Гинкини тегоби

Едри житни класове се поклащаха тежко под лекия напор на вятъра. Слънцето печеше на лазурносиния небосвод, а весели лястовици прелитаха, устремени в шеметен танц, догдето огласяваха тази красота с нежните си трели. Тясна бара разделяше ширналите се житни ниви от пасищното поле.

Гинка пасеше под напичащото слънце. Млада и кротка крава бе тя, но слабото й тяло с изскочили остри кокали, под които се образуваха дълбоки вдлъбнатини, и потръпващите копита, й придаваха вид на старо и болнаво животно. Нищо не подсказваше и за туй, че под едрото й и простодушно сърце, биеше сърцето на неродената й рожба. Гладът и недостатъчната паша бяха това, за което човек би се досетил при първия поглед, ако да бе отправил такъв към нея.

Обед преваляваше. Гинка се излегна тежко на сянка под старата слива, изпъна врат и притвори влажните си очи. Тежък бе живота за младото добиче. Гинка чувстваше, че губи силите си, ден от ден и ,че погубваше и живота, който носеше под сърцето си. Пашата бе малко и оскъдна, а житните ниви завардени. Още някой час и щеше да се прибере при своите стопани. Обичният дядо Спасун щеше я посрещне с топъл и гальовен глас и щеше да я напои. После със замъглени и влажни очи, старият стопанин щеше да погали изпотения й гръб, и ще се отправи към старата стопанка. А Гинкината стопанка бе залегнала от месец насам, та затуй дядото трябваше да избере, фураж ли да купи, или церове на бабата да набави. Цялото добро същество на Гинка усещаше болката и мъката на стопанина си и очите й се отправяха още по влажни към него, готови да рукнат и изпишат бара по меката й, кафеникава козина.

 Не мина много време и Гинка стана изпод сянката на дивата слива и се отправи напред покрай извития път. Тя бе решила да се отправи накъдето очите й видят ,за да спаси себе си и стопаните си от тая мъка. Не се страхуваше от тъмнината на нощта, ни от вълчите набези. Ако я нападнат, тя щеше да срещне с готовност тази си съдба.

Не се прибра тази вечер Гинка. Напразно старият Спасун поглежда през двора за обичното животно. Дузина пъти ходи той из близката нива да търси своята крава, но бързо се връщаше вкъщи, защото на старото кресло седеше, болнава, неговата първа обич.

• - Ех, че живот, ех! – рече дядо Спасун, сам на себе си, докато отново пристъпваше през прага на старата си къща с поглед отправен в очакване, което бе все тъй безрезултатно.

Измина седмица, две, захвана трета... Гинка бе вървяла ли вървяла и с божията милост пасеше от тучни ливади, а нощем нищо не нарушаваше този райски живот. И в едно слънчево утро, хорска глъч и страшно бръмчене заобиколиха Гинка. Заприиждаха хора, зажужаха коли, засветкаха светлини... Подкараха бедното животно към една рампа, па го качиха на един камион. Наблюдаваха я десетки лица, кои осъдително, кои милозливо, па задрусаха из пътищата уплашеното животно, догдето не я върнаха в село. Силна бе тревогата и почудата на бедното животно. Но Гинка не знаеше, че чуждоземна трева бе пасла, седмици насам, ни знаеше, че чужденка бе станала. Стовариха добичето в село, па заприиждаха и се стекоха още хора, всички загрижени за нейната съдба. И се завихряха спорове и тези за Гинкиния живот. Простодушната божия твар не съзнаваше, че тия тучни ливади де бе пасла се чинеха сръбски, та затова тя се бе превърнала в неволен и неосъзнат нарушител, чиято съдба, сега, решаваше цяла държава.

 Дните се нижеха бързо, задвижвани от движението на масата, прииждаща и отиваща си и живота пое по нормалното си русло. Гинка бе спасена, рожбата й бе спасена. Тя отново пасеше на родната си земя, под зоркия поглед на добрия си стопанин. А тези любопитни очи, които с недоумение и почуда нищеха нейната съдба, бяха отворили благородни сърца, та поради това, сега в стария плевник и сенце се намираше и дУзина чували с ярмица.

