Започнах да пиша с огромно въодушевление. А после ми се случи нещастие. Лоши хора ми изгориха душата и убиха детето у мене. Сега се опитвам да започна да пиша отново, защото това е делото на живота ми. Ще съм благодарен за всяко мнение дали написаното дотук е добро и дали си струва усилията. На мен вече ми е трудно да преценя. Благодаря ви!!

От автора

       Замина Димо Сирак, а с него и Петър монахът, в лето Господне 7085-то от Сътворението на света или 1577-мо от Христа. Казват, че по същото време в западните земи се появила опашата звезда и половината народ се ужасил, защото помислил – ето, иде свършекът на людете, пък другите викнали да пеят и скачат, че се е родил велик нов цар. Не знам. Не сме видели. Не сме и чули. Роби сме. За нас няма значение дали звездите са опашати, или не. Ровете в земята, робове. Като къртици. Трайте. Треперете. И най-важното – не поглеждайте нагоре. Не дишайте дори, да не би случайно да вдъхнете частичка свобода. Не бива. Може да ви хареса.

         И все по това време, когато Димо отлетя, възвести се предсказание за края на османското господаруване. А то стана ето как: Султан Сюлейман, да гори в ада вовеки, научил, че властта и царството турско няма да погибне от никой друг народ, освен от руския. Затова написал завещание: „Повелявам и увещавам вас, наследници мои, никога да не настъпвате с война към русите и да не дръзвате да насочвате мечовете си към тях.” Но внукът му, Мурад Трети, да пукне дано, се усъмнил в завещанието, защото любимата жена на дядо му била рускиня и тъкмо встъпил на престола, решил да тръгне на война с този непобедим народ. Обаче, като бил обхванат от разни болести и не можел да ходи сам по бойните полета, новият султан се увлякъл по астрологията и повикал при себе си от Египет, Дамаск и други области най-знаменитите звездослови, от които пожелал да поеме тази наука. Така дошъл в Цариград някой си арабски астролог на име Муста Един и той построил чудна градина, кладенец и висок стълб, от който изучавал небесните светила. Там направил много предсказания и всичките се сбъднали. Накрая Мурад лично дошъл при него, а звездословът му рекъл:

       - Бъди здрав, господарю! Господ Бог ще умножи твоите дни в дълголетно и благодатно житие, ти ще живееш в мир дотогава, докато сам пожелаеш, ще получиш победа над всички твои врагове, и никой няма да застрашава твоето царство, и никой няма да удържи победа над тебе, докато съблюдаваш и съхраняваш нерушим мир и спокойствие със съседния ти народ.

         Султанът запитал:

         - С кой народ?

         - С този, който живее от полунощ на изток, този народ е храбър изотдавна, и от него ще падне твоята държава: славата му ще се пръсне по всички краища на земята и никой няма да му излезе насреща, понеже такава е волята на Всевишния.

Като чул това, Мурад извикал своите паши и всички учени и ги запитал какво мислят те и какво знаят за управлението и турската държава, и колко дълго ще пребъде тя. Тогава всички единогласно посъветвали султана да погуби Муста Емин, понеже така ще погуби и неговата наука и нищо няма да остане от нея. Хвърлил Мурад звездословеца в морето, та го удавил, но предсказанието не могъл да убие. И то се пръсна яко пожар в житна нива по цялата прокълната империя за ужас на господарите и за свидна утеха на поробените. И беше чудно и мъчно да гледаш как всеки един от нашите изтерзани българи се свива по трънките, катери се по баири, търси поне за миг да остане сам и да отправи умилен взор на север към братята руси... С няма надежда и молитва. Но сам! За да не му се смеят другите. Или да не го издадат на турци. Ай, Боже, иде ли краят, прости ли ни греховете?!... Не се стърпях и попитах Шуна. Нали беше гадателка и чародейка? Ако Шуна не знае, кой?

Намръщи се момата, то тя на мене все ми се мръщеше, па продума:

- Стига сте се въртели към Дунава, ще ви се потрошат вратовете. Размечтали сте се като дърт ергенин за млада мома. Свобода искате, ама наготово, да ви я донесе някой, а вие да клечите до огнището. Со кротце, со благо. Как не разбрахте досега, колко време ви трябва да проумеете – мечом са българи своя свобода загубили, мечом трябва да я придобият! Почнете най-после да вярвате на своите ръце, на своята смелост. Спрете да търсите освободители, защото тия ще дойдат наново да ви поробят. Никой не го е грижа за вас. Никой не ви обича. Никой няма да мре за свободата ви. Вие трябва да мрете за нея. Вие и вашите деца. Но не искате. По-добре ви е да живеете. По кучешки...

- Защо говориш така? – кротко й отвърнах. – Брат брата не храни, ала тежко томува, който го няма. Не са ли ни братя русите-славяни?.. По кръв и по вяра.

- Да ви имам вярата! – горчиво въздъхна Шуна. – Ако е за вяра, то и гърците са ви братя, идете при цариградския владика, молете му се да не ви дере по две кожи с църковните данъци. Защо не идете – нали сте братя?! Не ме е яд за друго – поне да бяхте християни като християни. Жален български народ, нито от стария бог се отрече като хората, нито новия прие, както се полага. Такива сте ми едни никакви – клани, недоклани, драни, недодрани. Че вижте си погребенията и панихидите – като помъкнете тия месища и хлябове по гробищата да ги ядат псета и цигани... Кое му е християнското на това? Чакайте го умрелия да стане да се наяде! Вие, докато е жив го нахранете и напойте, не после...

Славяни, братя по кръв, казваш... Пази, Боже, от такива братя!.. Не дойде ли княз Светослав със своите руси да завладява българската земя? Не умря ли заради него цар Петър, синът на Симеон? Не беше ли превзет и запален заради руските ви братя Великият Преслав? Не беше ли заради Светослав хванат и поруган от ромеите, току на своя трон, царят ни Борис Вторият? Вързан и откаран с вериги на ръцете и шията като говедо!.. Знаеш ли, че когато Борис се изправил в Цариград пред тълпата, която го псувала и замеряла с камъни, и като свалял по принуда от себе си короната, скиптъра и червените ботуши на славните си прадеди, само едно поискал да каже на народа. Защото имало наоколо и много българи, които дошли да гледат как развенчават техния владетел. И тогава извикал Борис:

- Слушайте, българи, и вие, другите, които се радвате на моето нещастие, слушайте за последно царската ми дума, запишете два пъти и запомнете три пъти сие слово: Пазете се от враговете, следете всяка тяхна стъпка, а от приятелите двойно повече се пазете. Приятелят е като змия, пусната право до сърцето. И може да хапе там, където най-много боли. Пазете се от тези, които се наричат ваши братя и говорят вашия език. Защото нямате и не може да имате по-голям враг от брата ви и от този, който е засукал мляко от същата гърда, от която сте го засукали и вие...

