Светът беше разединен. Отново. Преди тридесет години та чак до днес, когато започвам разказа си за героите и събитията на една отминала епоха. Да почиват в мир загиналите, ако могат, защото живите така и не го видяха – него мирът. Той е все така мираж, а борбата продължава. Тук и сега се раждат нови герои, нови смели и предани бойци. Но аз нямам какво да напиша за тях. Действията им ще намерят отглас в бъдещето или ще потънат в морето на забравата. Като жив свидетел, кръвно обвързан с част от действащите лица, неминуемо ще бъда пристрастен, възторжен, патетичен, мразещ и дълбоко субективен в предаването на историческата правда. Нека поколенията след нас сравняват, преценяват и претеглят всяка моя дума, в рамките на общия, обективен исторически процес. И нека изкопчат всяко зрънце неправда, ако видят нейде такова. Защото нашето искрено чувство, нашият гняв бе дете на мнозинството. Истински, зъл и народен. Потрес вследствие на потресението. Падна усмихнатата маска от лицето на глобалната олигархия. Свлече се внезапно, но не и безшумно.

    В първите години на двадесет и първия век всичко си течеше спокойно, непоклатимо - по старому.  Робите за добив на ресурси си работеха нечуто на своя черен континент, милиони азиатци бълваха огромни количества излишна промишлена продукция, а тя сравнително гладко се реализираше сред няколко десетки по-заможни държави, чието щастливо население участваше в по-голяма степен в разпределението на принадената стойност и доволно и сито обслужваше, забавляваше, транспортираше и пазеше едрите собственици. За съжаление нито новосъздадената сфера на услугите, която погълна мнозинството от европейския и американския континент, нито деиндустриализацията на редица региони, можеше да се справи с многократно и бързо нарасналите производителни сили и да заличи законите на капитализма. Изчанчени шутове, пиари, креативни интелектуали и десето ниво прекупвачи, потребяваха ли, потребяваха, до изнемога, многоцветните, нискокачествени произведения, плод на азиатския труд и транснационалния капитал. И въпреки умните схеми, смекчаващите норми и финансовата алабалистика, борбите за пазари и ресурси в един пределен свят, отдавна разпределен и разпарчатосан, бяха ежедневие. Унищожаването на техника, хора и индустриални стоки – бе неприятна, но абсолютно неизбежна необходимост.

  Сред тази шарена картинка, изпъстрена с всевъзможни противоречия, в една малка балканска страна, живееше и крепнеше момък, който щеше да стане виновник за всемирно изкипялата каша. Ала преди да се занимая с неговата личност и лептата му в международните отношения, смятам за редно да ви запозная изначално с тях. Защото преди да се разлее, чашата трябва да бъде напълнена.

  Из многобройните локални военни конфликти, поддържащи цели отрасли и съкращаващи ненужното население, ще спомена този, изострил обстановката в последния етап преди краха.

  Няколко петролни и газови компании използваха цяла шапка с номера, включая армиите на подвластните им страни, за да разрешат дилемата от къде и дали въобще ще минава един газопровод. Тъй наречената сирийска криза се разшири и много играчи се намесиха, настоявайки да се изпълнят разнообразните им искания и въжделения от всякакъв далечен род. И добросъвестно работеха по въпроса.  Дърпаха чергата към себе си и килимчето из под краката на съседа. И макар да знаем от древните притчи, че дърпането само по себе си не решава въпроса кой баща, кой майка - понятно соломоновската мъдрост на политическите водачи доведе само до яко скъсване. Голота не настъпи, защото цялата информация усърдно се контролираше от частните медии на плутокрацията. Имаше няколко свалени самолета, случайни бомбардировки върху щабове с чуждестранни съветници – обичайните неразбории. Но един ден взе че потъна крайцер от руския флот. И тогава обтегнатите отношения се обтегнаха наистина. Вероломно нападение ли, провокация или самопровокация, не се наемам да коментирам. Версии много, от всяка камбанария се чуха по няколко. Размениха се ноти, закани, изявления, извинения и резолюции на ООН. Нещата висяха на кантар, а глобално унищожение, все пак, никой не искаше. Почнаха да се срещат по Женева, по други там курортни градчета и китни села и работата май вървеше към оправяне. Да ама не. Никога не трябва да се забравя балканският фактор. Там от време оно виреят тъмни и страшни субекти жадни за кръв и война. И един от тях се беше събудил. Скромен работник, незначителен инженер, обслужващ един ключов газопровод, минаващ непредпазливо през мъничка България по пътя си за към Южна Европа и Голямото Добрутро. След потопения кораб, след всички престрелки по границата на Украйна и мобилизираните стотици хиляди души по източното протежение на НАТО и Руската федерация, след призивите за мир и масовите демонстрации из столиците на Европа, след немислимо трудните преговори – на всичко туй му тури кръст само за един миг, индивидуалният терор. Луд, неудачник, съвършен лумпен… Колкото и да псувам, не мога да върна лентата назад и да изтрия човешкия позор на един умопобъркан. Макар веднага да плъзнаха слухове кой колко му е платил и как го е използвал, аз със сигурност знам, че това е дело на вълк единак. От къде разполагам с подобна информация ще обясня с подробности някъде нататък.

