Седях на една пейчица в една градина  и се наслаждавах на хубавата  есенна сутрин и плъзналите хора, е всъщност на тях не чак толкова. Просто миришеше на прясно окосена трева и това ме кефеше неимоверно, нищо че косачката бичеше на метри от мен и можеше да изпили нервичките на всеки що годе нормален човек.  Просто много обичам тази част на есента. Даже вчера , нали беше неделя, а аз така и така бях станала рано, се чудех какво да правя и как да уплътня едни четири часа до обяд, та седнах пред един фонтан,зазяпах се  в  него, в къщата насреща, в дървото и нюансите на сенките и откарах един час взирайки се в една точка. За капак заведението на заден фон беше отворило или не беше затваряло, не знам,но пускраше наистина свежа музичка- нещо като чил аут в метъла или там около тоя стил нещо.  Та т"ва си беше почти медитация, което по едно веме ме  жегна и се сетих, че е неделя и тръгнах да се видя с един приятел.  Влязох в близката църква и го видях. Беше си същият какъвто го помнех, ни повече, ни по-малко- Пантократор. Същото изражение, същите очи, същата невъзмутимост пред глупостта и пустословието на човечеството. 

- Здрасти - поздравих го неглиже. - Как си? Нещо ново при теб? Чух, че си щял да идваш скоро насам, но не си казал на никой  кога. 

Пълно темерутско мълчание. Типично в негов стил. Много обичаше да се прави на потаен. Часът и мястото на срещата не са известни.

-  Добре де, нещо имаш ли да ми кажеш? Ей ма на тука съм. Сърдиш ли ми се нещо или пак аз нещо не вдявам. Знам, че напоследък не съм ти идвала на свиждане и сигурно е уморително да стоиш затворен тука и всеки да те опипва и да те целува, пък ти да си принуден да раздаваш прошка, тяло,  хляб и кръв. Но мамка му,  аз как да ти помогна.?!  Не мога да те измъкна от тука, разбери. А и като те знам какъв си и ти ще се дърпаш яката. Мм?  Виждаш ли, даже не мога да си говоря с тебе, много си тънкообиден, пък и аз не падам по-долу. Бе да ти кажа, от друга страна е по-добре, че не ми отговаряш, 'щото ще ме натикат в някой жълт соц диспансер. Ама поне едно намигване, може. Някакъв знак,  маслинова клонка, гълъб, гугутка да ме насере или друг някакъв хайванин прати при мене. Ще си остане между нас. Най-ми е съвестно, че те изоставих и някак си се чувствам кофти от т'ва и много ми се ще да ми простиш. Така и така прощаваш наред, вмъкни ме някъде там между двата милиарда, папата и тоя оня. Всъщност не знам колко точно милиарда са ти зачислени, но едва ли ти е леко. Та в тоя ред на мисли ще съм ти задължена, ако ми отпуснеш една индулгенциика или каквото решиш. Виж, не, че не искам да вярвам,но не ми се получава, брат. Последна съм в тоя спринт и ми е малко неудобно да клеча пред тебе, не защото колената са ми слаби, е и за т'ва де, но главно, защото нямам очи да те погледна и да искам нещо от тебе. Там е проблема, че нищо не искам. От живота - тоже. А това е бед десижън. Разбираш ли, много искам всичко да е така както Ти го искаш, но не мога. Помогни ми. Чуваш ли? Имам нужда от теб. Ако ти е удобно.

Та както казах вчера беше неделя. Нищо особено. Помълчахме си с един приятел. И ето ме днеска си кибича на пейчицата и чакам да хвана свободен интернет, но и той като всичко  що е свободно в тая страна е прецакан. Цъкам аз, цъкам по клавиатурата и съм забола главата яко, когато с крайчеца мяркам края на едни сини панталони. Оказва се, че сините гащи говорят.

- Имаш ли  една цигара да почерпиш, ако пушиш.

- Съжалявам, но не пуша.- Вдигам глава и веднага съжалих, че не си я държах забита ниско долу пред мен.

-  Кажи ми как се казвяш да ти гледам за някой лев - казва ми не много неприятна циганка на средна възраст, но бях чувала достатъчно за циганските клетви, та затова побързах да извадя пет лева от портмонето, за да не ме застигне някоя по-сочна. Подадох и ги 

- Ето, няма нужда да ми гледаш. Почерпи се. 

Тя обаче се оказва упорита и сяда до мен. Точно в тоя момент някак си ми стана зябавно и я погледнах усмихната като през цялото време си мислех дали нещо няма да изчезне, че както си бях извадила и портмонето, нямаше да е леко преживяване. Всъщност се надявах, че като сама и дам, няма да краде. Не знам защо такова добро мнение имам за циганите. Напълно е необосновано. Както и да е. Тази ми стана симпатична. Погледнах я в изтърканото розово червило и тя започна.

- Чака те хубаво запознанство, тука с един мъж в чужбина ще пътуваш, много е на добре, но тука виждам две жени - майка и дъщеря. Много ти завиждат, много душмани имаш. Ти с какво се занимаваш?

- С нищо. - казвам.

- Да ти кажа нещо са правили, да не ти върви, каквото и да захванеш се да е назад.

Мисля си, че ако не бях сигурна, че лъже, можеше и да и повярвам.

-  Ако искаш тука една билка имам, не се яде, не се пие. Мажеш я с блачко, ма не е без пари, казвам ти - 22 лева струва.

-  Другия път като минеш, тогава.

- Ти си знаеш, ама да знаеш  Бог да ти дава най-доброто.

- И на тебе най-добро. - изпращам я аз. 

Абе,  да ти кажа, че като те помолих за хайванче, нямах точно т'ва предвид, но сега откривам нови качества в Тебе.  Хм... май си и  малко екстентричен, а?