Така повикал Борис, па от мъка вдигнал короната на старите български царе и я захвърлил в прахоляка. А там се сборичкали куп дечурлига за нея. Писали гърците, че тя била поставена в олтара на „Света София” за български срам и ромейско тържествуване, но истината е, че короната се търколила сред множеството и едно българче успяло да я прибере и отърве от вражеско поругание. Дало я то на един от комитските синове, който се наричал Самуил. Вдигнал Самуил короната от прахта, но запомнил царския завет – помнете го и вие, българи – от брат до враг само една крачка има. И тая крачка лесно се прекрачва, когато те бутат напред богатство и слава. Затова не вярвайте на братята. Не вярвайте и на сестрите си. Току вярвайте на своята земя. На своите камъни и своето небе. На пръстта и на костите, които лежат в нея. Българийо, колко мъже умряха за тебе? А не искаха ли да живеят, каква беше тая длъжност, дето ги караше да мрат без сълза и без жалба по твоите чукари и ридове? Гинеха, лудите, за угнетената и изнасилена родина и татковина. За България. За България на нашите баби и дядовци и на преживелите преди тях. За великата и справедлива България. За истинската. Нещастни потомци, нима ще намерите по-добра причина за умиране?..

Говореше чародейката бързо, гневно и разпалено и се взираше в мене, като че чакаше да й отвърна. Но какво можех да кажа? Вие знаете ли защо и за кого бихте дали живота си? Аз не знаех. Не знаех даже за мене самия, камо ли пък за целия народ. А има ли такова нещо като народ? Не сме ли народ само на маса, когато си викаме „Наздраве!”? Ала ако проплачете „Загинах, помагайте, братя!”, колцина ще се притекат?

Остави ме Шуна и тръгна с широки крачки към гората. Но тъкмо преди да се скрие между дърветата, тя спря и отново ме прониза с въгленовия си поглед:

- Скоро. Скоро ще се разбере кой колко струва. Иде времето на Великата война. Не може повече да се криете, нито да се преструвате. Войната вади всичко на показ. Няма мърдане. Всекиму ще лъсне на челото една гола истина - готов ли е да мре и не го ли е срам да живее.

Четиринайсет години. Много са. Чак е страшно да си помислиш за всичките дни и нощи отминали в тях. Четиринайсет години пáсе царят овците на Шуна. А грижовен пастир не беше. Я порой завлякъл стадото, я болест го разтресла, я го подгонили мечки стръвници. Не го биваше нашия Шишмановец за овчар. Но в друго беше добър – да омайва хора всякакви – от прости орачи и копачи през бегликчии и кметове, та чак до султански паши. Какво им правеше – негова си работа, но все намираше как да отмъкне полза за себе си. Кой му харизал овен, кой, за чудо невиждано, отбив от данъка му направил, кой пък направо цяла торба със злато изпратил за негов рахат. И така, колкото и овце Петър монахът да губеше, накрая излизаше сметката, че два пъти повече е придобил. За плач ли е, за смях ли е това, не знам. Но такава му беше работата. Мърлява, разтурена, разхайтена. И благополучна. Че за тия години тройно и четворно се увеличиха стадата на егълнишката вещица. Моята вещица.

Пуста Шуна, излъга ме, както се лъже малко дете. Рече ми да не тъгувам, че ще си идва Димо често при нас. И той идваше, вярно е, но за кратко и посред нощ. И все когато бях далече от селото. Нарочно ли го правеха, сърце не ми даде да питам. Сигурно имаха по-важна работа момчето и момичето, не им беше до мене. Шега ли е – царство готвеха, и господарство. И Великата война за нова България... Царство, нецарство, можеше да ме потърси Димо за две приказки. Ей така – да се видим, да се чуем. Не го направи. Не ме потърси. За тия четиринайсет години мярнах отдалеч няколко пъти русата му коса, и докато се приближа, вече беше изчезнал нанякъде. Сега, като си помисля, прав е бил. Нали накрая, заради мене... Но не, нека да е по-нататък. Потърпете още малко. Няма да скрия греховете си от вас. Защо да го правя – всички отдавна вече са мъртви. Всички, които някога съм обичал. Бройте ме и мене за умрял. Затова нищо нямам за криене. Ще говоря. Но по-късно.

Четиринайсет години. Много са. Отпосле дълго съм ровил по разни книги и разпитвал, когото свърна, да разбера и науча какво е ставало из белия свят по това време. За опашатата звезда вече споменах. А другото? Великият казашки атаман Ермак Тимофеевич завладял целия Сибир за Русия. Сетне умрял. Малко преди него склопил очи царят Иван Четвърти Грозни. Умрял и папата. Този, който в лудостта си поискал да промени времето, че не били нагласени добре месеците и годините. И отведнъж скокнал напред с цели десет дена. Не е за чудене – селянинът, като остане без работа, мести си дръвника. А римският папа мести времето.

Но ако папата го буташе напред, за нашите турци то назад вървеше. Започна полека да се клати проклетата им царщина. Да се пропуква и да потъва малко по малко. И не случайно техните умни старци си скубеха брадите и пишеха по дебели книги: „Раята вече не се подчинява на заповедите на суверена; войниците се обърнаха срещу султана. Няма уважение към властта и тя не се напада с думи, а с удари. Всички правят, каквото си искат. С нарастването на тиранията и несправедливостта, хората в провинциите започнаха да бягат към Истанбул. Старият ред и хармония си отидоха. Когато те окончателно изчезнат, катастрофата неизбежно ще последва.”

Така писали, но никой не ги слушал. То пък един ред, то пък една хармония в тази дважди и трижди прокълната държава на диваци и варвари! Много имат да страдат, защото сам виждам, и вие виждате, как се разпадат обръчите, които крепят силата на турското господство. Първият обръч на тяхната държава беше войската. А той се строши, защото спахиите и тимариотите, които някога завладяха Европа, вече не искат да воюват, а вместо тях дойдоха наемници – еничари, секбани и саръджии, на които султанът трябва да плаща. И така се строши вторият обръч на държавата им – парите. Защото се намножиха до безобразие данъците и никой не можеше вече да ги понася. Защото агите вдигнаха данъкът джазие четири или пет пъти, но все не им стигаше. Защото европейското сребро наводни пазара и за кратко време цените се удвоиха. И започнаха да се коват фалшиви пари, и процъфтя лихварството. Всичко затъна в подкупи и неправда, та се строши и третият обръч на турската държава - властта. Започнаха бунтове и размирици. Великият везир Мехмед Соколович беше убит, еничарите и спахиите се надигаха срещу своите управници. Затова и персийската война тръгна на лошо и нямаше нищо в империята, което да върви добре.

