно - застаряващ рокер с младо сърце.

Всички външни белези на тоя рокер бяха по него - и опърпаната дълга кичара, и опушената брада, и хитрият поглед.

Няма какво да се крием и да се правим на каквито не сме.

Тя, истината винаги си избива като мазно петно на бяла покривка в празнична вечер.

За един мъж в края на краищата е по-важно да има някакво съдържание, отколкото опаковка. Първото винаги издайнически си проличава, като горното петно.

Това представляваше Жеко и не се криеше. С него се познавахме още от предучилищната.

Жеко - царят на огъня.

Той беше по неконвеционалните идеи, семейства, и живот.

По принцип от него би излязъл един добър алкохолик, защото имаше и осанката и дрезгавия глас и характерното философстване, но още се опъваше.

Бъкаше от идеи тоя човек.

От семейства също.

Имаше фирма за всичко, занимаваща се с какво ли не, три брака и три развода, както внуче и дете на една и съща възраст.

Не много конвенционално, но пък честно.

Той беше запазил нещо у себе си, въпреки мръсотията на живота, ако въобще живота може да бъде мръсен, може би само ти можеш, но не и той, но мисля, че ме разбирате. Та той беше запазил нещо у себе си, така си мислех предвид неговата веселост.

Наречи го чистота, наречи го пламък, а може и да е едно и също.

Драго ми става като видя хора като него, които дори и външно не се вместват в общата представа.

Общота представа сега е - тесни панталонки, задължително къси за да ти се виждат чорапките, сакенце, ризка, винаги гладко обръснат до първа степен на сваляне на епидермиса, маратонковоподобни обувки, и всичко това за да не знаеш сега пред тебе пропаднал банкер ли седи, или преуспял спортен журналист.

Огънят беше готов, сложихме надениците, и почнахме да си говорим за деня.

Всякакви неща ми минаваха през главата. Водното огледало беше равно и само светлинката на хижата от другия бряг се отразяваше в него. Ние имахме само един лед фенер. Стигаше ни.

Това, което хората разбират под порядъчен живот, не е чист живот.

Това си мислех.

Няма нищо чисто в порядъчният живот. Да спиш в кревата си е порядъчно, да спиш в палатка не е нито порядъчно, нито чисто, но пък е много по-интересно.

Повечето хора не си го признават, но те ненавиждат половинките си и начина на живот който водят, но пък трябва да са порядъчни и си живуркат така, въпреки че не могат да им търпят и приказките, и мисленето, и тъпото съботно съвместно пазаруване, и целият ментален свят на човека до него, и себе си съответно.

А на това не можеш да кажеш, че е чисто. То си е мръсна работа.

В тоя смисъл Жеко беше чист - и пред себе си , и пред половинките си.

Казваше си всичко което мисли за тях, те съответно му казваха всичко прекрасно, което мислят за него, и нещата приключваха с един чист и бърз развод.

Но за всичко това се иска смелост, ясна мисъл, и дупе. А много хора ги нямат.

Ако питате за децата - това за него беше единственото, което си заслужваше брака, и си ги гледаше всичките.

Не го знам как се оправяше с децата.

Аз по принцип, съдейки по моите, съм лош баща. Но пък бях добър вуйчо, добър внук навремето, и вече съм един добър мързеливец никому ненужен, защото кой от подопечните порасна, а кой почина.

Това в общи линии е да си честен и чист. Честен и чист със себе си.

Знам, че много хора въобще не мислят така, и това също е честност - от моя и от тяхна страна.

Надениците не бяха лоши.

След първата наденица се замислих какво ли правят сега жените в къщи, а Жеко се засмя.

-Що, ве Жекич, викам му - на мен вече ми е мъчно, а той съвсем прихва.

Засука брадата колкото да си избърши мазната длан и почна своята лекция относно жените, а той си беше познавач на тая част от човечеството и аз винаги го слушах с удоволствие.

-Нищо не разбираш ти от жени.

И така си беше.

-Жените братче, генетично не тъгуват по мъже, започна мъдро той.

Те просто искат мъж. Или не искат мъж. При тях нещата са прости.

Нямат време за това, защото трябва да гледат деца. Те са хидри. Хидри,бе.

Представи си - все едно мечка да тъгува по мечока, къде ти. Тя има мечета за гледане. Не си ли съгласен.

Кимам:

- Хидри са. Не говоря за мечките, доуточнявам се.

Последното нещо, което би си помислила една жена е да обожествява мъжете - нещо което ние често правим от своя страна, продължава да реди той.

И за какво да го прави в същност? Нали тя е тази която дава живот, и в тази си роля е много по-близо до боговете от такива космати създания като нас.

Въпрос на еволюционно време е да се научат да се оправят и без нас по тънката част, сигурен съм.

Както и че един ден ще успеят, и съвсем ще ни шитнат от играта.

-Интересноо.

Много светло бъдеще се очертаваше.

На свой ред аз бърша длан в брадата си.

Хубаво е човек да има брада. Къде иначе ще си бърше ръката?

Голям реалист излезе тоя човек.

После реалиста взе топчето тоалетна хартия и се скри някъде в тъмното.

Аз също бях мислил по женския въпрос.

Не, че знаех много, но съм си мислел, че господ е създал жената за да не е сам човека.

В съвременната светлина бихме казали "създаде пола".

Както и да го кажеш, обаче когато живееш с някой и се чувстваш сам, значи този някой не е създаден за тебе.

Когато живееш с някой светът ти се пречупва и през неговият поглед.

Така вече твоята действителност не е само твоя. Тя е и нейна, примерно.

И е някак си приказно пречупена от светлоусещането на това същество до теб.

Когато не си харесваш живота съвсем ясно е, че това донякъде се дължи и на твоя спътник. Обаче не пряко, а именно чрез това съчетаване на вашите два свята.

Или с една дума - ако човека до тебе е сюндук, сюндучест ти става и живота, колкото и ведро да гледаш на нещата. Просто и ясно.

Жената си е хубаво нещо, каквито и да ги мъдрим и колкото и да се оплакваме, но бях много далече от философското проникновение и замах на Жеко.

Имаше и облаци, имаше и звезди.

Подаваха се и пак се скриваха, и имах чувството че мога да изкарам така цяла вечер гледайки тая игра на криеница.

Бях уморен. Жеко също, появи се, каза че си ляга и хлътна в палатката.

Останах още малко, зареял поглед нагоре докато започнах да усещам не движението на звездите, а въртенето на земята.

Сякаш се возиш на гърба на нещо живо. Оставих това усещане да се оформи и отпечата у мен. И взех да разбирам ловците и рибарите.

После угасих огъня и също си легнах, като преди това вързах колелетата с верига за близкото дърво.

Знае ли човек, всякакви ги има.