Огромна сиво-бяла лава се стичаше по склоновете на високия хълм и покриваше с дебелата си вехта дреха почти целия град. Този съвременен Помпей се гушеше под декемврийската мъгла, комините на по-високите същи важно стърчаха и изпускаха тънки дантели лепкаво бял пушек. От време на време някой слънчев лъч успяваше да пробие облаците и щураво се плисваше по улици, стени, дървета, разблъсквайки пластовете на лавата.

     Един такъв лъч от известно време беше увиснал върху острието на секирата на човек, станал твърде рано в неделя, за да успее да насече повече дърва за седмицата. Предвидлив стопанин, той беше първият, който си купи предостатъчно дърва още в разгара на лятото. Тогава цените рязко паднаха без видима причина и пазарът реагира със седмица или две закъснение – когато си разчу, че дървесината е поевтиняла драстично, всички хукнаха да купуват. Ама поради нарасналия интерес, цените отново скочиха. Е, нашият човек изпревари събитията, купи си дърва за огрев още преди новината да потече из улиците на града като тая плътна декемврийска лава, дето сега иде от урвите и запушва с влажен студ дворове и домове.

     Виж, въглищата бяха кът. А без тях е трудно – печките се пълнят с пепел, трябва поне два пъти дневно да тичаш да изхвърляш отпадъците и малкото сгурия. Нищо, нищо – говореше на себе си, – то пълно щастие няма. Дваж по-ядосан би бил, ако не си беше купил дървата или ги буше купил със закъснение, като всички. Сечеше трупчетата чевръсто и се усмихваше под мустак. Не искаше да прави това, но то беше по-силно от него. Беше надхитрил повечето си съседи, повечето си съграждани и това го караше да се чувства умен, пъргав, хитър. Точно такива хора мразеше. А сега приличаше на тях и не можеше да го превъзмогне. В края на краищата той успя да купи материала благодарение на братовчеда си в горското стопанство. Той му даде нишан, че цените скоро ще тръгнат нагоре, щом са снишили така рязко през лятото. Но това го знаеха малцина. Повече хора си мислеха, че той е пророкувал движението на цените заради опита и мъдростта си. Никой не вярваше, че някакъв приятел от Самоков му ги е донесъл, както той сам намекваше. „Чак от Самоков? – недоумяваха. – Дванайсет кубика? Айде бе!” А той: „Да, добрия приятели имам.” С тези думи едновременно упрекваше в нещо познатите си и даваше съвършено неясно обяснение  откъде е купил дървата така изгодно и баш навреме.

     Спря за малко, изправи кръста си и се огледа наоколо. Хубав двор имаше. Две череши, една ябълка и десетина лехи за зеленчуци, сега замръзнали като морската пяна по камънищата, дето спират вълнението. Беше ходил веднъж на командировка на морето през зимата и се изуми от красотата на вкочанената вода, не забрави тази гледка и все търсеше сравнения с нея. Затова се загледа в блещукащия лед в езерцето на огромната задна тракторна гума в двора; той сам вече не помнеше кога се беше появила тая гума, и кога точно беше направил лодка от нея, да лови риба в близкия язовир. Тя лодка така и никога не стана, а и никога не отиде да лови риба с нея, но наесен от дъждовете то се пълнеше с вода, а зиме водата ставаше на лед. Когато беше три или четири годишна, дъщеря му си играеше по цял ден в лодката. В представите на момичето това беше море, то пускаше хартиени корабчета и с тях обикаляше цялата планета. „Тате, защо земята няма край?”, питаше. А той обясняваше: „Защото кръглите неща са така. Никой не знае къде започват и къде свършват.” И после си казваше: и с живота май е така.

     Мъжът довърши работата си, взе последните цепеници от дръвника и внимателно ги подреди в купчината – едните наляво, дрегита – вдясно, да се държат здраво и да не падат при вихрушките. Прибра секирата в бараката, избра три по-сухи цепеници и влезе в къщата. Закуската беше готова. Всяка неделя празнуваха – масата беше препълнена и подредена като за сватба: твърдо сварени айца, домашно масло, сирене и липов чай с мед. В купа една върху друга светеха измити ябълки и те като че ли придаваха някакъв особен уют и спокойствие в кухнята. „Умее ги тия неща жена ми, трябва да ѝ се признае”, каза си мъжът и извърна глава. Знаеше, че жена му умее да чете мислите му и затова се опитваше да не я гледа, когато я пустосва или обратно, когато иска да я похвали. И в единия, и в другия случай дума не обелваше, ала тя все знаеше по някакъв си неин начин какво е искал или е щял да каже. В това време в кухнята влезе Оля. От онова момиче, което обикаляше света с хартиено корабче, бяха останали само очите – хубави, светли, леко присвити очи. Тя поздрави, приближи се до прозореца и се загледа навън. Беше облечена в стегната и изгладена като по конец червена рокля. Коланът придаваше още по-стегнат вид и очертаваше приятните форми на девойката.