Сам видях и бях свидетел, защото години и години обикалях накръст нашата земя като вестоносец и довереник на Шуна – от Маджарско до Черно море, от Бялото до Дунав, че и по-нататък. Всичко мина пред очите ми. Турската надменност видях, мързела и развалата, които някой ден ще ги погубят. И българското непостоянство усетих върху собствената си глава, и предателство, и страха, и вечното наше несъгласие: ти не ми обяснявай на мене, аз пó разбирам... или другото – акъл не ща, пари ми дайте... или третото -  какъв си ти, бе, я си гледай работата... Ей заради това „аз пó разбирам” сме били поробени и нищо не правим заедно, а всеки за себе си тегли. Но... Но! И най-вироглавата крава ще тръгне по пътя, стига да знае пастирът къде да я бодне с остена. А Шуна знаеше. И мене ме учеше на своята мъдрост – с бедния така, с богатия иначе, със силния едно, със слабия друго. Учеше ме кого да бутам напред, кого да дърпам за ръкава, от кого да искам, на кого да давам. А най-голямата наука, която приех, беше следната: не може да идеш при хората намръщен, креслив, по началнически и да им кажеш: хайде сега, тръгвайте да се биете! Или пък с увесен нос да им каканижеш: дойде време да мрем за своята земя. Не така – другояче трябва. Засмян, весел, все едно не на бой, а на сватба си дошъл да ги калесваш. И с песни. С песни се водят хората. Студ, дърво и камък се пука, той пее. Глад, болест, потеря – той пее. Това е тайната. Насила хубост не става. Нито по команда.

Четиринайсет години. Къде ли не бях. Кой ли бряг не позна цвета на кръвта ми. Защото мнозина се опитаха да ме убият – и чужди, и свои. Да ви кажа, ако сами не сте разбрали досега – своите по-лошо гонят от чуждите. На един враг какво мога да му взема – земята, парите, господаруването. Вятър работа. А от брата си исках много повече – да се отрече от дом, жена и деца, да остави баща и майка, да се похарчи, да умре мърцина някъде под синьото небе, сам, без да има кой да го зарови, без никой да запомни неговата жертва, нахалост, без паметник и без почит, без гроб дори, и всичко това в името на една мечта, в името на една България, дето не можеш да я пипнеш или усетиш, нито можеш да намериш полза и похвала в нея за себе си или за своя род, в името на тая България, която създадоха нашите деди и която вече я няма, заради такива като мене. И като вас. Не. Не си мислете, че сте по-добри българи. Ако бяхте, нямаше сега да четете сия книжица. Щяхте да лежите някъде по стръмните чукари. И орли да кълват месата ви.

Така пораснах. По пътищата. А когато се прибирах в Егълница, най обичах да се свия наблизо до Шуна и да слушам нейните приказки. Разказваше ми тя все за едно. Все за българите. Какви са били някога.

- Българите – казваше Шуна. – са народ много мъдър. Нашият календар бил най-точен и най-добър сред всички други. Деляли българите годината на четири сезона по 91 дни, а всеки сезон – на три месеца, първият от 31, а вторият и третият – от 30 дни. Така се събирали всичко 364 дни и още един, отделен, който се наричал Единак или Еднажден, а сега – Игнажден, по средата на зимата. И друг един ден, който се добавял по три пъти на всеки дванайсет години в средата на лятото. Той носил същото име - Еднажден, а по новому – Еньовден. Така се намерили нагласени добре всички седмици и месеци, и нищо не трябвало да се пипа или променя до скончанието на света.

Празниците на българите били първият ден от първия месец, третият ден от третия месец, петият ден от петия месец и нататък. Когато християнството дошло и попленило българската земя, много неща затрило то и преборило, но с българските празници не могло да се пребори. И като видели поповете, че народът няма да забрави своите стародавни обичаи, пришили към тях измислени християнски светци и ги оставили да се почитат чак до днес и до века.

И така, първият ден на първия месец е по български Жертва на зимната свиня, а по християнски – Божич. Третият ден на третия месец е Преглед на бойните коне след зимата, а сега – Тодоровден и Конски Великден. Петият ден на петия месец е Пролетната жертва на агне или Гергьовден. Седмият ден на седмия месец е Лятната жертва на пиле, пък по попските книги - свети Петър и Павел. Деветият ден на деветия месец е Началото на есенната оран, когато се коли петел, нищо общо няма със свети Симеон, дето са го примъкнали там. И последният, най-важният – единайстият от единайстия месец – ден на памет, ден на спомен за погиналите герои, изгорели в олтара на Отечеството. Мъжка, Велика Задушница. Може ли тогава да се почита някакъв си архангел Михаил, както ви лъжат вашите калугери? Кой е този архангел Михаил? Нека дойде! Нека застане, ако има ръст, до нашите мъже, които гинеха без страх и удивляваха света със своята сила и саможертва! Какви мъже! На тях трябва да се молите, а не на вашите светии!..

Така дойде лето 1591-во от Христа, когато Шуна ме изпрати във великия град Никопол да се видя с багренородния болярин и първенец на име Тодор Балина и с другите първенци, които желаят да водят българите. А по това време много вече беше свършено за Великата война и малко оставаше да се направи. Но не беше ли малкото най-важно? Или не го ли правеха важно тези, които управляваха народа в миналото при царете ни и сега пак се натискат да са отгоре? Само за своя полза. Боляри. Князе. Севасти. Практори, примикюри, алагатори, перпираки, житари, десеткари, аподохатори, комиси, стратори, сенари, митати, крагуяри, градари и какви ли не още. Нямаше ги, когато турците палеха селата и избиваха българските деца, но щом се зачу ново самодържавие, пак се надигат, яко отровни влечуги от своите скришни гнезда, и съскат срещу клетия ни народ... Искат да управляват отново, не се наситиха, не им дойде ума в главата, че да водиш трябва да си готов пръв да станеш жертва за своите и пръв да умреш, вдигнал меча на българските царе... Огледайте какви люде сте пропуснали пред себе си, какви са тези, които наричате ваши началници? Заслужават ли го? Дано го заслужават! Ако ли не – избийте ги! И намерете по-добри, за да не попадате пак под чужда поганска управа. Толкова имах да ви кажа. Който има ум, ще ме разбере.

Чета отново това, което съм написал. Право е. И не е право. Много злини видя народът от своите големци. Защото тия първо се погърчиха, после се потурчиха и поведоха ни към зейнала яма, а не към зъберите на крепостите за бран и рат срещу дивите нашественици. Посрамиха древното боилско име. Забравиха старите обичаи, повлякоха се по чуждото за по пет пари и за по една шарена дреха. Отрекоха се от нас. Затова и ние се от тях се отрекохме. Такива са. Но не всички! Най-добрите отдавна умряха. Победени или предадени, но не и пречупени. Някои оставиха синове. Синовете се бориха и страдаха. И умряха. Умряха и синовете на техните синове. Но от внуците живи има! Може и да губят високите си санове, ала още са напред по кръв и по мъжество. И по достойнство. Лични и прелични. Има ги! И вие ги познавате. Помислете, как се казва този корав българин от вашето село, от вашия град, силен и справедлив към всички, на когото даже и турците отдалеч стават на крака, щом слезе в чаршията? Точно той прави чест на старото българско болярство, на старата българска държава и на сегашния наш народ. Помислете! Познавате го!

