В онова далечно, тоталитарно време такива неща не се случваха. Не прилягаха на широко регламентирания дух на  съзнателност, на  взаимопомощ и вътрешно осъзнато чувство за ред и справедливост.

Такива неща се случваха единствено там - зад желязната завеса обусловени от ред  разбираеми  идеологически предпоставки… 

В действителност такива неща се случваха и у нас, и тогава, но не им се даваше гласност, а ако някой се опиташе да ги разкаже лошо му се пишеше…

Но както вече споменах, уви приемливи или неприемливи,  такива събития все пак се случваха. И едно е мълвата да го разнася  и  разкрасява, друго е да  стане почти пред очите ти.

            И тогава когато то  се случи, беше  на нашата улица и засегна хора, които познавахме, та не можеше да се преструваме, че такова нещо няма…

Ние децата наблюдавахме как възрастните коментират уплашено, озъртайки се с повишено внимание…  На нас ни забраняваха не само да обсъждаме, не само да  разказваме какво се говори вкъщи, но дори да  произнасяме на глас името ù…

Не разбирахме защо, но бяхме достатъчно уплашени за да бъдем и достатъчно послушни…

Лека - полека нещата утихнаха, коментарите спряха хората - сякаш забравиха…

Само кака Рина обикаляше улиците с празен поглед, папка с листовки под мишница и се опитваше да ги лепи по стълбовете и стволовете на дърветата в парка… Някой минаваше след нея и унищожаваше плода на усилията  ù…

Сега мога да си призная, че и аз тайно си отлепих една от онези  листовки  и си я скрих.

После Рина изчезна…  Говореха, че е приета в лудница… Тя винаги си е била малко щура и пълна със странности…

Наричаше се Екатерина, но всички и викаха Рина. Беше висока, стройна, с походка на пантера и дълги черни смолисти коси…  Тренираше баскетбол. Отборът, в който играеше беше добър и често имаше турнирни участия  в страни, за които само можехме да мечтаем… Рина се връщаше от такива посещения с различни страхотни вещи като маркови дрешки, бижута, шоколадчета, които иначе  се намираха само в Кореком…

Понякога ни събираше всички хлапета от улицата и ни черпеше с Тоблерони, докато ни разказваше за онзи - другия, забранения свят…

        Един ден, след турне в  Гърция  Рина се върна някак посърнала и без лудия блясък в очите… Отнеха ù международния паспорт… Изключиха я от отбора… Прекъсна следването си… От  дома ù се носеха крясъци..

Затвори се, почти не излизаше навън… Слухът обиколи квартала от уста на ухо : Рина чакаше дете.

И то - от чужденец… Ужас!  Срам за родителите, срам за университета, срам за треньора, срам за целия квартал… Опитаха се да ù уредят някакъв скалъпен брак, които да узакони безчестието ù, предлагаха ù да даде детето за осиновяване, но тя отхвърли предложенията и гордо понесе позора си…

После роди момиченце и се посвети изцяло на грижите по отглеждането му…  Невероятно как стана, но това малко слънчице стопи ледовете между нея и целия останал свят…

Тъмнокосата  зеленоочка  стана любимка на целия квартал.Обичаше да се закача с минувачите, с бабите по пейките, играеше си с кучето на бай Васил пожарникаря…

Животът пак потече спокойно и без сътресения до онзи кошмарен пролетен ден когато  тригодишното дете беше отвлечено от детската площадка посред бял ден и ужасът на случилото се дълго държа в клещите си целия квартал… Катерина и родителите ù атакуваха местното  управление на МВР с надежда да разберат нещо за детето, но уви без резултат. Без резултат се оказаха всички служебни издирвания в региона и извън него. Момиченцето  беше изчезнало без следа… Ходиха при различни врачки, но резултатът продължаваше да е нулев.

Рина се опита да лепи снимката на детето по стълбове и дървета с надеждата някой да ù даде някаква информация и да поддържа интереса към проблема си, но както вече ви казах, скоро я обявиха за ненормална  и я прибраха в психиатрията…

              Когато я пуснаха приличаше на старица…  Прегърбена, побеляла, с празен поглед… Затвори се в дома си и почти не излизаше…

Годините се изнизаха…  Хората забравиха… Убежденията промениха цветовете и посоките си…

Дойдоха нови времена, в които е нормално да има отвлечени хора, просяци по тротоарите, престрелки по баровете, измами и измамници от всякакъв тип…

Времена, в които можеш да говориш свободно каквото си поискаш и за когото си искаш… Нещо повече новините от екраните ежедневно бълват зловещи събития от всякакъв характер.

Времена, в които можеш да пътуваш за където си решил без преградите на глупави ограничения…

             Вчера, следобед  една кола спря пред дома на Рина… Беше с чуждестранна регистрация - черна и лъскава…

Наблюдавах от терасата как от нея слезе възрастен, побелял и прегърбен мъж и млада жена с походка на пантера, смолисточерна коса и огнен поглед…  Жената се загледа в къщата, оградата, помириса надвисналите алени гроздове на трендафилите, после приклекна срещу изскочилото отнякъде бяло пухкаво кученце.

Мъжът я изгледа сърдито и викна:- Елефтерия!

Жената се изправи и тръгна към него. Той се зачете в избелелите надписи на звънците от отсрещната  кооперация.

Мен обаче нещо ме закълва отвътре като кълвач изгнило дърво, някакво ехо превърташе непознатото  име и сърцето ми се разподскача от вълнение…

Втурнах се към спалнята измъкнах забравената стара кутия за писма от шкафа и извадих  от нея сгънатото най-отдолу  пожълтяло плакатче със снимка на тригодишно момиченце и надпис:

-----------------------------------------------------------------------------------------------

Виждали ли сте това дете?

Нарича се Свобода Костова на 3г и живее на улица „Асен Разцветников” №36. В неизвестност от 12 –ти май 1982г

Ако някой знае нещо да се обади на телефон…

------------------------------------------------------------------------------------------------

Елефтерия = Свобода /гр/