     Докато закусваха, мъжът погледна съпругата си – пак по начина, по който беше свикнал, докато нейното внимание беше заето с нещо друго; после погледът му бавно помилва щерката. Стори му си, че нещо се е променило, сякаш отдавна не ги беше виждал. Нещо беше станало и с двете. Съпругата му беше посивяла и изглеждаше уморена. От какво? От него ли? Той добър съпруг ли беше? Защо никога не се беше питал за това? А дъщеря му имаше прекалено елегантен вид и подчертано приятни, завършени жестове на млада дама. Бащата знаеше, че тези жестове не се учат, те са природно наследство при някои жени, а другите само им подражават. Все пак, имаше нещо в Оля, нещо, което го дразнеше. Може би това, че приличаше на него само когато присвиваше очите си в знак на протест или несъгласие. Да, това беше неговият поглед. През цялото останало време приличаше на майка си – жизнена, весеа, понякога добродушно лекомислена, друг път тъжна. Така и не можа да свикне с резките промени в характера на жена си, нямаше да може да разбере и непостоянството на дъщерята. Той и не се опитваше да разбере жените; беше му само мъчно, че така се отдалечава от тях, това непроумяване на особеностите им ги прави едновременно привлекателни и мистериозни.

     Дъщерята се приготви да излиза. Говореше нещо с майка си, той не ги слушаше, но се намръщи от спомена как я видя да излиза от един жилищен блок преди година, няма и толкова. Пак беше студено, беше задъхана от нещо, от устата ѝ излизаше пара, сякаш се връщаше от състезание, а не се появяваше невинно от входа на някакъв съвсем обикновен, сив и напукан блок. На всичкото отгоре върху устните ѝ се беша настанила някаква загадъчна и глуповата усмивка, разкриваща повече състояние на объркване и смущение, отколкото на радост. И точно в този миг след нея се появи мъж на средна възраст, който очевидно я изпращаше. Целуна я. Тя него – също.

     Тогава не спа две нощи. Въргаляше се в леглото, потеше се, но дума на издума. Не сподели и с жена си. Чудеше се как да постъпи. Оля не беше малка, можеше да я озлоби към себе си и тя да започне да го гледа с оня презрителен, дивашни поглед, скрит в присвитите ѝ очи, очите на баща ѝ. Но пък и така не можеше да продължава. Какво да стори” И какви са тия мъже? Защо излиза с толкова възастни?

     После усети, че всъщност изпитва мъжка ревност. Възможно ли е? Това трябва да са глупости – каза си, – това е невъзможно. Обаче мисълта не му даваше мира и той накрая трябваше да признае, че не е изключено да я ревнува. Напротив, изобщо не е изключено. Направо е истина.

     Оля излезе. Съпругата му разтреби, той седна на дивана със списание в ръце. Печката пропукваше приятно. Реши, че иска да се разходи след обилната закуска. Да, точно това искаше. Наметна набързо дебелото яке и хукна навън. Жена му дори не го погледна. Досещаше се за това и онова, но ня е безпокоеше нито това, нито онова. Пусна телевизора и се загледа в любимия си сериал.

     Мъжът вървеше след дъщеря си. Чувстваше, че се е поддал на емоциите си, че е изпаднал в ужасно положение, че в момента се мрази. Наближи площада на града, все повече хора минаваха покрай Оля и се заглеждаха в нея, забиваха жадните си погледи в стройното ѝ тяло, събличаха я, мърсуваха с крехката ѝ фигура... Свят му зави. Червената рокля играеше със студения вятър изпод късото палто, предизвикваше възхищение и внимание, което вбесяваше бащата. Тази рокля беше като мак в сивотата на декември, и макът сякаш чакаше да бъде откъснат.

     За малко да се спъне в една счупена плочка. Щеше да бъде забелязан. Това го вразуми, изведнъж се примири и се погледна отстрани – разярен, потен и безсилен чичка търчи подир младо момиче и се взира със злоба във всеки, който я загледа. Гледката трябва да е доста неприятна, даде си сметка. Помисли си, че част от мъжете, които така или иначе не можеха да останат безразлични към привлекателните форми на дъщеря му, вероятно също имаха деца, малки или големи. Или дори същите дъщери, такива, които си играят с хартиени корабчета или други, които обличат червени рокли и се целуват във входовете на жилищните блокове. Тези татковци имаха съпруги и говореха с тях, общуваха и споделяха тревогите си за децата. Така помъдряваха.

     Нареди се на опашката и си купи спортен вестник. Видя, че повечето мъже на неговата възраст правеха същото. Нямаше семки като тях, но и не държеше да споделя всичките им навици. Да, роклята на Оля приличаше на мак. Този мак се изгуби сред тълпата, но вместо него пред очи му изникна като от нищото магазин за цветя, пъстър и прекалено ярък за мрачното време, чак бодеше в очи. Влезе без да знае защо и видя цели купища красота, подредена и тъжна красота; червени макове нямаше, но продаваха великолепни есенни букети. Купи един и се запъти към вкъщи.

     Когато стигна, отвори портата и се загледа в тракторната гума в двора, побрала в себе си цяло едно заледено море. „Тате, защо земята няма край?”, питаше малката Оля.