А Тодор Балина, при когото ме изпращаше Шуна, какъв ли беше?..

Никопол. Прочутата крепост Никопол се издигаше на един хълм с остри склонове, най-стръмни към Дунава. Можеше да се влезе само от запад. И беше крепостта опасана с три реда зидове, кой от кой по-високи. Ех, и поразнебитени, занемарени, но то пък кое ли е оправено при неверниците? По-заможните и честити люде, току-речи турци само, господаруваха в стария град на билото, а простите занаятчии и търговци обитаваха широката долина в подножието му. Отсреща през голямата река тъмнееше Малкият Никопол или Холъвник, както му казват. Тодор, то се знае, беше от чорбаджиите, та хич и не се хабих да го търся в ниското, направо се заизкачвах нагоре по хълма. А като прекрачих през прага на древната порта, отвсякъде заклокочиха история и слава, та чак болеше. Хвана ме един за ръкава и ме замъкна право при камъка на Иван Шишман. „Тука, каза, е била отсечена главата на царя ни, а кръвта му изобилно е потекла.” И воистина – личаха още морави петна и капки по камъка. Друг ми рече: „В тая църква българите се молили за победа на Сигизмунд Унгарски против безбожните турци, но Господ предал рицарите му на погибел, а гръм разцепил църквата, заради многото грехове на християните.” И воистина – греда върху греда не беше останала от старата хубост на Христовия храм. Трети ми сочеше съседните баири: „Видиш ли, оттам е минал крал Владислав преди да го заколят еничарите при Варна...” Път видях, но минал ли е кралят по него, може ли някой да знае и може ли някой да потвърди?.. Защо ме тормозите, хора?.. Къде ме водите, какво ми говорите? Ако продължите така, скоро ще си припомня, че и ние сме имали някога царство и господарство. Не искам! Защо да зная, че баща ми е бил свободен, когато аз съм роб? По-добре ми е без вашите прашни камъни и кални пътища!..

Къщата на Балина беше на два ката. Самата тя на крепост приличаше. Отвън – тесни прозорци и бойници, а вътре – хубав двор и градина. Влизаше се през една грамадна врата, цялата в желязо кована. Ще речеш, почти като в песента – „плетове му от кости човешки, портите му от глави юнашки, що са облог с него стрували”. Е, глави нямаше, но пак страшно си беше. Само един ров с вода и подвижен мост на Тодор липсваха, та да се обяви за самоуправен владетел. Слугите му – слуги, конете му – коне, байраците му – байраци. Богат и почитан. Защо ли такъв ще се кара с турците и ще вдига въстание?

Въведоха ме в една голяма одая, а в нея – маса, същата каквато рисуват по иконите на Тайната вечеря – дълга и тясна, за десет, дванайсет души. И толкова имаше, насядали около нея. Всичките с дълги до земята раса и качулки, които покриваха целите им лица и нищо не се виждаше. И на мене ми бяха дали расо. И мене ме покриха с качулката, та сега приличах на някакво кошмарно същество, излязло кой знае от каква преизподня. Събрахме се една дузина народ без лица и без очи. Само дърво и желязо ни липсваше, за да се изпълнят думите на Христа: „Като на разбойник сте излезли с ножове и колове...” Но и без колове приличахме на престъпници и лоши хора. Защо? Нали се борехме за свобода? Срамно ли е това? Бива ли да се криеш?.. Седнах и аз, а мене ми бяха отредили Юдиното място, на този, който е предал Господа. Насреща ми зееше празен стол и това беше столът на Тодор Балина. Само него чакахме. Накрая дойде и той. Показа се с открито лице и своите си болярски дрехи: Дълъг червен кафтан с тесни ръкави, препасан с широк колан, вързан на възел; отгоре – кафяво наметало с богата украса. Носи червени ботуши по стара царска традиция. Чудно как турците са му позволили...

- Нарочно ви събрах такива забулени. – рече Балина. – Да не ви е страх от предателство. И да се не боите да говорите каквото ви е на сърце за общата работа. Пък аз открито се представям пред вас, за да знаете и помните, че за мене няма назад връщане. Моята глава вече е заложена и на един косъм виси. И тоя косъм се нарича война. И въстание. И победа. И България. Самодържавие. Слава. Наше царство, наша власт...

Боже! Говореше Тодор, а аз много не го слушах, току се взирах в очите му. Имаше там нещо, което за пръв път виждах и не съм познавал преди това. Не знам как точно да го наричам. Гордост ли е, горделивост ли е, господаруване някакво или що ли? Не всеки човек го има. И пазил те Бог от него! Защото е грях да мислиш, че можеш да заповядваш на другите, че знаеш по-добре от тях, че ти прилича да ги водиш след себе си, а те да вървят по тебе. Грях е, но да са благословени тези грешници! Защото без тях е страшно. Всеки народ трябва да си откърми водачи, инак не е народ. И Димо имаше такова заповедническо зрънце, но неговото беше заради силна кръв и смела десница. У Тодор идеше отдалеч. От времето на Симеон и Крум, и на живелите преди тях. Цяла върволица българи – бащи и синове, свикнали да са напред и да носят знамето пред войската. Не им завиждам. Не им завиждайте и вие – колко ли жилав трябва да бъдеш, та и след 200 години турска власт, още да не си пречупен и да пазиш у себе си дух на свободен човек и държавник?.. А не на роб!

- Нека най-напред – продължи Балина. – всеки каже кого представя на нашия събор. Да има ред и всичко да е ясно.

- Аз съм от името на дервентджиите и войнуците. – обади се първият глухо и продрано.

- Аз съм за догаджиите и железарите. – рече този до него.

- Мене ме изпрати старата столица Царевград Търнов. – поде третият. Не говореше български добре, съскаше някак, а и много познато ми звучеше. Кой ли беше той?

- Аз представлявам българите от Долната земя, наричана Охридска или още Кутмичевица, а понякога – Македония. Също представлявам Светата Православна църква и манастирите – издълбоко и ясно рече четвъртият.

- Аз съм ушите и очите на заможните люде – чорбаджии, търговци и прочие. – горделиво заяви петият.

- Проводиха ме хайдутите. – провикна се звънливо шестият. Личеше да е съвсем млад.. Какъвто бях и аз преди четиринайсет години. Така се бях заслушал, та не усетих, че моят ред е дошъл. Трябваше момчурлякът да ме смуши в ребрата.

- Праща ме главният двигател на въстанието на юг от Балкана и отговорник за селските дружини. – смотолевих смутено.

- Аз съм от името на българите, които живеят в западните християнски земи. – продума завалено съседът ми.

- Родопчаните са ми братя. – напевно прошумоли осмият глас. На жена беше, няма как да сбъркаш.

- Тук съм по пълномощие на българите оттатък Дунава, във Влахо-Молдовия. – каза деветият.

А следващият отсече с две приказки:

- Аз съм от бурджаните!