Научи и дядо Пеньо, за туй чудо, де се случи с комшийската стока, па му стана някак тежко в тоя пустиняшки живот да живее. Нямаше си той ни стока, ни свяст покъщина. Останало бе нему само едно огромно, обично, кървящо сърце. Всичко де бе събирал и изработил бедният човек, вълчочовеци бяха извлекли, та му остана сал спомена за отдавна забравената младост и погубения живот. Ставаше всяко утро сърцатият старец, па се изкачваше на една висока могила. Оттам той гледаше ширналото се село под него и насищаше душата си с горчиво- сладка мъка.

И тази заран с кукуригането на първи петли, дядо Пеньо пак се изкачи на високата могила. Отправи поглед старият човек нейде напред, където се откриваше красотата на цялото село. Къщите големи и по- малки, образуваха махали, измежду които се точеше животворна река, а столетните гори достолепно се извисяваха над тази красота, стожери на времето. Небето бе покрито с розово жълто копринено покривало и се стелеше над всичката тази красота, че на човек му бе трудно да откъсне очи от тази омая. Гледката на всичко обично и мило предизвикваше мъка и носталгия у бедния човек, та чак в сърцето му нещо се прекършваше и тънките му устни пресъхваха. Спомняше си старият човек за отдавна изгубеното време, когато из тези къщи кипеше живот и весела глъч огласяваше ширналите се поля. Улиците тогава кипеха от живот и маса народ бързаха надолу – нагоре из тях, кой на работа, кой по нивята. Децата цвърчаха и вдигаха глъчка от ранно утро, до залез слънце, лято подир лято, а вечер, кога топлите слънчеви лъчи отстъпваха място на бледната луна и всичко притихваше се носеше песента на щурците и тихият шепот на влюбените младежи. Хубав живот бе, ех, че хубав! Затова бягаше дядо Пеньо всяка утрин на тази могила. Гледаше, гледаше и забравяше пустотата и тегобата на безлюдния живот.

 Постоя час, сетне два и унесен в спомени, забрави той всичко, обладан от страшна мъка и непримиримост. Гледаше дядо Пеньо овдовялото село и буца стегна гърдите му. Мисли, мисли, па реши да се чини и той крава, пък дано и нему излезе късметът, та да викне и екне по цял свят, как от скръб сърцето му гасне.

-Ще хвана и аз из полята, па ще ида у сръбско!- рече си старецът. „Като премина ,сиреч и към мен се заточи толкоз народ, колкото се стече и зарад Гинка, а щом ме питат що диря по сръбско, ще им надумам ей тъй, отраз, как се живее , че да се чуе за народната мъка докрай света!” – говореше си сам на себе си Пеньо и заслиза припряно от могилата.

Мъка и оправдан гняв бяха причината божият човек да вземе такова налудничаво решение. Забравила бе държавата за своите рожби, заглъхваха селата и живота с тях, а парите замъгляваха и най – светлия поглед, тъй че никой не виждаше туй, което не му се харесваше. А народът се топеше като буца лед на припек, а къщята оставаха призрачни вестители на бъдещето.

И тръгна дядо Пеньо, стар и кретащ се на кривият си бастун. Вървя ли вървя, тъй окрилен, че сдоби такива сили, каквито и в младините си не помнеше. Той имаше мисия и мечтателната му душа бляскаше като светлик под божието небе. И стигна той у сръбско, па се заразхожда и залута из същите нивя, из които бе пасла Гинка.

 Мина се що се мина и дойде полицейска кола, па натовариха клетия старец и го откараха нанякъде, сетне го занищиха и заразпитваха, какво търси той из техни земи. Мълчеше старият човек, мълчеше, па сетне рече:

-Я викнете на дяда ви, тия дето снимаха Гинка, та да ви разправи!

Речено, сторено! Дойдоха и при дядо Пеньо, но не навалица народ, а двама – трима нашенци да го чуят и отведат отново по родната земя. И заразправя им той, че като Гинка иска да стане, че цял народ Гинкин се чини, че цяло село живее сиромашкия й живот, а после силно извика:

 -Да се събуди тоз народ и таз държава заспала, че Гинка свидна за свят е станала, ала стара й стопанка от болестта си страда. Тя, Гинка, пак ще пасе тревица и има си Гинка блажна ярмица, а чедата клети на земята свидна в дълбините се губят или дирят друга родина!

Изсмяха се нему с очи – снизхождение, защо им бе той за забавление, па му дадоха обратно направление и остана дядо сал с недоумение. Прибра се Пеньо в обичното село и утрото срещаше и гаснеше леко. Сал едно бедно овчарче за него научи и тихо разнасяше болки – поуки....