Езерото

             ужаси

               ***

    Щом мина край изоставената църква и се спусна по пресечената местност, езерото се появи пред очите му. Беше такова, каквото го знаеше от снимките по Интернет-сайтовете – с площ около петнадесет хектара и кръгла форма. Сега жълтата луна се отразяваше в спокойната му металическа повърхност и придаваше на цялата местност нотка на злокобно очарование. Той тръгна по тясната козя пътечка, мина през шубраците, които нашараха кожата му с парещи драскотини и след малко се озова на скалата. На отсрещния бряг имаше гъста гора, намираща се на нисък хълм. Наближаваше полунощ и според легендите точно тогава щеше да види във водите отражението на Китеж – такъв, какъвто е бил преди столетия, когато, поради незнайна причина, за една нощ е потънал в езерото.
    Вахтанг вярваше на тази легенда. Беше проучил достатъчно местността, беше идвал три пъти в селцето Владимирское, без да ходи на езерото. Беше говорил с местните жители, които му казаха, че по време на септемврийското пълнолуние във водата може да се види отражението на древния Китеж. Но тогава в никакъв случай не бива да отива там, защото всеки, които съзре древния град, губи ума си.
    Но Вахтанг не се уплаши от техните предупреждения. Дори напротив - те му вдъхнаха стимул още по-нетърпеливо да очаква септемврийското пълнолуние.
    Оставаха няколко минути до дванадесет, той чакаше събитието с нарастващ ентусиазъм. Луната грееше все по-силно и Вахтанг вече различаваше отделните дървета от отсрещната гора. Сърцето му лумтеше забързано. На небето нямаше облаци, духаше слаб, но толпъл ветрец, а множеството щурци свиреха своята нощна мелодия.
    И ето - отраженията на луната и на отсрещния бряг се замъглиха. Той съсредоточи поглед. Водата се изменяше, ставаше хем тъмна, хем светла, сетне светлите участъци започнаха да се движат и оформят като предмети. Боже мой, това наистина се случва, каза си той и още по-силно съсредоточи взор във водата. Показаха се крепостни стени, кули и каменни жилища. По тесните пътечки се движеха безброй хора. Имаше и търговци с платнени колички, а около тях тичаха деца. Бездомни котки ровеха в боклуците. Дори се чуваше шума от този глъч – викове, дрънчене, тропот от коне - като че езерото бе киноекран, на който се прожектираше кинопродукция от средновековието. Вахтанг, запленен и омагьосан от гледката, извади телефона и започна да снима... ала на екрана излизаше само тъмнина.
    Хората в появилия се град изведнъж се забързаха, търговците взеха да прибират стоката, да увиват платната и да впрягат конете си. Доловиха се и панически детски викове. От крепостните стени се показаха стражари с червени дрехи, които започнаха да крещят по хората на някакъв странен език - навярно им нареждаха да се прибират бързо или да се скрият някъде.
    А от небето се спусна мрак, който секунди обви градчето. Жителите, които още бяха по улиците, нададоха сподавени викове. Вахтанг притаи дъх. Имаше усещането, че самият той е там и преживява случващото се, заедно с хилядите жители на града. А мракът не бе плътен - бе съставен от множество летящи същества, които влизаха в жилищата на хората, минавайки през дебелите каменни стени. Бяха високи, черни на цвят, прозиращи, с големи уродливи глави и дълги ръце.
    Чуваха се агонизиращи писъци. Вахтанг стисна устни и запуши ушите си, ала силата на звуците не отслабна - те без проблем преминаваха през ръцете и навлизаха в душата му. Съществата нападаха жителите на Китеж и ги убиваха, а градът потъваше в мрак - и той не можеше да направи нищо, за да предотврати зловещата им участ. Не знаеше нито какви са нападателите, нито откъде идват. Според една от легендите, това са били извънземни, които отвлекли хората и заличили града. А посредством незнайна технология направили така, че споменът за града да не изчезне, а да се появява веднъж, по време пълнолунието, при есенното равноденствие. По някое време сградите започнаха да се рушат от силно земетресение, а самият град - постепенно да да потъва в земята. Накрая водите на близкото езеро го заляха.

              ***
    И ето, той стоеше на скалата, взиращ се като хипнотизиран във водата. И градът, и черните същества бяха изчезнали, виждаше се само игривата луна, която скоро щеше да се скрие зад отсрещния хълм. Нямаше представа колко време бе седял - може би минути, или часове - времето като че ли течеше с друга скорост. Щурците сега свиреха глухо и безлично. Дори не помнеше кога е изчезнало отражението - сякаш бе сънувал всичко това и се бе събудил току що.
    Изведнъж... мрак покри езерото. Той стана рязко от скалата. На лунната светлина забеляза, че мракът не бе еднороден, а съставен от черни същества - същите, които бяха обезличили Китеж. Те започнаха да кръжат около него, на лунната светлина наподобяваха гигантски рояци от насекоми. Вахтанг рязко стана и побягна нагоре. Черните призрачни същества замъглаваха погледа му и носеха ледена, призрачна хлад. Виждаше все по-трудно малката козя пътека, а трябваше час по-скоро да излезе от гората. Съществата се захилиха с грозните си гласове, в същото време той усети силно стягане по главата и гърдите. Идваше му да крещи, но нямаше глас. Чувстваше как съществата влизат в тялото му, обладават мозъка му, вътрешностите му. Вече не съзнаваше къде се намира и какво става около него. Единственото, което разбираше е, че предупрежденията на местните жителите бяха основателни. И че извънземните продължаваха да обладават, да унищожават и да заличават всичко, свързано с тази местност.
    Ала нищо не можеше да направи, освен да се хили зловещо. Като тях.