Изстинах. И се разтреперих от радост. Това беше Докс. Докс беше. Знаех, че и той работи за Великата война и държи връзка с Шуна, но толкова време нито го бях виждал, нито го бях чувал. Дали ме помни, дали ме позна?

Накрая стана последният и достойно рече:

-  Аз представлявам наследника на българската корона и потомък на старите ни царе Омуртаг, Асен и Шишман.

Сега пък нещо ме жегна отвътре, изпотих се, чак ми се приплака. Даже май и някоя сълза се търколи по бузата ми. Добре, че бях скрит под качулката. Димо, Димо, тука ли баш трябваше да се срещнем след четиринайсет години?! Тука на тая маса! Тука, дето нищо не мога да ти кажа, нито пък да те запитам. Димо, Димо, порасна ли, Димо или остаря, или си остана момчето, което беше преди? Дали ти е, Димо, руса косата и тънка снагата, или си побелял и натежал? Гласът ти не се е променил – все така е сладък и млад. Ами ти? Ти дали си същият? Дано! Другото е страшно даже да си го помисля! Ако ти остарееш, какво ли остава за нас?..

- Така – изкашля се Тодор. – нека да кажа и аз. Аз съм поглавник на въстанието между Дунава и Балкана и още съм натоварен за преговори с императора на Австрия и другите християнски крале.

Не беше случайно да ви карам да се представите кой какъв е и откъде идва. Защото искам да разберете и проумеете колко е важен всеки от вас и как не може да излезе делото на добро, ако не тръгнете заедно с един крак и в една посока. Не се лъжете, не се подвеждайте, силни са турците, а ние сме слаби. Онези имат и войска, и коне, и злато, и роби и каквото друго се сетите. А ние? Ние що имаме? Голата ни чест. Голото ни достойнство и тая опустела любов към злочеста Майка България. Не стига това. Не се лъжете, пак ви повтарям, само с любов и чест не се върши работа! Никой да не се надява на успех, ако не се съберете в обща воля. Можем ли без хайдутите, дервентджиите, войнуците? Не можем! Нали у тях е оръжието, те знаят как се върти нож и как се убиват турци. Можем ли без външните българи, които живеят на свобода и са разбрали какво е да не ти виси еничарин на главата? Не можем! Защото, към кого да се обърне майката в нужда, ако не към своите чада? Можем ли без нашите селяни? Не можем! Защото тям е съдено да мрат най-много. Те ще понесат всички тежести и ще влачат напред войната. Затова – поклон! Можем ли без пари, можем ли без столица, можем ли без църквата и манастирите, можем ли без християнска помощ, можем ли без наш цар от рода на старите български царе? Не можем, не можем, не можем! – и Тодор с все сила тресна пестник по масата.

- Стига съм ви проповядвал. – продължи по-кротко той. – Кажете сега какво свършихте.

- Войнуците и деврентджиите са готови да затворят походите, - продума онзи с дрезгавия глас. – но само ако видят преди това, че здраво дело е започнато, а не играчка на хлапаци и нехранимайковци, дето ще побягнат преди още да са дошли еничарите. Ние най-много имаме да губим и не можем да зарежем всичко ей така, щото на някой му текнало.

- Най-много имате да губите – заяде се някой, май беше влахо-молдовецът. – и затова не ви се иска се месите в тая буна. Добре ви е под турско.

- Да не се караме още от началото. – бързешком се намеси Балина и попита първия: – Как да ви убедим, че е мъжка работата, а делото - свято?

- Когато видим български пряпорец над Ниш и София, тогава бройте и проходите за български. – отвърна онзи. - Инак не ни търсете. Напарили сме се от такива въстания за два-три дена!

- Доганджиите и железарите мислят същото. – подкрепи го съседът му.

- И търговците са на тоя акъл! – обади се третият. – Давахме пари и пак бихме дали, ама не искаме някой да си чеше юнаклъка на наш гръб, а после ние да опъваме каиша. Не стига, че всичко на нас лежи – и църкви, и училища, дето ги има, ами сега и за война да плащаме. Хубаво, ама нека поне първом да видим войниците! Цялата Европа воюва със султана и не може да го надвие, та ние ли ще го пребориме?... Нови кланета и пожарища готвите тука!..

- Търновци решиха, че ще отворят портите само когато видят проходите затворени. – рече този, дето толкова познат ми се струваше, а не можех да се сетя откъде. С мъка и срам в гласа го рече.

- Не е добро това, дето сте го намислили. – загрижено поклати глава Балина. – Не ви прави чест. Нито на едните, нито на другите, нито на третите. Увили сте се като лозници около тия благини, дето са ви ги оставили турците и се чудите сега как да се отървете от дълговете – майчини и бащини. Това да било свършено, онова да било направено, па после... Нали у вас е силата и оръжието, кой да превземе София, селяните ли?..

Дойде и моят ред да кажа:

- Селяните са готови да дадат два полка от Софийски санджак и още четири от съседните санджаци на първи позив. Сиреч около шест хиляди души. На втори позив, когато започне въстанието, ще се вдигнат поне още толкова, а и повече. Не ни достигат обаче оръжие и началници. Набавили сме вече немалко, но няма за всички. Като не щете кръв да проливате, поне оръжие дайте. На вас ако ви е хубаво да ви обкрачват турците, на нас ни е дошло вече до гърбавото. Не можем да търпим повече. И ще свършим цялата работа, и вашата даже, то пък кога ли селяните всичко не са вършили?.. Каква войска събра навремето Ивайло? Не беше ли от селяни? Не ходиха ли те на война, докато велемощните боляри се криеха по крепостите? Хвала Богу, селяни има още, само ни трябва нов Ивайло. А той...

Млъкнах. Исках да кажа, че новият Ивайло седи на тази маса и това е Димо Сирак от село Оролаци, но така си затворих устата, че чак ми изтракаха зъбите.

- Буйно говори. – обърна се Тодор към другите. – Буйно и неуважително, защото е млад.

А той не беше много по-стар от мене.

- Буйно говори, ала има истина в думите му. Не можем да оставим селяните едни срещу турците. Ами наследникът? И него ли ще оставите? Няма ли да ви е срам от сенките на царете ни? Да не стане така, че после да се кланяте по гробовете им и да търсите прошка!..

- Наследник! – презрително изшътка търговецът. – Кой знае от какви курви е изтърсак!

Димо скочи отведнъж и видях как хваща ножа под широката роба. Наскачаха и други – хайдутинът, железарят, влахо-молдовецът. Сдърпаха се, бутаха се. Щеше да стане кръвнина. Пък аз стиснах клепачи и само една мисъл туптеше в главата ми: Жална, жална България, тръгнали сме уж да те освобождаваме, а толкова се мразим един други, че чак не можем и да си говорим, камо ли да вършим нещо заедно!

Не беше една - и втора мисъл имаше: Какво би направила Шуна сега? Какво да направя аз? Нали тя на мене се беше доверила?.. Нищо не направих. Кършех пръсти и се молех на някакъв мой си Бог, дето го няма в никакво Евангелие, дано пък се обърнат работите на добро. Дано... Това е любимата дума на страхливците.

