26.05.2015 г., 23:36 ч.

Грим 

  Проза » Разкази
451 0 0
1 мин за четене

Прибрах се вкъщи, разтоварих целия хорски багаж натрупан през деня. Изтрих грима от очите си, почистих лицето си, показах същността си на огледалото. Олекна ми. Взех си душ, опитах да измия всяка лоша мисъл от главата си и да помисля за себе си, но в ума ми се въртеше само една мисъл – какво ли прави той, как е, какво си мисли в момента? Реших че няма да мисля. Отидох в кухнята и ми се прииска да сготвя нещо – о да нещо вкусно, не даже няколко неща – ето какво ще направя. Нервите ми се успокоиха, отпуснах се и се насладих на готвенето, но отново стоя чакам фурната да си свърши работата и си мисля – хм, дали ще му хареса, доволен ли ще е, искам добре да си почине след работа. Ето, пак наруших обещанието си. Няма да мисля! Ще взема да погледам нещо или ще си измисля още работа, ей така да ме разсея нещо.
Явно нищо няма да помогне. Стоя гледам филма и не виждам и не чувам нищо, само си мисля. Мисля как никой не е виждал лицето ми такова, каквото е в действителност и как имам нужда някой да го види. А тогава защо ме е страх толкова да се покажа? Не, не мога да допусна пак някой да се подиграе с така наречената ми личност. И защо трябва да е толкова трудно да спреш да мислиш за някого? Как може да знам че правя грешка и то не веднъж и да продължавам? Мисля че не мога да спра да правя тази грешка, защото копнея някой да ме види като самата мен, а не като друга.
Спирам да мисля – моят господин скоро трябва да се прибере от работа, сигурно ще е уморен. Дано му се хареса вечерята, само за това искам да мисля, искам да му е добре, да е доволен, щастлив.
В следващият момент, телефонът иззвъня и ме събуди. Оказа се, че съм заспала докато гледах филма и чаках и тогава се сетих, че нямаше кого да чакам. Нямаше кой да се прибере, нямаше кого да зарадвам и нямаше при кого да заспя.

© Николина Згуровска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??