Важното е друго. Въпреки уроците на миналото, колелото на историята се завъртя и за зла ирония отново балканец даде тласък на клането. Злата ирония продължава. Той се казваше Гавраил Огнянов Петров и както може да се досетите, средствата за масова информация бързо се сетиха за аналогията и накратко го нарекоха Гавраил О.. * Браво на изучената журналя, със задна дата ги поздравявам за умелите статийки, които продаваха сух барут на гражданското население. Легитимираха последвалата трагедия. Развързаха крилата на ястребите, за да литнат гордо и патриотично над бездната на ада. Честито на печелившите  -  банкери, спекуланти, индустриалци, военна и чиновническа обсулга и всички знайни и незнайни насекоми, натопили краченца в кацата с мед.

  Обаче нямам намерение да обръщам повече специално внимание на низшата фауна. В следващите редове предстои да ви запозная със съвършено различен вид - Новият Гаврило Принцип, дървеният шоп взривил не само газопровод, но и познатата до тогава реалност.

                                                                                                  2

Бързам да прекъсна патетичните излияния на автора. Този дърт комунист няма да запознава никого с нищо, нито ще продължава да лъже за чужда сметка. Аз ще се представя сам. Казвам се Гавраил Огнянов Петров. Затворнически номер – 271563. Не вярвайте и дума на закоравелия пандизчия писал преди мен. Ако продължава в същия дух, творецът на настоящето повествование ще се съкрати с един брой. Той ще пише следващата глава, но да внимава за своята. Четеш ли, бе? Ще има ли съавтор или не? Решавай!

 А сега да се разпиша и аз. Започвам по същество – съкилийникът ми се нарича Алфред Нотев – мръсен кумунис, решил да пише романчета, стихчета и тем подобни. Както виждате мога и аз. Една глава от него, една от мен - да не се помисли за много умен. Алф и Петров в действие гледали ли сте ? Ако не сте, те ви те ! По-добро от оригинала*. От сега нататък ще ви заливам с остроумия и ще коригирам неточностите на колегата, защото тематиката е чувствителна, засяга ме лично и така нататък, друго яче казано и т.н. Хумора почва да блика между редовете, публиката се наслаждава и всичко върви чудесно. По вазелин както викаме между назе си. Та тандемът Алф и Петров не знам дали ще остане в аналите на балетристиката както прословутото дуо, но със сигурност ще се наложи да влезе в нечии анали, ако иска да оцелее между претърсванията на тъмничарите. Наричани несправедливо просто надзиратели, тези кучета от пъкъла с удоволствие биха използвали настоящия ръкопис по предназначение. Макар хартията да е гланцирана. Глупавият човек никога не може да надмогне животинските си нужди. Една от тях е да се гавриш с хората и техния труд. Кефа на песоглавците, оялите се скотове, вечноседящите свинепазители на дранголника. Вкусът на угоените ! До там им стигат възможностите, да си правят сеир, ама при нас такива не минават. Знаете за номера на стиснатия китаец, нали? Понеже в затвора нямаме много удоволствия, честта да преметне стражарите се пада на скромния ми баджанак по перо. Затова и вътрешната тръпка от пазенето на тайната на апокрифните листя (навити на свитък и задължително грижливо сложени в поне два джоба), ще остане в сметката на ощастливения ми събрат. Разбирате плана, нали? Щото колегата разбра... Тресе се от възбуда и ме дърпа през ръцете… Палавник. Явно иска думата. Омръзна ми да се напъвам да ви измислям словесни каламбури и по изключение ще удовлетворя желанието му. И да не ме забравяте, ей ! Ако някой някога чете тази книжка, да не пропусне да прочете моите глави ! Казах!

П.С. Ясно е, че днес вече до никъде няма да стигнем с историята, ама къде ти.