Тогава зазвуча дълбокият глас на охридчанина:

- Смирете се и седнете, чада мои!

Отворих отново очи. Беше той едър и як, а дългата му прошарена брада се провираше изпод качулката и падаше по черното расо.

- Къде си мислите, че се намирате? Да не сте си у вас, та да се дърлите с братята и зетьовете за парче земя или за една крава? Ако не ви е срам от мене и от белите ми коси, смирете се поне пред Светия кръст! Знаете ли вие на какъв велик народ сте деца? Знаете ли старата си слава? Знаете ли, че сега сте роби тъкмо заради такива крамоли и разправии, инак турците нивга не биха могли да покорят България? Ти бре! – обърна се към търговеца. – Ти ли се намери да си втори Тома неверни? И нов Юда ли искаш да станеш? Мигар не си чул, че се събраха най-мъдрите и почитани люде из нашите земи, които видяха и отсъдиха дали е монахът наследник на царе, или е наследник на... курви.

Видеше се, че охридчанинът произнася тая дума за първи път в живота си.

- Точно ти ли се намери да прекрачиш през лицата им? – продължи той. – Или си се възгордял заради златото? Пази се, момче! Никому то добро не е донесло. Какво като имаш пари? Трябва да си поне пето или шесто поколение на богати хора, та да имаш смелостта и правото да се наречеш богат и ти. Инак си същият прост голтак, но покварен и отвратителен пред Господа, защото си забравил как си спал при свинете и говедата.

- Ами ти, сине? – рече сега на Димо. – Така ли ще браниш честта на царевича? С ножове и побоища? Не знаеш ли, че който нож вади, от нож умира? Защо, мислиш, се задържаха българите за векове и завинаги на тая благословена земя, дето който мине през нея, всеки я иска за себе си? Заради сила? Или заради остри мечове? Не! Къде-къде по-силни от нас е имало! Тук сме, защото можем да търпим и разбираме всякакви хора и народи. От чуждите можем да правим свои. Можем да ги подлъжем да заобичат България, както я обичаме и ние. И да умират за нея, а не да палят селата й. Виждам, научил си се да въртиш меч, ала дали знаеш как с добро да побеждаваш и със справедливост?

Умириха се. Седнаха. Само Сиракът остана прав. Не виждах очите му под качулката, но познавах злите пламъци, които сега лумтяха в тях. Не биваше онзи да говори така за наследника. Не и пред Димо. По-добре да беше казал нещо за клетата Димова майчица. Или за баща му. Помните ли, разказвах ви за него – сиромах Стойо, дважди и трижди нещастен. А ти, Димо, помниш ли го? Помниш го – че баща забравя ли се?.. Мъчно ти е за него. И на мене ми е мъчно, приятелю мой, защото не знам как да те укротя и как да ти помогна.

Хвала Богу, че имаше сред нас и жена. Пресегна се родопчанката, та постави меката си бяла ръка на рамото му. Нищо не продума, само го погали. Ей така – леко и нежно. А Сиракът потръпна под нейната ласката. Ако беше от лед, цял щеше да се разтопи. Тодоре, Тодоре, защо ни накара да си закрием лицата, колко ли хубаво е станало Димовото лице, когато го докосна родопската сестрица?..

- Моите хора ми се сърдят, че още ги карам да чакат. – благо му каза тя. На него каза, не на мене или на Тодор. - Искат да избиват поганци, поганци, още османци и да им режат главите.

Все едно, че песен пееше.

- Ще дадем дружини с лъкове. И дружини от едри мъже с ножове и секири. Ще дадем кучета-вълкодави, които са по-лоши от мъжете, защото са научени да лочат кръв. И овце ще дадем, повече отколкото знаете да броите. Нека да е сита нашата войска. Нека да са сити децата.

 Така рече – „децата”. Пред себе си виждах Родопа планина, която отново, за кой ли път, пращаше своите чада на бой за всичко чисто и свято българско срещу турската гнусотия.

- Няма да останат назад и нашите. – повдигна глава момчето, хайдутчето. – Готвим войводи и байрактари. И златото разкопаваме, що сме го обирали толкоз години. Ние злато не ядем – искаме свобода!

- От външните българи и лично от мене имате оръжие и потреби за хиляда души. – обади се онзи, дето заваляше и кривеше думите по своя си чуден начин. – Обещавам и знамена с лика на императора, та да се боят турците само като ги видят!

- Хора да изпрати той, не знамена! – измърмори Димо недоволно. Не знам дали другите го чуха. Аз му бях свикнал на приказката.

- При нас не е много на добре! – въздъхна влахо-молдовецът. - Скоро ще се смени властта. Иде ред Михаил княз да седне на трона. Храбър е той, но зъл. Мине ли Дунава с меч, хубаво не чакайте. Няма да прави разлика между християни и поганци. Ще пали и коли наред.

- Как така наред, бива ли такова нещо? – намръщи се Тодор.

- Точно ти ли се намери да питаш? – отговори му онзи. – Дето живееш на един аршин от власите? Не ги ли знаеш какво са племе разбойническо и лукаво?

- Като стана дума за племена, - проскърца железарят – някой да е мислил за татарите? Срещу тях няма планини и проходи за затваряне. Само голо поле. Ще долетят яко вихър леден с конете си от север. А дойдат ли – дупе да ви е яко. Нито кучета ще ги спрат, нито селяни, нито секири.

Някой отново тресна с юмрук по масата. Но този път не беше Балина. А Докс.

- Татарите ги оставете на мен! – рече той. – Те са моя грижа и на братята ми от старите български земи. И ние сме българи като вас. И нас ни боли, когато ви бият. Нищо, че сме мюсюлмани. Нищо, дето не ни вярвате и ни наричате бурджани, а не българи. Ваша воля, нека сме бурджани, щом е за общо добро. Не името те прави българин, а делата ти. Слушайте сега думата на черните и волжките българи, на бурджаните: Само да посмеят татари да тръгнат насам, мамицата им ще разплачем! Има още от конниците на Кубрат-баща, не сме се затрили всичките! Ако трябва, ще вдигнем от гроба Баяна и Котрага, светлите канове, живи и умрели заедно ще се бием, но татарски крак няма да стъпи в Аспаруховата земя. Това го бройте за направено. Ала не са ви татарите най-големите врагове, нито пък турците. Вие сте си врагове сами на себе си! Най-зли душмани! Сами си просите робията! Не ви ли омръзна да се карате и да се делите? Гледам ви тука и ви слушам, избрани, уж, да представлявате цяла България, а се дърлите като селски тетки или препили цигани! И ти, Тодоре, от древен род си, не ти прилича – какви са тия качулки и мантии, от какво се криете? Да може, казваш, всеки да говори свободно, без да се страхува от предателство. Ум не ми го побира – десет души сте се събрали и пак се боите. Един на друг не си вярвате! А как да ви поврярват стотините и хилядите, и целият народ?.. Редно е човек като е на гости да пази обичаите на домакина, ама аз тука не съм гост, тая земя, колкото е ваша, толкова е и моя. Затова плюя на качулките ви! Вие се увивайте, аз искам хората да ме гледат в очите. И приятелите, и предателите.

И Докс смъкна черното расо, та го хвърли надалече. Засука мустак. Същият си беше като преди – с кожените дрехи, лъскавата вежда, дето минаваше през цялото му лице и вирнатия кичур коса посред бръснатото теме. Как ми беше казал Димо там, в бабиния Петранин двор – „Де да имаше още няколко като него!”... Но какво да правиш – няма. А и този даже аз исках навремето да го оставим да умре сам в ръцете на една бабичка.

Защото беше рязан.

А после излезе, че аз съм рязаният, не той.

Така се бях унесъл в мислите си, та отначало не усетих как се размърда хайдутчето до мене. То и без това все се въртеше на стола още от началото, а сега отведнъж подрипна с цялото си тяло и като Докс бутна настрани тъмната качулка, която го покриваше. Прав бях – съвсем младо момче, яко и червендалесто, да не кажа дебело, с гъста черна коса и упорита, намусена брадичка. Цялото накичено с разни пищови, барутарници, ятагани и тем подобни. Чак на смях да те избие, защото някои бяха големи почти колкото него.

Влахо-молдовецът също откри лицето си. Изглеждаше умен човек, но някак тъжен, много тъжен и отчаян. А родопчанката се усмихваше. Широко. Не беше млада. Сигурно вече внуци имаше, но на момиче ми заприлича. Изпод черното було изгря китната й носия, изгряха шевиците – червени, бели, зелени, жълти, дето играеха и се преплитаха в чудни шарки по чорапите, престилката, ризата, по забрадката и долактеника на Родопа планина.

И така един подир друг от сенки се превръщахме в хора. Добри, лоши, стари, млади, тънки, дебели, всякакви, но хора с очи. Очи, на които да говориш, на които да повярваш или да ги извадиш, ако се наложи. Но трябва да ги има. Инак не може. И клетва, и любов, и война все с открито лице се правят. Другото е от Лукавия.

Накрая останаха само четирима покрити. За тримата не се учудих – това бяха търговецът, дервентджията, железарят. Но четвъртият... Четвъртият беше Димо. Защо, Димо, защо?.. И най-после проговори той изпод качулката, силно и ясно проговори:

- Ще кажа от името на бъдещия български цар, наследник на старите ни царе и в Христа Бога верен самодържец на българите, слушайте неговите думи: Нам се падна великата участ да си вземем обратно това, което поганците ни отнеха. Целият наш народ копнее за свобода и за всякакъв напредък и преуспяване. Това е желанието му, такава е неговата воля. А българският народ и неговият водач не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят. Затова прочее, Петър монах, по Божията милост наследник на Борис, Асен и Шишман, е готов да поеме тежестта на кръвния си дълг и да поведе българите напред към свобода. Но преди това иска да му се признаят пълните права на господар и владетел, които да упражнява без условия и пречки по своя преценка за полза на българите. И още иска, според както му е обещано, да бъде увенчан със старата българска корона, която засега не е известно къде се намира, защото само така неговата власт ще бъде здрава, яка и неоспорена от никого. И още иска увенчанието да бъде по всички християнски канони и нареди, както се е правило някога и както трябва да бъде и сега, и това да стане в старата столица Търнов и в крепостта Царевец, върху гроба на блажено почиващите наши царе и негови прадеди. Ако ли всичко това не бъде направено, никой да не се надява на успех, защото отдавна е казано, че българите имат обичай да поставят начело хора от царски род. И казано е още в Библията: отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу.

- Дотука бяха думите на царя. – рече Димо и гнусливо смъкна от плещите си черното рухо. – А сега слушайте мене, слушайте Димо Сирак от село Оролаци: Ако щете го коронясвайте Петър, ако щете недейте – хич не ме е грижа. Все ще намерим някакъв цар. Ала ако ни предадете на турците, езичето ще ви откъсна! Ако се откажете от Великата война, ръчичките ще ви отрежа!

И заби Димо ножа си до дъно в масата на Тодор Балина. А бяха дрехите му бели, косите руси и сини очите. Само в ъгълчето на едното око още имаше от кръвта, с която го изпратих преди четиринайсет години. Не се беше оттекла. Щеше да си остане там завинаги. Приличаше на малка сълза кървава.

- Не смея да пиша. – потрети или почетвърти Балина. – Може в лоши ръце да попадне. Затова ти ще си вестоносецът. Хубаво да помниш и предадеш всичко на Шуна. Сега въстанието е в нейните ръце.

Стояхме на един хълм, недалече от града. Някъде встрани се мяркаше Дунава. Другите си бяха отишли. Аз тръгвах последен, а Тодор ме изпращаше.

- Прощавай, - рекох му. – ала то винаги там е било. Ако вие, болярите, сте искали да почнете война, отдавна да сте го направили. А нямаше да чакате едно момиче да ви поведе. И в нейните ръце цялата работа да оставяте.

Премълча Балина, само се поусмихна и завъря глава.

- Много е важно да не сбъркаш нещо. – върна се той на своето. – Дума по дума нека чуе какво сме решили. Догодина по Илинден Шуна трябва да събере селските дружини и с тях да удари София и Ниш. По това време ще дойдат и родопчаните. Джорджевич и хайдут Ботко също обещават помощ – войводи, оръжие, байраци. На Павел много не вярвам, защото е дубровничанин, ама на момчето вярвам. Знаеш ли, че е син на Баба Новак, дето води маджарските хайдути? И той е българин.

Говореше Тодор за мъжа, който представляваше западните земи в заверата и за пищолджията хайдутче. Виж ти – на Баба Новак син значи... Пък аз се чудех защо едно хлапе са изпратили.

- Веднъж като вземем София – продължи болярина. - целият народ на юг от Балкана трябва веднага да се вдигне и да мине на север при нас. Аз ще ги посрещна, моя е грижата. Войнуците и дервентджите трябва да запречат проходите пред турците.

- На тях вярваш ли? – клъвнах го, а той се направи, че не ме е чул.

- Гърба ни ще пазят власите и бурджаните на Докс. Императорът ще изпрати полкове от запад. Търновци ще отворят вратите и там ще коронясаме царя. По-друго е с цар. Вярвам, че ще удържим до зимата, а като падне снегът и покрие планината, нищо вече не могат да ни направят. Даже мисля, на следващата пролет с власи, маджари и немци ще подгоним поганците на юг. А дай Боже и русите да долетят. Охридският владика вече замина за Московията. Ех, скъпа ще ни излезе тая помощ, няма да оставят самостойно да се разпореждаме с цялата ни земя, ама това да ни е белята. Дано само Шуна знае къде е короната, както казваш. Не е шега да държиш българската корона. Всички крале и царове я зачитат. Даже и султанът. Защото помнят кои са я носили преди и са им сърбали попарата. С нея нашият цар ще е равен, а и по-висок сред християнските владетели. Искат, не искат – трябва да го уважават.

- Тодоре, Тодоре... – загрижено поклатих глава. – Короната си е корона, ама не е ли е по-добре сам царят ни да е за уважаване, дори и гологлав?.. Пък той... – млъкнах посред приказката си, обърнах се и захванах да стягам каишите на седлото.

- Знам какво искаш да ми кажеш. – отвърна на гърба ми Балина. – И аз го държа под око, и на мене много не ми е по сърце. Но що да правиш – царска кръв, не е като моята и твоята. Чудна работа – продължи той горчиво, даже се и позасмя невесело. – За зет не бих го взел, ала за цар – ето, с тия две ръце го въздигам!..

А аз все мълчах и продължавах да тимаря коня.

- Не му мисли толкова! – рече Тодор и ме потупа по рамото. – Един път да си освободим Българско, после – лесно! А Петър да внимава. Отстъпи ли от бащината слава и чест, ще му резнем зелката, нищо че е цар. Няма да е първият - къде, къде по-ербап от него е имало, пък и тях червеи са ги яли!

Метнах се на седлото и погледнах изотгоре Балина.

- Не му мисли, викаш, Тодоре... А Шуна казва: „Всяко нещо – с грижа и старание. Бавно, полека. Но за векове.”... Дано знаете какво правите с нас вие двамата! Иначе жална ни майка! И жална клета България!

Смуших в корема врания си жребец и той препусна като бесен. Но не към Егълница, не. Към изгрев слънце отивах и към село Бисерча. Имах да изпълнявам обещание. Четиринайсетгодишно.

Мислех си – дали Димо знае за хаджи Мануил? Не може да не знае. Не може Шуна да не му е казала. Пък и да не е, все едно, стигнали са някак приказките до Димовите уши. Имаше Сиракът начини и пътища да получава и придобива вести от всичката наша поробена земя. Димо, Димо, едно ми се иска да питам някого – дали през тия четиринайсет години поне веднъж си се сетил за мене?.. Не си, кой ли съм аз, та да се сещаш?... А виж, хаджи Мануил някой е бил... Прочут и известен за много години, които са минали преди нас. Корав мъж и тежък търговец, ходил по цялата Европа и още по Тунос, по Траболус и Мисир, по Божи гроб и където другаде се сетите. И навсякъде все пари правил, защото купувал евтино, а продавал скъпо, и дисагите му все злато посрещали и прибирали. Та завъдил хаджи Мануил челяд голяма и преголяма. Дал му Бог да има седем сина и седем дъщери, и всичките лични и прелични. Ала не е напразно речено, че много добро не е на добро. Защо са ти в Турско деца, къщи и имане? Само белята да си намериш. Дошли размирни години, кога попленили разбойници даалии и акънджии това село Бисерча. И мигом се разлетели и разбесували яко. Наред всичко опостушили, и погубили, та поробили... Ала най-напред хаджи Мануила приклещили, че му се носила славата отдалеко. Първом му обесили невестата, после му запалили къщата, да види хаджията, че тия милост нямат, гаче ли сам той не знаел, и че и вие не знаете какво е турчин да ти влезе в селото и в дома. И му поискали пари поганците, що ли друго да му искат, а нашият дал, колкото имал и нищо не задържал, защото парà се печели, а душа не се печели. И изнесли ония до три конски товара жълти жълтици и бели белици. Малко им се видяло. Такива насита нямат. Още искали. И тогава вече започнало страшното. Защото онези, да пукнат дано, за злато пред нищо не се спирали. И защото една българска ръка не се намерила да защити хаджи Мануила, а нямало човек, на когото той да не е помогнал.

Вързали клетника, па захванали да насилват децата му наред – и синове и щерки. По всякакви гнусни и мерзки начини, каквито им дошли в покварените погански глави. А щом им омръзнело вече някое от децата, тозчас го посичали на парчета. Пък бащата можел само да вика и да се моли. Но прошка нямало. И се вдигнал стон и олелия до възбог. Но и бог нямало. Нямало го даже и пророк Иеремия, който писал някога: „глас бе чут в Рама, плач и ридание, и писък голям; Рахил плачеше за децата си, и не искаше да се утеши, защото ги няма“. Ех, Рахило, Рахило, колко и да си плакала, да се благодариш, че не си живяла под турско...

А онези, дано ги прекара чумата, последно оставили най-голямото момче. Него повече от всички тормозили, защото то им се опънало, удряло, ритало и хапело. Но какво ли можело да стори едно дете, когато мъжете се криели под фустите на жените си... Счупили му краката и му избили зъбите. А какво друго правили с него, не ви трябва да знаете. Нито пък ще ми повярвате, ако седна да разправям. Пък и не мога. Не са се намерили досега такива черни думи. Убили го накрая, а после хванали бащата, изболи му очите, за да вижда до края на дните си смъртта на своите чеда. И ръцете му отрязали до лактите, па го хвърлили на бунището за кашмер и поругание. Мислили, нечестивците, че без друго хаджията ще умре. И как да не умре - кой ли би останал жив на негово място? Ала от инат ли, от що ли, не умирал той. Скърцал със зъби, кървави сълзи се стичали от слепите му очи, ала не умирал. Но щял. Ако не от раните и от мъка, то заради глад и мизерия. Защото му обърнали всички гръб и бягали от него като от прокажен. И роднини, и съседи, и попове и побратими. Всички. Ненужен вече бил хаджи Мануил за тия, на които толкоз добрини бил направил. Прибрала го една клета вдовица, колкото да не е под голото слънце, повече нищо, защото и тя една кора хляб нямала. Откъдето и да погледнеш – умирачка и несправедливост. Тогава обаче се надигнал един благороден турчин, на когото хаджията навремето спасил ханъмата от неверна болест, като й донесъл лек от Немска земя. Един турчин се намерил да посрами българите и да върне на доброто с добро. Построил наново изпепелената къща и я напълнил с нужното за живот доволно и предоволно. Ех, жената и децата нямало как да му върне, нито здравето, нито очите и ръцете. Не можел. Но тука се намесил друг. Шуна. Моята Шуна. Изпратила му тя една знахарка и баячка, стара като чумата, толкова и грозна. Вещица накъсо речено. И върнала го вещицата от смъртта, та го изправила на крак. Нищо, че бил без очи и без ръце. И като това станало, изпратила Шуна на хаджията и още и млада жена. Да му е опора и утеха. И да му роди деца. И да не погине Мануиловия български род. Че бил той род корав и род честен. Колцина такива са останали?

Случило се това всичко преди четиринайсет години. А новата невеста на хаджи Мануила не била като другите. Едра и яка, гледа на кръв и като мъж носи боздуган на рамото. При нея отивах сега аз. При Алтън Сирма. Хабер й носех, че е време да оставя къща и покъщина, люлки и попрелки. Хабер й носех, че е време за война.